Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (17)

17.

Едва дочакал вратата да се открехне, Хопа се втурна радостно в краката на Андрю. Скимтеше и подскачаше, опашката му се въртеше като перки на хеликоптер. Истинско куче пазач.

— Господин Кейк! — възкликна Мание. — Колко мило, че се отбихте. Ако знаех, щях да приготвя нещичко.

— Съжалявам, че идвам, без да предупредя, но трябва да говоря с вас. Надявам се поне, че не ви безпокоя? Нали не очаквате някого?

Мание тръсна глава и се изсмя, но с видимо притеснение.

— Нещо за пиене?

— Не, благодаря, току-що ставам от масата.

— Поне едно коняче за добро храносмилане?

— Няма нужда, наистина.

— А играете ли шах?

Андрю не беше сигурен, че разбира въпроса.

— Какво искате да кажете? Това някакъв ваш израз ли е?!

— Не, просто ви питам дали играете шах. С черни и бели квадрати, цар, царица, топове и офицери…

— Защо искате да знаете?

— Защото не приличате на мъж, който прекарва часове наред пред бутилката, та се запитах как бихме могли да запълним времето си.

Искреността на Филип беше обезоръжаваща.

— Играех, когато бях млад, но това беше много отдавна.

— Отлично. Ще си го припомним заедно. Не още тази вечер, естествено… А точно за какво искахте да говорим?

— Мисля, че трябва да поправим телефона на портала и този, който свързва вашата къща със замъка.

Мание се почеса по брадичката и се понамръщи.

— За портала нямам против. Колкото до къщата, ако вие си служите с него, добре, но ако е Одил…

Андрю се възползва от удобния момент, за да зададе най-сетне въпроса:

— Какво има между вас с Одил?

— Питайте какво няма… Забранява ми даже да стъпвам в кухнята й! А работим за една и съща господарка!

— Да не би нещо да сте скарани?

— Тя винаги се е бояла да не изгуби работата си. Затова отблъсква всеки, който се осмели да стъпи на нейна територия. Когато я назначиха, аз вече работех в имението и си живеех отделно, тук. Не е кой знае колко трудно да ме държи на разстояние. Но с вас може и да се озори…

— Не се ли е успокоила с годините?

— Никак даже…

— Като че ли все още ви е много ядосана…

— Има и нещо друго… На вас мога да ви призная. Аз живея сам, тя е сама и веднъж реших да променя положението и за двамата…

— Разбирам.

— Тя не го прие никак добре и оттогава ми няма доверие. При всеки повод ме отблъсква. Вярно, че не действах много деликатно, но все пак…

— Извинете, че ви задавам такива въпроси, но като новодошъл се опитвам да разбера защо в този замък всичко е наопаки. Като почнеш от водопровода, и свършиш с мисленето на хората…

— Ами светът е устроен така, господин Шейк! Това е печалната истина за човешката участ. Никой не може да се изплъзне от хаоса, на който е подчинена несъвършената ни природа.

— Значи онова, което разправят за французите, е истина?

— Кое по-точно?

— Ами това, че философстват за всичко и по всеки повод. Хайде, Мание, сипете ми една чашка от вашия препарат против глисти и ще изчезвам.

Филип побърза да извади чашки и бутилката без етикет.

— Знаете ли, господин Брейк, навън е още по-приятно е се играе шах. Можем да се настаним под беседката. Вместо да се размотаваме, нека се възползваме от последните хубави дни…

— Харесвате ми, Мание. Честна дума. Но ако само още веднъж изопачите името ми, ще ви натъпча в устата всичкия див праз, дето ви стъпках.