Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (64)

64.

— Честна дума, Андрю, не съм сигурен, че идеята е добра… — Управителят нервно крачеше из собствената си кухня в очакване Блейк да излезе от спалнята му. — Знам, че го правиш от добри чувства — добави той, — и съм ти много признателен, но наистина все пак…

— И това го казва човекът, който яхна велосипед и се размята като призрак пред децата — отговори Андрю иззад вратата. — Остави на мен да намеря благовиден предлог… Е, почти приключих. Сложи ли масата? — Мърморейки си под носа, Мание подреди приборите.

— Като стана дума за Одил, от няколко дни сънувам странен сън — подхвана той по-високо.

— Разказвай…

— Все един и същи, при това кристално ясен. Съвсем като наяве. Аз летя в облаците, около мен всичко е бяло. Внезапно тя изниква пред мен, гледа ме като обезумяла и изведнъж ми нанася адски удар по главата. И тук изведнъж сънят спира. Сигурно е последствие от инцидента.

— Вероятно. Е, готов ли си?

Мание застана пред вратата на спалнята си и Блейк отвори. При вида му Филип отскочи назад с вик.

— По дяволите! И си въобразяваш, че приличаш на Одил? Изглеждаш като травестит, през който е минал бързия влак! Дори Хопа прилича повече на нея!

Блейк си бе сложил перука и червило. Резултатът бе зашеметяващ, но не и по отношение на приликата.

— Виж, Филип, не сме на конкурс за двойници. Правя го, за да ти помогна. Имаме само четвърт час до втора фаза на операцията.

Мание не можеше да откъсне поглед от лицето на другаря си, гримирано по най-безумен начин. Беше толкова сащисан, че несъзнателно заотстъпва.

— Няма да се получи — тръсна глава той. — Като те гледам, ме хваща шубе. Предпочитам да вечерям с Иконома на пъкъла.

— Седни!

При други обстоятелства Филип щеше да се пръсне от смях, но в случая просто не знаеше какво да каже. Този мъж винаги безупречно спретнат, сега беше нацапотен като краден автомобил и с коса на расти, щръкнали във всички посоки…

— Мама казваше, че всеки човек си има сенчеста страна, но ти биеш всички рекорди. Ако застанат до теб, даже вашите рок звезди ще изглеждат като монаси…

— Сядай на масата. Започваме със салфетката.

Филип я разгъна и изпъна шия, за да я напъха в яката.

— Не така. Хващаш я за единия ъгъл, вдигаш я във въздуха и я оставяш да се разгърне сама от силата на собствената й тежест. Или на земното притегляне, все едно!

— Значи земното притегляне ще ми сложи салфетката?

— После я разполагаш върху бедрата си.

— Но те не са мястото, където най-много се накапвам.

Мание беше изпаднал в непреодолима паника.

— Дишай спокойно, човече! — изправи се пред него Блейк.

— Да беше ти на моето място! Погледна ли се в огледалото? Не ми се вярва! Като ти гледам физиономията, сто на сто си се гримирал на тъмно и не с ръцете, а с краката. А гласът ти…

— Какво му има на гласа ми?

— Добре де, той си е същият, но не и главата. Комбинацията от двете ме побърква…

— Мислех, че така ще ти помогна.

— Надявам се, че не си запланувал тази вечер да ме учиш и да танцувам. Защото а̀ си ме докоснал, а̀ съм се издрайфал върху теб.

— Не се отвличай, моля те. Манон скоро ще пристигне и дотогава трябва да сме упражнили поне едно нещо — какво се прави, преди да започнеш да се храниш.

— И тя ще те завари в този вид?

— Защо, какъв е проблемът?

— Мили боже, горкото дете! Ще пометне от страх още на прага…

— Предупредих я, че ще съм дегизиран, и за разлика от теб, тя не го превърна в драма. Сгъни салфетката и почвай отначало.

Постепенно Мание посвикна с вида на своя ментор и страхът, който той му вдъхваше отначало, започна да се стапя. Дори взе открито да се смее.

— Филип, дръж се сериозно.

— Да бе, но само като ти погледна физиономията…

— Съсредоточи се върху салфетката.

— Ъгълчето, земното притегляне и хоп — върху коленете.

— Вече е по-добре, но гледай да не си протягаш така шията, защото приличаш на дърт петел психопат.

— Ти себе си виж…

— Сега да обсъдим как държиш приборите.

— Че как ги държа?

— Първо, обърни внимание кога посягаш към тях. Това не е състезание. Трябва да изчакаш да те обслужат и всички да са готови да започнат да се хранят.

— Ясно. Вече ще чакам.

— Вземи ги сега.

Филип сграбчи вилицата и ножа.

— Все едно си тръгнал да колиш някого…

— А не е ли така? Ще коля пържолата.

— Ами граховите зърна?

— И тях ще коля. Едно по едно. Нещо като масово клане. Ако се правиш на откачен, няма да постигнем никакъв напредък.

— От десет години се храня сам. А ти искаш изведнъж да вляза в австрийския кралски двор и да се държа като барон Помпон? Аз съм безнадежден случай.

— Не ми се вярва.

Блейк сам пъхна приборите в ръцете на приятеля си.

— Ето. Сега е по-добре.

— Отблизо изглеждаш още по-ужасно, Франкенщайн ряпа да яде!

На вратата се почука.

— Добре е аз да отворя, да не стреснеш малката…

— Седи си на мястото.