Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (37)

37.

Блейк веднага видя книгата върху масата на Мание. Беше неумело подвързана с плътна сивкава хартия, а заглавието бе написано на ръка, с маркер. Взе я.

— „Хопа“ от Джек Лондон? — учуди се той.

— Ами да, казах си, че на малкия ще му се хареса повече, отколкото „Белия зъб“. Той обожава Хопа. И наистина се захласна по книгата. Вече сме я преполовили. Сега гледа на моя пес като на герой.

— Ако някой ден решиш да му разкажеш за императрица Сиси, недей да поемаш главната роля…

— Но аз нищо не променям от историята, смених само името на кучето.

— Не знам какво би казал Джек Лондон по въпроса… В края на краищата, защо не? „Хопа“ внася известна закачка и може малко да поразведри драматичните сцени. Странно, но като прочетеш „Хопа се впи в гърлото на вълка“, някак не изглежда толкова страшно…

— Подигравай се колкото щеш, но още от първата глава Янис спря да мрънка.

— На мен ще ми е по-трудно с математиката… Не виждам как мога да заменя числото две с Покемон и умножението с Батман.

— Жалко, щеше да е забавно. Представяш ли си? Котаракът Том делено на Скуби-Ду и умножено по мишлето Рататуй!

— Като стана дума за мишле, никога не споменавай за това създание пред Одил, защото ще получи сърдечен пристъп… И този път ще бъдеш прокуден завинаги.

— Само от една дума ли? Ами тя какво е правела, когато й е падал зъб?

— Не разбирам какво общо има това.

— У вас в Англия, когато си бил дете и ти е падал млечен зъб, не си ли го слагал под възглавницата? Прави се така, за да дойде мишлето, да го вземе и да ти остави монета.

— Ние си имаме фея на зъбчетата, тя се занимава с тези работи.

— Звучи тъпо.

— Защо пък фея да звучи по-тъпо от някакъв гризач? Ние не желаем преносителите на инфекциозни болести да пропълзяват под възглавниците на децата ни, докато те спят.

— Сигурно защото си вярвате, че някаква фея прехвърча като пчеличка и ви събира падналите зъбки, а? Или са много — пляскат с крилца и се усмихват глупаво? Само не забравяйте да си оставяте прозорците отворени, да не си откриете феята сплескана върху стъклото.

— А през това време твоето мишле явно си е оставяло я изпражнения, я чума или холера под възглавницата на Одил… Затова и сега, щом види подобно създание, тя изпада в амок.

Мание се бе впуснал съвсем сериозно в препирнята и Блейк не можеше да пропусне възможността да се позабавлява. Управителят изгуби всякакви задръжки.

— Да бе, защото вашите феи никога не акат, нали?

— Не и под възглавниците на децата. Освен ако тези деца не са били мнооого непослушни.

Мание се начумери като хлапак, ядосан, задето не може да каже последната дума.

— А за Одил — изсумтя той, — знам как да я излекувам от страха й.

— Хич не си и помисляй.

Блейк остави книгата и попита:

— Знаеш ли къде мога да наема кола?

— За какво ти е?

— Ще ми се налага да ходя до града. А и така ще разтоварим Янис от тежките поръчки.

— Тук имам една.

Блейк повдигна вежди.

— Имаш кола, а оставяш едно дете да влачи килограми багаж през гората?

— Колата е моя, но нямам книжка.

— Къде е?

— В стария хамбар. Но не знам дали все още е в движение.

Той отбори едно чекмедже на бюфета и затършува.

— Ключовете трябва да са тук. Господин Франсоа ми ги даде малко преди смъртта си. Щеше да ме праща да изкарам книжка, но не можа да стане. Оттогава автомобилът не е минал и метър.

— Разбираш ли от авто монтьорство?

— Малко, колкото за мотокултиваторите и косачките… Разбирам и от заводски машини и електрически триони.

— Искаш ли да отидем да я огледаме?

— А, ето ги и ключовете…