Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (71)

71.

— Мога да усиля топлото, ако ви е студено…

— Благодаря, Жустен, всичко е наред. По-добре внимавате с поледицата, не навсякъде са разсипали сол.

През прозорците на автомобила Блейк едва разпознаващи пейзажа по пътя към имението. Три дни валя сняг на парцали и беше отрупал храстите в гората, а клоните на дърветата се огъваха под тежестта му. Пухкав бял килим покриващи всичко наоколо. Филип бе отворил главния портал, за да влезе колата. Когато пое по алеята, Жустен намали скоростта. Паркът беше великолепен, а замъкът — неописуемо красив! Покривите, балконите и скупчените дървета наоколо бяха покрити със съвършено бяла и недокосната снежна покривка с меки гънки, също като в приказките. Белотата беше ослепителна въпреки облачното небе.

Жустен тъкмо бе паркирал пред входа, когато се появиха Одил, Манон, Филип и дори Госпожата.

— Виж ти, делегацията по посрещането! — възкликна Андрю, докато се измъкваше от автомобила.

Филип предложи да му помогне по стълбите, но за Блейк бе въпрос на чест да докаже, че няма нужда от помощ, макар че накуцваше.

— От колко време наблюдавате входа на имението, за да засечете пристигането ми? — пошегува се той. — И то с моя бинокъл, предполагам… Много се радвам да ви видя отново всички.

Цялата група го придружи вътре. Одил внимателно свали палтото му. Манон го освободи от шала, а Филип отнесе чантата му. Госпожа Бовилие ги гледаше как се суетят, доволна от завръщането на оцелелия от премеждието…

— Новите очила ви отиват — отбеляза Одил.

— Предвид състоянието на старите, намерих си повод да ги сменя.

Госпожата ги прекъсна:

— Какво ще кажете да се заемем с прегледа на кореспонденцията? Закъсняваме повече от час.

Закачливата й усмивка подсказваше, че това не беше упрек, а израз на желанието й час по-скоро да се върнат към старите си навици. Одил връчи пакет писма на Андрю и двамата с Госпожата се отправиха към горния етаж.

* * *

Заели обичайните си места от двете страни на бюрото, Госпожата и Блейк повтаряха същите действия, които бяха изпълнявали толкова много пъти досега. И повече от всякога приличаха на две деца, увлечени в някаква игра. Той гледаше как тя отваря пликовете един след друг с ножа за писма във форма на меч. Някои от тях му подаваше с указания за отговор. Но тази сутрин в центъра на вниманието й не беше пощата, а Блейк.

— Последния път, когато ви видях, наистина си помислих, че е за последно — призна тя.

Госпожата се сепна, осъзнавайки колко странно прозвучаха думите й. Андрю кимна замислено.

— Разбрах. Понякога не трябва да се доверяваме на предчувствието си за последния път…

Тя повъртя в ръце миниатюрния меч и попита:

— Възнамерявате ли да си вземете отпуск за празниците?

— Не.

— Нямате ли с кого да ги прекарате?

— Има, но предпочитам през януари. Ако ми позволите, ще остана тук до края на изпитателния период. После ако съдя по намека, които ми бяхте направили, вероятно ще разполагам с много време…

— Може би намерих решение. Ако финансовото ми състояние се стабилизира, можем да разглеждаме бъдещето на имението в по-добра светлина…

Въпреки оптимистичните нотки в гласа й Блейк се разтревожи. Искаше му се да узнае подробности, но не се решаваше да започне да я разпитва.

Тази сутрин прегледът на пощата бе различен от останалите. Нито Госпожата, нито Андрю отдаваха сериозно значение на онова, което вършеха. Обичайната им работна среща беше само претекст да се озоват насаме. Поглеждаха се крадешком, ала избягваха да срещнат погледите си. Без да си го признават, и двамата се наслаждаваха на миговете, които прекарваха заедно.

Под една рекламна пратка, която остави настрана, Госпожата откри поредния зелен плик, надписан на ръка. Тя се наведе, за да включи машината за унищожаване на хартия. Съвестта на Блейк бе поставена на изпитание. Трябваше бързо да реши какво да прави. Госпожата тъкмо посягаше да пъхне писмото в процепа, когато той я спря:

— Ще ми позволите ли да споделя едно мнение?

Ръката й увисна във въздуха. Писмото беше на сантиметри от остриетата. Изведнъж в стаята настъпи тишина, нарушавана единствено от нетърпеливото бръмчене на машината.

— Не го унищожавайте, моля ви.

— Значи напълно сте възстановили привичките си… Включително и способността да се месите в неща, които не ви засягат.

— Дори придобих и някои нови. Не зная дали е заради близкия контакт със смъртта, но сега повече от всякога съм убеден, че няма по-ценно нещо от мира. Той трябва да се случи, докато е възможен. Съжаленията не водят доникъде. Не помага и ако сме злопаметни. Важни са само настоящето и бъдещето. Ние сме толкова крехки и уязвими… На мен, както и на вас, ми липсват някои хора. И двамата живеем в сянката на тяхното отсъствие. И двамата все още сме прекалено близо до онези, които са ни напуснали, но други хора са живи и се нуждаят от нас…

Андрю се боеше, че е казал твърде много. Госпожа Бовилие повъртя плика, сякаш се опитваше да отгатне съдържанието му, а после го сложи пред себе си. Машината продължаваше да работи.

— Какво би казала жена ви за това? — попита тя с учудваща увереност.

— А какво би казал вашият мъж? — отвърна й той.