Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (62)

62.

В същия този следобед, когато Андрю се качи да види госпожа Бовилие, тя го помоли нещо толкова неочаквано, че го смая.

— Знаете ли къде се намира гробището в парка?

Андрю я изгледа, чудейки се какво да отговори. Да каже, че знае, или да се престори, че няма представа…

— Господин Блейк?

— Ходил съм веднъж, с Филип.

— Ще ме придружите ли до там?

* * *

Листата на дърветата бяха окапали и небето се виждаше през клоните. Усещането за необятно пространство винаги вълнуваше Андрю по особен начин. Да се докосне до безкрайността, да съзре хоризонта и да усети в лицето си вятъра, идващ от далечни места — това го караше да настръхва. Когато беше малко момче, тичаше с протегнати към синевата ръце и крещеше. По-късно се научи да замира неподвижен, да се заслушва, да диша дълбоко, докато сърцето подскача лудо в гърдите му, а въображението му отлита надалече. С напредване на възрастта спря да вижда птичките, които чуруликаха в далечината, но емоцията му остана все така жива. Този следобед, в парка, вятърът го караше да се чувства прекрасно.

Блейк вървеше до госпожа Бовилие. Тя пристъпваше несигурно, загърната в палтото си така, че високата яка наполовина закриваше лицето й, а главата й беше увита с шал. За близо три месеца, откакто беше на служба тук, Блейк никога не я бе виждал да се разхожда вън от замъка. Трудно можеше да се отгатне защо бе решила да излезе точно сега и дали беше щастлива от това.

Когато хората вървят по двойки, правят го различно според възрастта. Андрю много често бе установявал това, съдейки както по спомените си, така и от наблюденията си в замъка. Например Янис имаше навика да тича пред него и да се обръща, за да го подканва да бърза. Филип се държеше като Хопа, отдалечаваше се, после се връщаше и постоянно нещо привличаше любопитството му. Манон вървеше ту отпред, ту отзад и заемаше мястото си до спътника само когато не беше обсебена от мислите си.

Госпожата и Блейк вървяха така, както го правят всички в улегнала възраст — крачеха в еднакъв ритъм. Може би животът ги бе научил колко безценно е хората да вървят в двойка и да се наслаждават на компанията си до най-малкия детайл — като звука от едновременните стъпки.

Блейк не се поколеба по коя пътека да поемат. И все пак, когато съзря огромния дъб, под чиито клони лежеше гробището, почувства облекчение. Щом видя решетъчната ограда, Госпожата спря. Без да каже дума, тя се обърна и огледа пътя, по който бяха дошли. Блейк си помисли, че навярно търси с очи замъка, но той бе останал твърде далече назад.

А може би, след като се бе отдалечила толкова от него, искаше да се поуспокои?

— Ходенето май ви се отразява добре — отбеляза Андрю.

— Ще ми се да бях убедена в това.

Блейк посочи дъба:

— Изглежда величествено!

— Така е. Франсоа казваше, че това е най-красивото дърво в имението.

— Направил е добър избор — да разположи мястото за вечен покой под сянката му.

— Красотата на дъба не беше единствената причина. Когато с Франсоа купихме имението, преданието за това дърво беше първото нещо, което ни разказа бившият собственик. Според легендата, преди повече от два века под клоните му се срещали двама влюбени. Момчето било син на един от най-имотните жители в областта, а момичето било от скромно семейство на изполичари. Историята разказва, че те се обичали, но богатата фамилия яростно се противопоставила на тяхната любов. Мъж, който работел при бащата на младежа, разкрил, че двете гълъбчета продължават да се срещат, въпреки забраната. И решил да се скрие в гората с пушка. Искал да уплаши девойката, като леко я рани, за да се откаже тя от тази връзка…

Госпожата и Блейк се бяха приближили до огромния ствол. Тя погали кората му и продължи:

— Но се прицелил лошо и вместо да рани момичето, убил момчето. Оттогава тази трагична легенда се предава от уста на уста. И досега никой дървар не се осмелява да повали този дъб, макар другите дървета наоколо отдавна са се превърнали в дъски и мебели.

— Вярвате ли, че това е било истина?

— Красива е, нещо като историята на Ромео и Жулиета. А действително ли е станало така или не, не зная. Любовта често търпи поражение, а дървото все още е тук.

— Съпругът ви вярваше ли в нея?

Франсоа харесваше преданията и легендите. Отражение на вкуса му е библиотеката. Или по-скоро беше… Казваше, че те са най-добрият начин животът да се извиси над сивото ежедневие.

Госпожа Бовилие влезе в ограждението с гробовете. Отправи се първо към паметника на родителите си и остана дълго пред него. Вятърът поклащаше кичурите й, измъкнали се изпод шала. Стиснала устни, тя гледаше с широко отворени очи надписите с имената им. Блейк стоеше на няколко метри от нея, макар и извън оградката.

После тя застана при гроба на мъжа си, но поведението й се промени. Погледът й често се отклоняваше от гранитния блок и се зарейваше в околния пейзаж. Устните й не бяха така болезнено стиснати. За какво мислеше? Госпожата погледна бегло към Блейк. Той разбра, че тя продължава да стои само защото знаеше, че я наблюдава. Ако беше дошла сама, нямаше да се забави толкова пред гранитния блок…

Най-сетне се взря и в безименния гроб, пристъпи към него, поколеба се, но накрая му посвети минутка мълчание. Не поглеждаше камъка. Отбягваше го. Лицето й беше сведено. Пред този гроб изглеждаше някак мъничка, крехка и нещастна.

Преди да излезе, отново потърси с очи Блейк през решетката. Заговори го с обичайния си глас, който нямаше нищо общо с плътната тишина на това място.

— Боите ли се от смъртта, господин Блейк?

— Не мисля. Но ненавиждам въздействието, което тя има върху живота.

Госпожа Бовилие се усмихна едва-едва.

— Смъртта отнела ли ви е близки хора? — попита тя.

— Раздели ме с тях.

Бовилие затвори металната вратичка след себе си и се обърна с лице към надгробните паметници. Вкопчи ръце в решетката.

— А пък аз ненавиждам живота — въздъхна тя. — Той ме раздели от моите близки. Накрая само смъртта ще ми донесе покой. Липсва ли ви жена ви, господин Блейк?

— Безумно.

— И на мен ми липсва Франсоа. Обичахте ли я, господин Блейк?

— Не зная. Често съм се питал какво означава да обичаш. Знам само, че животът ми беше по-красив, когато тя беше при мен. С нея ми беше хубаво. Харесваше ми такава, каквато беше, харесваше ми всичко, което правеше. Вълнуваше ме. Тя беше порядъчна и дълбоко чувствителна. И всеки мъж щеше да е щастлив да прекара живота си с тази жена. С нея никога не беше скучно. Когато бях силен, движеше ме желанието да направя всичко за нея. Когато бях слаб, успявах да продължа напред само благодарение на нея.

— Изневерявал ли сте й?

— Нито веднъж.

— Изглежда, притежавате необикновена морална сила.

— Не се заблуждавайте. Аз съм мъж като всеки друг. От изневярата ме предпазваше не умението ми да се владея, а страхът да не я нараня. За мен понятието „грешка“ е абсолютно субективно. Имат значение единствено причините, поради които тя е допусната. Доброто и злото са понятия без съдържание. Въпросите „за кого“ и „срещу кого“ разкриват много повече за нас.

— Но все пак човек трябва и да умее да избира… Вие сте наблюдателен и навярно се питате защо единият от гробовете е безименен.

— Може би има сериозно основание…

— Този гроб е един компромис, господин Блейк. Вие сте бил мъж само на една жена, ала същото не може да се каже и зя Франсоа. В продължение на повече от двайсет години той е имал тайна любовна история. Открих го случайно, благодарение на едно дете. Франсоа беше всичко за мен, но аз за него бях само частица. Когато той пожела да събере цялата фамилия под това дърво, тя току-що бе починала. Дори подозирам, че бе решил да съгради това гробище само за да я доближи до себе си. Съгласих се, господин Блейк. Приех това унижение, но при условие името й да не бъде изписано.

— Нима мислите, че не ви е обичал?

— А вие бихте ли се съгласили да сте подгласник в живота на любимата жена? Бихте ли понесли мисълта, че е готова да рискува всичко заради друг мъж? Моята най-голяма драма не е неговата изневяра. Онова, което ме съсипа, бе откритието, че той не ме обича толкова, колкото аз него. Щях да преживея мимолетно увлечение, но не можах да излекувам раните си от тяхната любов. Оттогава имах чувството — макар той винаги да го е отричал, — че се е оженил за мен с разума си, а нея е обичал със сърцето си.

— Още ли му се сърдите?

— За прошка е нужно или много време, или голяма сила. Вече нямам нито едното, нито другото.

Госпожа Бовилие трепереше.

— Елате, трябва да се връщаме.

— Още малко, моля ви. Това несъмнено е последният път, когато идвам тук.

Тя се вкопчи в оградата така, както затворник в решетката си.

— На Франсоа дължа и щастието, и нещастието си. Завиждам ви за вашата история с жена ви. Завиждам толкова силно, че започвам да изпитвам ревност, което ме кара да мисля, че преживяното от вас е само една илюзия. И все пак Франсоа ми липсва. Иска ми се да е до мен. С него не изпитвах страх.

— От думите ви не личи, че още му се сърдите.

— Само да знаехте какво съм правила, за да не го загубя… Ала сега си мисля, че винаги съм била сама.

Блейк прегърна Госпожата през раменете. Тя не се възпротиви. По обратния път той не се осмели да заговори за сина й. И ако на отиване един иконом съпровождаше своята господарка, то на връщане един мъж подкрепяше една жена, и двамата сломени от тежестта на загубата и съжалението…