Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (45)

45.

Манон подаде глава през вратата на кухнята. Когато установи, че Андрю е сам, нахълта вътре, подскачайки от радост. Икономът поставяше чашката от сутрешния си чай в миялната машина.

— Господин Андрю! — изчурулика Манон. — Имам съобщение от Жустен!

— Чудесна новина! Но нали не хващаше сигнал?

— Включих си лаптопа в контакта за телефон в библиотеката, както ми казахте, за да си преговоря въпросите за изпита. И изведнъж видях писмо от него в електронната поща.

— Фантастично! Увери ли се, човек никога не трябва да се отчайва. И какво пише младежът?

С щастливо изражение, младата жена погали корема си, който бе започнал да се закръгля.

— Писмото ми, тоест нашето писмо, го е развълнувало. Казва, че съжалява, задето е реагирал така спонтанно, и че мисли за мен и за бебето. Трябва да замине в чужбина. Ще се възползва от това време, за да обмисли нещата. Надява се също, че майка ми не се е отнесла лошо с мен заради положението ми… Е, това вече няма как да се поправи… Пише също, че ако ми се е ядосала, мога да разчитам на помощта му. Обещава, че ще поеме разходите по бебето и ще се погрижи за мен.

— Thank God!^[1]

— Но никъде не казва „нашето“ бебе. И не споменава, че ще се съберем…

— Остави го да свикне с тази мисъл. Жустен е сериозен младеж, сигурен съм, че щом си дойде, ще ти се обади, както е обещал.

— Откъде сте толкова сигурен, че е сериозен? — учуди се Манон.

Андрю се поколеба.

— Ами… Като знам какво си ми разказвала за него и като отчета обстоятелството, че момиче като теб не може да избере някой развейпрах, си направих извода, че младежът е точно такъв…

Отговорът бе достатъчно убедителен за младата жена. Андрю се бе изпотил от напрежение. Погледна Манон. Лицето й отново сияеше. Едно електронно писмо бе достатъчно да пресуши сълзите й, да заличи сенките й и да й върне радостта от живота. Андрю се замисли колко малко всъщност е нужно на жените и колко трудно им го дават мъжете.

Капакът на котешката вратичка се повдигна и оттам се показаха мустаците на Мефистофел, преди да се появи самият той.

— Като че ли малко е нашишкавял — отбеляза Манон.

— Одил твърди, че само така изглежда, понеже сега му растяла зимната козина. Ако наистина е така, тази козина ще стигне да се изплетат жилетки на всички котки в околността.

Манон не чу края на забележката. Беше щастливо унесена в мислите си, най-сетне обнадеждена. Отсега нататък щеше да брои дните.

Котаракът притича до ъгълчето с храната. Подуши крокетите, без да ги докосне, и облиза чинията, да не би случайно да е останала капчица от вчерашната закуска. Констатира, че купичката за мляко е празна, обърна се към единствените човешки същества в стаята и сърцераздирателно измяука.

— Знам, че е време за топлото ти мляко — каза му Блейк — но стопанката ти още е при Госпожата и няма да й се хареса, ако й отнемем функциите. Ще се наложи да почакаш.

Сякаш разбрал думите, котаракът послушно седна и се зае с тоалета си.

* * *

Манон вече бе тръгнала да чисти, когато се появи Одил. Дори не погледна към Блейк, а отвори хладилника, за да извади храна за котарака.

— Извинявай, бебчо. Тази сутрин е малко сложно. Направи до си разходката?

Котаракът се отърка в нозете й, докато тя сипваше мляко в тенджерката. Включи газта.

— Още ли ми се сърдите за шегата? — предпазливо попита Блейк.

С пръст в млякото, за да провери температурата, Одил отговори, без да го поглежда:

— Челото още ме боли, но не ви се сърдя. Имам си грижи с Госпожата.

Тя изсипа млякото в купичката и го остави до готварската печка, а след това се обърна към иконома:

— Наистина ли можете да й дадете съвет за вложенията й?

— Така мисля.

— А на мен?

— Не ви разбирам.

— От три години поверявам всичките си спестявания на хората, които се занимават с вложенията на Госпожата. И вече се убеждавам, че те наистина са доста потайни. В момента съм на път да изгубя всичко. Ако ви покажа документите, ще ме посъветвате ли какво да правя?

Одил гледаше Андрю, а в очите й се четеше отчаяние и тревога.

— Боя се да не остана без пукнат грош на стари години, разбирате ли? — добави тя.

— Защо не ми казахте за това по-рано? Нали знаете, че можете да разчитате на мен. Не се тревожете, заедно ще проверим как стоят нещата.

Одил като че ли изпита облекчение, но уточни:

— Има и друго… От два дни Госпожата не слага залък в уста. Нито трохичка. Сутрин, когато й помагам да се облича, виждам как се стопява с всеки изминал ден. Тревогите ще я съсипят… Не съм ви го споменавала досега, защото мислех, че ще се съвземе. И друг път се е случвало, но сега…

— Ще се кача да я видя.