Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (35)

35.

Още едно писмо от банката, което госпожа Бовилие пъхна в чекмеджето… Без особено въодушевление, тя продължи да разглежда каталог, на чиято корица се мъдреше коледна елха с гирлянди и играчки, а до нея — ухилен снежен човек. Загледа се в създанието с нос от морков и с цилиндър на главата, което имаше и леко плашещ вид, и остави каталога настрана. Движенията й бяха унили, достолепието й се беше стопило. Когато взе следващото писмо, въздъхна. Зелен плик, надписан на ръка. Същият като онзи, който Андрю бе забелязал преди месец. Без да се поколебае нито за миг, госпожа Бовилие го пъхна в машината за хартия, която го превърна в тънки лентички.

— Слаба работа днес… — изрече вяло тя, щом установи, че вече няма нищо за разпечатване.

— Изглеждате угрижена — отбеляза Андрю.

— Не се безпокойте, господин Блейк. Вие сте нает тук не за да се тревожите. Това е мое задължение.

Госпожата извърна очи, сякаш се побоя, че Андрю може да прочете в тях нещо различно от онова, което току-що бе казала. Той тактично подхвана нова тема.

— Ако можете да ми отделите още една минута, бих желал да обсъдя с вас няколко неща, свързани с функционирането на замъка.

— Слушам ви.

— Предложих на Одил да направим котешка вратичка към градината, за Мефистофел. Нищо няма да ни струва. Имате ли някакво възражение?

— Ако това ще ни спести писъците й, когато открива мъртви мишки, имате благословията ми — усмихна се хладно тя.

Блейк кимна и се поколеба за момент, преди да продължи — знаеше, че темата е по-деликатна.

— Бих искал също така да знам дали ще се съгласите да обработвам кореспонденцията ви в библиотеката. Нямам бюро, а секретарската работа по вашите документи изисква по-удобно място за писане от кухненската маса.

— Държа да не се влиза в това помещение.

— Да, известно ми е, само че то е най-подходящо за изпълнение на задълженията ми. Впрочем, за книгите на съпруга ви това ще бъде от полза. Сега условията за тях не са идеални — постоянна тъмнина, без проветряване, прахът не се почиства…

Госпожа Бовилие наведе очи, както воините свалят оръжие преди да се предадат.

— Трябва да помисля. Ще ви отговоря утре.

— Добре, госпожо. Последната точка е по-лична…

— Надявам се, че няма пак да се опитвате да се месите в делата ми?

— Искам само да се погрижа за вас. С Одил смятаме, че напоследък изглеждате твърде уморена. Мислим, че трябва да се посъветвате с лекар…

— В никакъв случай. За да ме натъпче с хапчета, които колкото лекуват, толкова и вредят! Трогната съм от загрижеността ви, но съм достатъчно голяма, за да се грижа сама за себе си. Нещо друго?

— Не, госпожо.

— Тогава ще ви помоля да си вървите.

— Очаквате ли посетители през тези дни?

— Нямам записана среща. Ще бъдете своевременно уведомявани. Благодаря ви.

Преди да излезе, Андрю я погледна за последен път. Лицето й беше опънато, почти сковано. При първия удобен случай трябваше да се добере до дъното на вградения гардероб и да си изясни защо е така. Там се криеха много отговори…