Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (13)

13.

— Е, господин Блейк, как би се стори първият ви ден при нас?

— Беше доста бурен…

Слънцето все още не биеше право в прозорците, завесите бяха разтворени и Андрю най-после можа да разгледа госпожа Бовилие. По лицето й си личеше, че е жена с характер. Пръстите й бяха фини, но волеви. Не носеше бижу, с изключение на скромна брачна халка от потъмняло злато, която стоеше малко хлабаво на безименния й пръст.

— Тази авария е сериозен проблем — каза тя видимо изнервена. — Ужасно се уплаших за книгите. А много държа на тях. Те бяха любимото занимание на Франсоа, моя съпруг, който не е между живите.

— Не се тревожете. Манон изчисти всичко, книгите ви не са пострадали. Още утре ще бъдат върнати по местата им.

— Радвам се да го чуя. Но това не решава въпроса с водопроводната инсталация. Всичко в тази къща се разпада… Вземете от Одил телефонния номер на господин Пизони, той се занимава с всички ремонтни дейности в замъка. Накарайте го да дойде незабавно.

— Пизони. Записах си, госпожо.

Андрю си представи как е изглеждала като по-млада — с дълги руси коси. Отивало й е. Днес носеше косите си като жените на нейната възраст — бели и грижливо сресани на строги вълни. Очите й бяха толкова сини, че някога вероятно са разбили много мъжки сърца.

— Утре сутринта — продължи тя, — щом дойде пощата — ще вземете писмата ми от кутията на главния портал. Ще ги разпечатаме заедно и ще ви кажа за кои от тях трябва да подготвите отговори.

Блейк я слушаше с половин ухо, твърде зает да я оглежда. Устните й бяха тънки, прави, което лесно можеше да й придаде вид на студена жена, ако не беше мелодичният й глас, който омекотяваше въздействието им. Тя заговори за друго, но той не чу нищо, освен заключителните думи:

— Е, това е всичко за днес.

Блейк кимна, стана и се отправи към вратата.

— А, да, забравих — отново го повика тя. — Утре ще ми гостува една близка приятелка, госпожа Берлине. Очаквам я на кафе. Ще ви моля да заредите необходимото в малкия салон за петнайсет часа. През идните дни вероятно ще имам и други гости. Когато часовете бъдат уточнени, ще ви уведомя.

Андрю излезе. Не бе казал нищо от онова, което възнамеряваше да й сподели. Цялото му време отиде да я наблюдава.

* * *

Когато Одил отново слезе от стаята си, завари Блейк облегнат на крилото на вратата към градината. Съзерцаваше пейзажа.

— Добре ли мина? — попита тя.

— Няма проблем. Прибрах и последните книги. Тази нощ ще се доизсушат в пералното.

— Отлично.

— Я ми кажете, нали уж господарката ви не приемала много гости…

— Ще се радва да покаже новата си играчка — отвърна тя.

— Каква нова играчка?

— Вие.

Блейк понесе удара с достойнство. С тънка усмивка, Одил застана на прага до него.

— Харесва ли ви моята зеленчукова градина?

— Много е хубава.

— Имали ли сте такава на предишната ви работа?

— Как да ви кажа, аз си падам повече по ламарините. Доколкото се е налагало да се занимавам със зеленчуци, просто ги затварях в консерви…

Блейк моментално осъзна, че шегата му може да разбие официалната версия за неговия професионален опит на иконом, ала Одил не се усети.

— А аз предпочитам да ги прибирам в хладилника — обясни тя. — Мисля, че така по-добре се съхраняват вкусовите им качества. В консервите всичко е еднакво на вкус.

Хората наистина чуват само онова, което искат да чуят. Блейк смени темата:

— Госпожа Бовилие никога ли не излиза от стаята си?

— Слиза, но само когато има гости.

— Намирам, че е жалко да притежава цял замък с такъв парк и да стои затворена между четири стени.

— Всеки е свободен да постъпва както намери за добре.

Тя се прибра вътре и се обърна към Мефистофел:

— Писанчо сигурно е гладен.

Котаракът не помръдна. Почти се беше долепил до фурната. Одил отвори хладилника и продължи:

— Започва да захладнява, господин Блейк. Избягвайте да оставяте вратата отворена твърде дълго.

Андрю погледна за последен път към небето, после кът гористия хълм.

— Добре, прибирам се и затварям.

Одил се суетеше около хладилника. Той прихлопна вратата и попита:

— Мога ли да ви задам един практически въпрос?

— Слушам ви.

— Ако ми се наложи да се обадя по телефона…

— Има стационарен телефон в кабинета на Госпожата — отново го прекъсна тя. — Тя не възразява да го ползваме при спешни случаи. И таз добра, къде ли съм я пъхнала…

— Освен това, благодаря ви за обяда днес. Печеното беше превъзходно.

Одил рязко вдигна глава:

— Печеното ли казахте?

— Това, което ми бяхте оставили в чинията.

Одил почервеня като домат.

— Изяли сте обяда на Мефистофел!

Котаракът внезапно отвори очи. Блейк се изненада от това дори повече, отколкото от думите на готвачката — животното разбра за какво си говорят? Очите му бяха оранжеви, почти свръхестествени на цвят.

— Много съжалявам — извини се той неубедително. — Но наистина беше превъзходно, по-хубаво от…

Той млъкна разколебан.

— Довършете си мисълта — ядоса се Одил. — По-хубаво от онова, което ви готвя, така ли?

— Не исках да кажа това. Просто ястието беше забележително.

— Значи и вие като Мание твърдите, че е по-добре да сте мои котки, отколкото мои колеги?

— Не съм споменавал нищо подобно.

Мефистофел следеше разговора, като обръщаше глава към говорещия ту наляво, ту надясно.

— Моят бебчо! — жално изплака Одил и се втурна към него, за да го нагушка. — Мама ей сега ще ти приготви нова порция.

После, рязко сменяйки тона, се обърна към Блейк:

— Сутринта се подиграхте с мен, а вечерта изядохте порцията на котарака ми. Омитайте се от моята кухня!