Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (75)

75.

— Одил, събудете се! — повтаряше Блейк, като чукаше тихо на вратата.

Най-сетне готвачката отвори, сънена.

— Какво става?

— Хм, хубава нощница…

— Затова ли ме вдигнахте от леглото? Да не сте пиян?

— Нося ви една добра и една лоша новина.

— Вижте какво, Андрю, часът е три сутринта. Надявам се, че имате желязна причина да ме събудите… Госпожата да не би да е болна?

— Добрата новина е, че отново ще си видите любимия котарак. Лошата е, че той е транссексуален…

* * *

Килерът представляваше същински склад на мебели и куфари, нахвърляни безразборно. Само по себе си, помещението можеше да мине и за музей на пътните чанти. Имаше куфари от всякакви размери — картонени, пластмасови, кожени и на колелца. Виждаха се дори сандъци за багаж. Блейк вървеше пред Одил и разхождаше светлинния лъч на фенера като прожектор, който търси бегълци по оградата на затвор…

— Не трябва да ги плашим… — посъветва я той.

— Ако това е някаква шега, ще ви убия…

— Шега е, но заслугата не е моя. Ще трябва да поискате обяснение от вашия „котарак“…

Между два куфара фенерчето освети две очички, които мигом изчезнаха. Когато светлинният сноп освети пода, Одил облещи очи и извика:

— Боже мой, Мефистофел!

Притежателят на това име се бе изтегнал блажено насред пухкаво легло, събрано от къси чорапки и една мохерна жилетка. Две котенца сучеха от него.

— Е, който ви е казал, че е котарак, ви е излъгал.

— Ами аз откъде да знам? Не ги разбирам тия неща. И с тази дълга козина, как да проверя… Няма да го разглеждам с микроскоп отзад, я! — заоправдава се готвачката.

— По-добре кажете какви имена ще дадем на котенцата.

— Хич не се подигравайте с мен! Какво ще правим с тази менажерия? И първо на първо, колко са на брой?

— Аз преброих четири, но в този лабиринт вероятно са повече… Можете да си отворите собствен миниатюрен цирк с тези миниатюрни тигърчета. Вижте това, устата му е пълна с мляко, но си показва зъбките, за да ни уплаши…

— Важното е, че не е бил нашишкавял — с облекчение възкликна Одил. — Просто е бил бременна.

— Между впрочем, тя си е все така красива, а зимната й козина е подкъсена на верев точно там, където са увиснали едни неща, за да е удобно за всички…

Одил предпазливо се приближи до Мефистофел. Малките тутакси се разбягаха. Тя коленичи и погали животното, което вдигна глава към нея.

— Въпреки всичко много съм щастлива, че те намерих писанчо… Тоест, писанке. Ако знаеш колко се тревожех.

Котката измяука и започна да мърка.

— Значи си имаме малки котенца? Но сега не им е сезонът…

— Като се сетя само как обвинявахте Хопа, че я е изял!

— Бях много отчаяна.

— Е, вече нямате причина. Само се надявам френската поговорка да греши…

— Каква поговорка?

— „Загубиш ли едно, ще си намериш десет“.