Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (84)

84.

Идеята да бъде поканен и Хопа, беше хубава, но със сигурност не беше разумна. Когато предобед Филип и Одил се върнаха от къщата, срещата на младия голдън ретривър с котешкото семейство можеше да се определи по-скоро като бурна. Щом кучето се появи пред Мефистофел, тя тутакси увеличи тройно обема си. Песът от своя страна толкова се въодушеви от огромната космата топка и нейните четири миниатюрни копия, че насмалко да се хвърли отгоре им, разбутвайки столовете. Одил успя да въдвори ред, като бързо сложи храна на госта. Противно на всички очаквания, първото същество, което се осмели да рискува, опознавайки чудовището, беше едно котенце. Щом го докосна, у кучето възникна непреодолим рефлекс да го пази, защото усети, че малкото създание с дълги мустачки не осъзнава напълно какво върши. Затова най-спокойно легна и му се остави да бъде изучен. Котенцето подуши муцуната му, опита се да сграбчи опашката му, която се мяташе насам-натам и след като с най-голямо усърдие го изкачи, се втренчи в огромните му замаяни очи. После се сви на топка до него и замърка.

Когато установиха, че пришълецът не е разкъсал себеподобното им, останалите котенца не се помайваха дълго, а последваха примера му. Само котката Мефистофел стоеше все така напрегната под дивана, а козината й беше настръхнала като бодлите на таралеж.

Одил и Филип с умиление наблюдаваха как техните „деца“ започваха да се сприятеляват. Ала идилията не продължи дълго. Хопа, всецяло отдаден на играта, взе, че се разлая. Четирите миниатюрни хищници се изстреляха като светкавици, завирайки се в най-невероятни дупки, и кучето трябваше да положи неимоверни усилия, за да ги измъкне.

Обядът протече в почти семеен кръг. Одил беше приготвила меню, което беше не само изискано, а и тематично свързано с празничния ден: суфле от омари и раци и печена патица с градински картофи. Десертът бе отложен за по-късно, когато пристигнат следобедните гости.

За пръв път около масата се бяха събрали не някакви случайни събеседници с разнородни интереси, всеки от които заключен в собствения си живот, а три потенциални връзки. Три поколения, шест надежди, различни житейски пътища, обединени в един и същи живот Андрю, Одил и Манон най-добре осъзнаваха какъв път извървяха само за няколко месеца. Докато разговаряха, между всеобщите изблици на смях и споделените тайни, те си разменяха красноречиви погледи. Онова, което скрепява или разрушава един живот, понякога зависи от такива наглед незначителни подробности…

От време на време за кратко се появяваше и Хопа, който непрекъснато се гонеше с новите си другарчета. Той бе получил коледния си подарък: живи играчки, които издаваха смешни звуци, когато ги натисне закачливо с муцуна. Търкаляха се сами, без да се налага някой да ги хвърля, и пак самички се връщаха при него, а така нямаше смисъл да се мори, за да ги гони. От време на време, в прилив на нежност, той приклещваше някое от тези дребосъчета в лапите си и хубавичко го облизваше.

* * *

В късния следобед първи пристигнаха Янис, Хаким, майка им и тяхната сестричка. Майката бе приготвила дребни сладки с бадемови ядки и мед. Развълнувана от посещението си в замъка, тя обърка Госпожата с Одил и реши, че Манон е дъщеря на Филип. Янис изчезна да играе с кучето и котките, а не след дълго Хаким вече обсъждаше проблемите на канализацията с Госпожата. Майката се приближи към Блейк.

— Много се радвам, че отново сте във форма — усмихна се тя. — Последния път, когато ви видях, лежахте със затворени очи…

— Сестрите ми казаха, че сте идвали в болницата, докато съм бил неадекватен. Благодаря ви.

— Янис не ми остави избор. През цялото време говореше за вас и за господин Филип. Разказа ми за Хелоуин, а и за това как сте го накарали да заляга над математиката. Мисля, че благодарение на вас ще успее да се справи с проблемите си в училище. Иска ми се и аз да можех да му помагам…

— Важно е само това, че той напредва. Хлапето ви е добро.

— Благодаря ви също и за подаръка, който намерих тази сутрин. Чувствам се много неудобно. Но трябваше да видите Янис! Не можеше да си намери място от радост. Изгаряше от нетърпение, ала не толкова да отвори собствените си подаръци, колкото аз да разопаковам моята изненада. Но държа да ви го платя.

— И дума да не става, скъпа госпожо. Не трябва да благодарите нито на мен, нито на Филип, а на сина си. Той работи здраво за този подарък. Големият ви син също много ни помогна. Точно той беше Дядо Коледа снощи…

— Знаете ли, баща ми казваше, че има хора, които се появяват в живота ви като слънчев лъч, и други, които са като облаци. За нашето малко семейство вие сте самото слънце.

— Баща Ви е бил прав, но аз все пак мисля, че всички ние сме ту облак, ту слънчев лъч. Вашите думи за мен са чест, благодаря. Но какъвто и проблясък да представлявам аз за Янис, не забравяйте, че вие за него сте и слънцето, и цялото небе…