Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (51)

51.

В библиотеката Блейк включи стереоуредбата и прегледа колекцията от компактдискове. Макар че харесваше много от изпълнителите в тях, тази вечер му се струваше особено подходяща за класическа музика. Реши да се спре на Дебюси, Щраус и Моцарт. Една прелюдия, валсове и един реквием. Кое от всички съответстваше на душевното му състояние в този момент?

Диан обожаваше Дебюси. Той пъхна диска в плейъра и се настани в ниското кресло. При първите тактове на „Бергамска сюита“ усети почти физически как вълнението го сграбчва. Меката светлина, книгите, възземащите се ноти… Андрю притвори очи. През тялото му премина тръпка. Всеки инструмент, всеки такт резонираше в него и го отвеждаше в онзи чувствен свят, от който отдавна бе избягал. Пръстите му пробягваха върху хладната кожа на страничната облегалка в ритъма на мелодията. Андрю познаваше това парче. Беше го слушал стотици пъти, но тази вечер имаше чувството, че го преоткрива — като огромна скулптура, чието покривало пада от полъха на една въздишка, като стена, която се сгромолясва и разкрива хоризонт, смятан за изчезнал. Духът на Блейк заброди в друга вселена, където нямаше нищо сиво, където всичко беше вибриращо и живо, дори миналото. Носен от музиката, придобиваше сили да приеме мисълта, че Диан вече я няма. Успяваше да си каже, без да е нужно да сънува, че тя винаги ще живее у него. Полетял на тези криле, вече имаше сили да се надява.

Внезапно музиката спря. Блейк отвори очи и видя госпожа Бовилие. Бе натиснала бутона за изключване.

— Извинете ме — каза му тя, — но това трудно може да се понесе…

Загърната в халата си, тя направи няколко крачки из стаята. Оглеждаше наоколо и хвърляше ужасени погледи към Андрю, сякаш той беше призрак. Блейк разбра смущението й и стана.

— Много съжалявам, не исках…

— Защо избрахте това парче?

Блейк се поколеба в отговора си. Тя не го изчака и продължи:

— Точно тази музика слушахме с Франсоа в същата тази стая, когато ремонтът приключи. Той седеше там, точно където се намирате. Беше толкова щастлив, че най-сетне има хранилище за безценните си книги. Прегърна ме и започнахме да танцуваме…

— Тази музика звучеше в зала „Плейел“, когато за първи път зърнах жената, която щеше да промени живота ми. Бяхме цяла тайфа студенти, Диан не беше от нашата специалност. Седеше на реда пред мен. Едно движение на косите й привлече погледа ми. Повече не можах да откъсна очи от нея. Гледах профила й, миглите, устните… Беше погълната от музиката. А в антракта открих гласа й, смеха й…

— Вярвате ли в случайността, господин Блейк?

— А вие?

— Аз — не.

Госпожа Бовилие усети как светът пред очите й се размъти… Олюля се. Блейк се втурна да я подхване.

— Седнете. Ще отида за чаша студена вода — притеснено заговори той.

— Не, моля ви, не ме оставяйте сама тук. Не бях идвала, откакто Франсоа… Изтръпнах, когато ви видях във фотьойла му.

— Искрено ви се извинявам, чувствам се ужасно.

— Недейте. Вие бяхте прав. Дори и само заради паметта му, този дом трябва да продължи да съществува.

Тя постепенно започна да се съвзема.

— Според вас колко можем да получим за тези книги?

— Какво искате да кажете?

— Доколкото си спомням, тук имаше красиви оригинални томове и доста старинни издания. На каква сума можем да се надяваме от продажбата им?

— Сериозно ли говорите?

— Нямам друг избор. Както вървят нещата, вероятно няма да имам средства да ви задържа след изпитателния период. За да избегна най-лошото и да устоя, ще се наложи да продавам каквото мога.

— Но как ще се разделите с книгите на мъжа ви…

— А по-добре ли ще е да продам целия замък на безценица? Макар понякога да си казвам, че така животът ми ще стане по-лесен. Дори някои вечери, признавам си, сериозно обмислям този вариант. Мога да се настаня в малък апартамент в града. Само при мисълта, че няма да нося повече този товар, изпитвам облекчение. Да мога да изляза на улицата, да се срещам с хора, да разговарям, да постоя пред някоя витрина, а защо не да отида и на кино? После да си купя хляб и разна дреболии и да се прибера. Да отговарям само за собственото си съществуване, като най-обикновен човек…

Блейк се отпусна тежко в креслото срещу нея. Госпожата се взираше в ръцете си и въртеше халката, вече твърде голяма за изтънелите й пръсти. Тя вдигна поглед към него:

— Господин Блейк, когато загубихте жена си, напуснахте ли жилището си?

— Мислех да го сторя, но останах. Първо, заради дъщеря ни. Не исках тя да загуби още една опора. Също и заради вещите на Диан. Щеше ми се всичко да си остане на мястото, сякаш тя можеше всеки момент да се прибере.

— Разбирам ви. Франсоа пожела да притежава това имение, той го преобрази изцяло по свой вкус. Този замък прилича на него. Ако го продам, все едно да преживея смъртта му за втори път. Ето защо, докато имам сили, предпочитам да пожертвам неговите книги и моите бижута, за да избегна всичко това.

— Вашите бижута ли?

— Те не са ценни за мен, повечето от тях са ми наследствени. Госпожа Берлине вече ми предложи да купи някои от тях.

— Ще ми позволите ли да ви кажа мнението си?

— Със или без позволение, ще го кажете… — уморено се усмихна тя.

Той се наведе към нея.

— Ако твърдо сте решили да продавате, нека аз се занимавам с това.

— Вие сте иконом, не сте агент по разпродажби.

— Преди всичко съм човек. И също като Одил, Филип и дори Манон, съм привързан към вас.

— Е да, както човек е привързан към работата си…

Той поклати глава.

— Не само, госпожо.

— И какво ще направите за книгите?

— Ако такова е вашето желание, ще се опитам да проуча нещата в нета. Ще ви съобщя какво може да се предприеме.

— В такъв случай побързайте, моля ви.

— Започвам още утре сутринта.

— Благодаря. Помислих и върху желанието ви да отбележите Хелоуин с онова дете, на което с Филип преподавате. Съгласна съм. И аз скоро ще имам гости за вечеря, една много стара моя приятелка. Тя е ваша сънародничка. Пишехме си в лицея и макар че никога не сме губили контакт, поне от петнайсет години не сме се виждали. Една вечеря със сигурност ще ни подейства добре. Нека дадем на този замък още малко блясък и светлина, преди мракът да го погълне.