Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (38)

38.

Когато Одил и Андрю разказаха на госпожа Бовилие за патилата на Манон, не се наложи да я убеждават да остави момичето да живее в замъка. Тя веднага се съгласи. Дори предложи да направи нещо повече, например да плати медицинските разходи, които застраховката не поема.

Следобед Андрю вече бе започнал да обзавежда една от стаите на третия етаж, която служеше за килер. Беше избрал най-голямата и най-светлата, разположена на еднакво разстояние от неговата стая и тази на готвачката.

До вечерта Одил и Блейк бяха подредили и изчистили, като разнесоха кашоните и старите мебели из съседните помещения. Филип бе дошъл да им помогне за преместването на един гардероб и за качването на едно легло от стаята за гости на втория етаж. Макар да беше смазан от умора, Андрю изпита истинска радост от тези моменти. Със задоволство наблюдаваше как управителят и готвачката заедно се мъчеха да проврат дюшека през най-тясната част от стълбите. Блейк нарочно беше направил така, че да ги събере. Манон бе наблюдавала цялата акция от перилата на стълбището. Отначало малко засрамена, задето не й разрешиха да вдига тежко, но най-вече — трогната от всички тези хора, които се бяха впрегнали да й помагат.

— Още една изненада — госпожа Бовилие бе напуснала покоите си, за да види резултата. Като кралица, удостоила с присъствието си откриването на сиропиталище, тя бе огледала всичко, запазвайки достолепие. Дори бе направила няколко крачки по коридора. Одил въобще не беше сигурна дали от нейното назначаване госпожата изобщо се бе качвала на този етаж. Преди да слезе долу на площадката, където се бяха строили тримата й служители, тя направи неочакван жест — отиде при Манон, нежно погали ръката й и дори й прошепна окуражителни слова.

Бе станало доста късно. Седнала на последните стъпала на стълбите, Манон кротко галеше Мефистофел, който се бе настанил върху коленете й.

Блейк се изненада, че я вижда в коридора, и приближи:

— Не ти ли харесва стаята?

— Одил ми оправя леглото. Казва, че от това преместване се е вдигнал много прах и трябва да се проветри, но се бои да не простина заради бебето.

Блейк се отпусна на стъпалото до момичето.

— Как се чувстваш? — попита той.

— По-добре, благодарение на всички вас.

— Наистина ли? Не исках да те питам пред другите, но какво стана с писмото до Жустен? Имаш ли отговор?

— Нито дума. А тук мобилният ми няма връзка. Не видях и контакт за телефон, за да си включа лаптопа.

— Ще намерим някакво решение. В краен случай, сигурен съм, че Госпожата ще се съгласи да му дадеш номера на телефона в замъка, в случай че той поиска да говори с теб.

— Да говори с мен? Не съм сигурна, че изобщо някога ще си продумаме…

— Не бъди черногледа. На мъжете понякога им трябва повече време, докато проумеят ситуацията, а още повече — за да реагират. Ала не всички са чудовища.

Мефистофел мъркаше, притворил очи. Момичето прокарваше пръсти по дългите му косми с цвят на карамел. Въпреки проблемите около Манон настроението тази вечер беше прекрасно. Блейк винаги бе харесвал атмосферата на таваните и мансардите. Високо под покрива той се чувстваше защитен както от небето, така и от целия свят под него. Меката светлина, която заливаше коридора, усилваше това усещане.

— Спомняте ли си деня, в който напуснахте дома на родителите си? — попита Манон.

— Беше сряда. Помня го, защото по онова време в сряда гледахме с майка ми един криминален сериал. Тя беше много развълнувана и направи опит да ме задържи поне още една вечер под претекст да го гледаме заедно. Но бъдещата ми жена ме очакваше и аз въпреки молбата й си тръгнах. За мен си беше най-обикновена вечер. А какво е представлява за нея, осъзнах години по-късно, когато майка ми заговори за това. Мама ми призна, че без мен тогава не е имала сили дори да включи телевизора. Плакала цяла нощ… А аз даже не осъзнавах, че си отивам завинаги. За мен това не беше никакъв край, просто продължавах живота си.

— А дъщеря ви?

— Е, след като станах родител, дойде и моят ред да видя как Сара отлита от гнездото и заминава да учи. Трябваше да я закарам до летището сутринта. Почти не мигнах предната нощ. Станах и безшумно се приближих до вратата й. Не си позволих да вляза и да я гледам, докато спи, както правех, когато беше мъничка… И ако трябва да бъда съвсем искрен, дори не чувах дишането й. Просто се наслаждавах безумно на всяка секунда от последната нощ, когато тя наистина си е у дома.

— Никога ли повече не е нощувала у вас?

— Нощувала е, но когато човек не споделя с вас ежедневието, не е същото. Вече имаше други навици, беше обвързана. Вече живееше далеч от нас. Усещаше се по безброй дребни неща.

— Вероятно ви е било мъчно.

— Беше неин ред да върви напред. Такъв е животът.

— А аз никога не съм искала да напусна апартамента, в който съм израснала. Е, докато родната ми майка не ме прогони оттам…

— Нека мине време. Пак ще ме упрекнеш, че говоря като от книга, но повярвай ми, не прави прибързани заключения. Все още си шокирана. Сигурен съм, че майка ти вече съжалява.

— Не я познавате…

— Ти си нейна дъщеря. Скоро ще откриеш колко силна е тази връзка. Не я подценявай.

— И все пак, когато напуснах, а тя хлопна вратата зад мен, дълбоко в душата си усетих, че вече нищо няма да е както преди. Помислих си, че може би за последен път съм видяла стаята си. Вие изпитвали ли сте това чувство?

— Много пъти ме е спохождала мисълта за последния път… Ала ти си твърде млада, за да гледаш на живота по този начин. По-добре мисли за първия път.

— В момента ми е малко трудно. Последният път, когато Жустен ме прегърна. Последният път, когато мама ме утешаваше. Последният път, когато си повярвах, че ще си взема изпита…

— А помниш ли какво почувства първата сутрин, когато се събуди, след като вече бе разбрала, че си бременна?

— Не съвсем. Мисля, че се втурнах в тоалетната да повръщам…

Вратата на стаята на Манон се отвори и на прага се появи Одил.

— Леглото ти е оправено. Ще трябва да укрепим гардероба, защото не е много стабилен, но утре ще се разбереш с мъжете за това. А сега, момиче, влизай да почиваш. Денят беше твърде дълъг за теб.

Манон пусна на пода котарака, който иначе на драго сърце щеше да си остане свит на кълбо в скута й, за да го гали цяла вечер. След като си пожелаха лека нощ, всички се разотидоха по стаите. Манон първа затвори вратата. Одил и Блейк също се прибраха, всеки в своя край на коридора. Андрю беше късоглед, но видя как Одил му кимна едва-едва, преди да влезе. Той й отговори и е вмъкна в стаята, за да си легне и час по-скоро да разкаже всичко на Джери и на жена си.