Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (8)

8.

Пред замъка имението бе подредено по класически образец — зелени морави, симетрични алеи и храсти, които между другото се нуждаеха от подкастряне и изравняване. Ала задната му част представляваше пищен парк с разпръснати горички и възвишения, обединени от дълга централна тревна леха. Обширният терен с многобройни кътчета и извивки криволичеше между два хълма, покрити с дървета. Андрю трудно различаваше релефа в настъпващия здрач и понякога се препъваше в стърчащи оголени камъни по отъпканата пръст на алеята. Навлизайки навътре в имението, мина през нещо като беседка, после попадна на изоставен гълъбарник и най-сетне съзря къщичката с осветени прозорци. Тя беше четвъртита, не много голяма, сгушена между дънерите на огромни ясени на границата с поляната.

Излезе от пътеката и пое направо през тревата. Вече приближаваше вратата, когато изведнъж дочу викове и шум от боричкане. Двама мъже се караха сред трясъци от удари по мебели. Андрю се отказа да почука и се отдръпна. Крадешком се приближи до прозореца и предпазливо надзърна. Не видя никого, но гласовете звучаха все по-изнервени. Несъмнено схватката се развиваше в съседната стая. За да е сигурен, той заобиколи фасадата и се насочи към другия прозорец. Стъпка цветната леха и залепи длан като козирка върху стъклото, за да вижда по-добре. Присви очи. Изведнъж нечия ръка грубо сграбчи неговата и я изви рязко върху гърба му. Андрю изстена от болка. Някакъв студен предмет се впи под челюстта му. В ухото му изхриптя глас:

— Предупреждавам те, задник, само да мръднеш, и ще ти пръсна черепа, ще те нарежа на късове и ще ги хвърля на кучето…

Макар да не разбра всичко, Андрю прекрасно схвана посланието.

— Идвам да кажа добър ден. Да се запознаем, така да се каже… — изхриптя той едва-едва, приклещен здраво за гърлото.

— Да бе! Знам ти репертоара. Идвам с мир, заведете ме при вожда на племето. И знаеш ли какво — по това време се казва „добър вечер“! Кучи син, пак си се примъкнал да крадеш инструментите! Не ти стига миналата седмица! Сега ме чуй добре: ще те завъртя най-учтиво, за да ти видя крадливата физиономия на светло. И ако кротуваш, може да имаш късмет да видиш изгрева на слънцето утре!

Мъжът стегна още по-силно хватката и принуди Блейк да се извърне, за да застане с лице към него.

— Мръсници, не ги е срам! — поде отново мъжът, съзирайки лицето на пленника си. — Вече пращат пенсионери да им вършат черната работа! Това е срамно! Я ми кажи, май не си сам, нали? С тия нежни ръчички на цветарка едва ли си успял да ми измъкнеш 200 кила железни инструменти? Къде са ти другарчетата?

— Няма никого с мен. Причинявате ми болка. Аз съм новият иконом, казвам се Блейк.

Мъжът примигна, все още обзет от колебание. Беше разпознал английския акцент, доста различен, впрочем, от говора на циганите, които му стъжняваха живота. Отлепи дулото на пушката от гърлото на Блейк и отслаби примката.

— Икономът значи… — повтори той поуспокоен. — Взех ви за…

— За кучешка храна, разбрах.

Блейк отблъсна цевта и разтърка ръката си, присвивайки очи в болезнена гримаса.

— Имате странен маниер да посрещате гости — изсумтя той.

— Смачкахте ми дивия лук. — Мъжът посочи стъпканите растения.

— От името на госпожа Одил ви съобщавам, че можете да отидете да си вземете вечерята.

Мъжът помогна на Андрю да пооправи дрехите си.

— Наистина много съжалявам, господин Стейк.

— Блейк, името ми е Блейк. Сега е най-добре да се прибирам.

— Не можете да си тръгнете просто така! Много е тъпо. Влезте, ще ви се реванширам.

— Как по-точно — ще ме гръмнете или ще ме заколите?

— Не, ще ви предложа едно питие, за да отпразнуваме пристигането ви. — Беше се ухилил като най-гостоприемния човек на света, макар допреди малко да приличаше на кръвожаден звяр, Андрю го изгледа объркан и леко уплашен. Започваше да разбира какво е имала предвид Одил, когато му спомена, че е „малко особен“.

Мъжът протегна открито ръка.

— Името ми е Филип Мание. Аз съм управителят на имението.

Андрю се поколеба, но накрая стисна ръката му.

— Андрю Блейк. Съжалявам за вашия див праз.

— Нарича се див лук. Ароматна билка от семейство Кремови. А освен това, тук наистина се поздравяваме с „добър вечер“ по това време. „Добър ден“ върви до 4 следобед. Е, в крайна сметка зависи от региона.

— А след шест и половина казвате „добър вечер“ с пушка, а?

— Не се ядосвайте. Казах ви, че съжалявам. Освен това никой не идва да наднича ей така по къщите.

— Тъкмо когато щях да почукам, чух шум от сборичкване.

— А, това ли? От телевизора беше. Дан не иска да върне парите в полицията, макар че така може да освободи Джеймс, и затова Тод му скочи да го бие.

— Ще си вървя, понеже съм сигурен, че скоро тук ще нахлуе Бил и ще арестува всички наред.

— О, вече сте го гледали?

Блейк въздъхна дълбоко и понечи да си тръгне, ала Мание го задържа.

— Не, без майтап, останете. Моля ви се. Освен всичко, радвам се, че в тази къща най-после дойде един мъж, защото нали разбирате, три женички идват твърде множко.

— Кои три женички?

— Мадам Бовилие, Одил и малката Манон. Те са… как да го кажа? Абе не им е много спокойно между ушите…

Андрю се остави на мъжа да го замъкне до входната врата.

— Хайде де, не се опъвайте… — подкани го Мание. — И добре дошъл.

— Ако точно съм схванал обичаите ви, това е единственият път, когато влизам през тази врата. Следващия може би трябва да пролазя през шахтата за боклук или да скоча през прозореца?

Мание го изгледа с известно учудване.

— Нещо не ви разбрах.

Андрю вдигна рамене и прекрачи прага. С изненада установи, че се е озовал точно пред муцуната на млад голдън ретривър, който излая срещу него. Кучето беше с лешников цвят на козината и много ядосано.

— Долу, Хопа! — подвикна Мание, като се престори, че вдига ръка. — Не се бойте, не е зло.

И наистина, песът заподскача весело около новодошлия. Облиза ръцете на Андрю, че дори и между пръстите.

— Ако това нещо щеше да ме яде, пък дори и на късове, нямаше да му е лесно…

Мание извади от един шкаф бутилка с две чаши:

— Той ми е другарчето тук. Именно той ме предупреди за вас. Добър пазач си е.

Блейк разтърка главата на кучето и му прошепна:

— Следващия път му кажи, че не съм крадец. Изглеждаш ми най-нормален от цялата компания…

— Е, да се чукнем за нашето необичайно запознанство!

Мание надигна чашата. Блейк се присъедини, като потриваше брадичката си, която още го наболяваше от дулото. Отпи с мощна глътка и едва не се задави.

— Огън е, нали! — засмя се доволно Мание.

— Трябва да тръгвам, че Одил ме очаква.

— Да чака, нищо няма да й стане. Отдавна се е взела за господарка. И аз идвам с вас.