Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (33)

33.

Ужасяващ писък раздра спокойствието на замъка и отекна до всяко кътче по етажите, преди да премине във вопъл. Андрю едва не изпусна масльонката, с която смазваше ключалката на главния вход. Втурна се в посоката, откъдето долетя писъкът, убеден, че нещо ужасно се е случило с Госпожата, но тъкмо да се устреми нагоре по стълбите, и до ушите му достигнаха стенания, идващи от сервизното. Там завари Одил, рухнала върху кухненската маса и скрила лице в ръцете си. Охкаше, като че умира…

— Одил, какво ви е?

Готвачката не помръдна, дори не го чу.

— Лошо ли ви е? Одил, кажете нещо! Искате ли помощ?

— Вече няма нужда — промълви тя. — Късно е…

На пръв поглед готвачката не изглеждаше ранена. Да не би Госпожата да е викала? Може да е паднала или по-лошо.

Одил посочи отворената врата към градината.

— Тя е там! Умолявам ви, покрийте с нещо тялото…

Андрю изскочи навън. Пробяга разстоянието до зеленчуковата градина, оглеждайки се трескаво. Ала и тук нямаше следа от труп. Върна се в кухнята.

— Къде е тялото? Одил, моля ви, изправете се и говорете!

Блейк я прегърна, за да я успокои. Тя се остави в ръцете му и положи глава на рамото му, трепереща като листо.

— Трупът е там, до първото стъпало…

— Но аз нищо не видях!

Блейк полекичка я настани на един стол и пак излезе пред прага. Тогава съзря жертвата: малка обезглавена мишка.

— Одил, заради това чудо ли нададохте такъв писък?

— Ненавиждам мишки — потръпна тя с отвращение. — Дори не мога да ги погледна. А от умрелите изпитвам ужас.

Блейк тежко въздъхна.

— Това със сигурност е дело на Мефистофел.

— Знам — продължи готвачката, която постепенно идваше на себе си. — Прави го редовно. Не мога да го разбера, нали не стои гладен. Вие дори твърдите, че яде прекалено…

— Това няма нищо общо, котките го правят, за да зарадват стопаните си.

Блейк загледа умъртвения гризач.

— Надявам се, че призракът й няма да ви посещава нощем.

— Как можете да се шегувате с такива неща?

— Смехът все още е най-добрият начин да пребориш страха.

— Ще ми се да ви видя в подобна ситуация. Бях тръгнала за дафинов лист, когато я съзрях. Звяр такъв!

— Не му се сърдете. Мефистофел просто се подчинява на инстинкта си. Това е неговият начин да ви покаже, че ви обича.

Блейк с мъка пазеше самообладание, за да остане сериозен.

— Когато след хиляди години видът му еволюира, с малките си лапички ще ви носи букети, собствени рисунки, а може дори да ви съчини и стихотворение на котешки език. Но засега ви носи обезглавена и изкормена мишка.

Това припомняне бе достатъчно да съживи ужаса на Одил. Андрю отново я прегърна.

— Извинете, споменах го без да искам.

— Но това е чудовищно — изхълца тя. — Какво варварство!

— Ще я покрия с бяла носна кърпичка, а ако имате жълта лента, мога да напиша върху нея „местопрестъпление“ и да оградя наоколо, за да очертая периметъра.

— Вие ми се подигравате. Вие сте лош човек.

— Тогава изкарайте си го на мен. Мефистофел няма да ви разбере. Колкото до любителката на швейцарско сирене, тя вече си е платила сметката…

Госпожа Бовилие изникна на вратата на кухнята и завари Одил, сгушена в Блейк.

— Кой крещеше така? — разтревожено попита тя.

Когато чу гласа на господарката си, готвачката рязко се освободи от прегръдката на иконома.

— Аз, госпожо. Много съжалявам.

— Нали не сте се наранили?

— Не госпожо, работата е в една…

Изглежда, не беше по силите й дори да произнесе названието на животното. Тук се намеси Андрю.

— Одил видя една… Как да кажа? Съединете първата сричка на миш-маш и втората сричка на печка, за да разберете какво е това…

Госпожа Бовилие се замисли съсредоточено, а след това се усмихна:

— А цялата дума означава „нещо, което живее в дупка и често подава оттам главичка“…

— Е, в нашия случай такава липсва — уточни Андрю. Икономът и госпожата забелязаха строгия поглед на Одил.

— Как не ви е срам — мрачно възнегодува тя.

Без да отрони и дума повече, Госпожата се обърна и се качи в стаята си. Блейк се опита да смекчи шегата си.

— Починете си, Одил, аз ще почистя.

Той извади метлата изпод мивката и излезе навън да прибере телцето. Огледа се наоколо, за да види дали пък няма да открие и липсващата част.

— Вижте, Одил, не можете да упреквате Мефистофел, че е направил онова, което самите вие сте причинили на вашите крале. Кой знае, може пък това очарователно създание да е било безмилостен тиранин, потискащ котешкия народ. Представяте ли си как това мъниче седи на трон, с мъничка коронка, и как непрекъснато изисква да му се доставя все повече сирене и все повече хляб, докато извън стените на двореца котките умират от глад. Мефистофел просто е вдигнал революция!

— У вас няма и капка милост.

— Напротив. Доказателството е, че заличих всички следи от престъпното му деяние. Наоколо няма и следа от мишка, нито от полумишки. Можете да излезете и да отворите очи.

Точно в този момент в ъгъла на зеленчуковата леха се появи Мефистофел. Със съвършено невинен вид той притича покрай бариерата в посока към кухнята.

— А теб, приятелю, ще посъветвам да почакаш известно време, преди да влезеш. Още много имаш да учиш, докато разбереш как да се оправяш с жените…