Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (65)

65.

Манон наистина леко изписка.

— Пак добре, че я беше предупредил! — отбеляза Мание подигравателно.

Младата жена влезе, без да сваля очи от Блейк. Но за всеки случай го заобиколи отдалече.

— Значи така смятате да обучите Филип как да се държи пред дами?

Мание стана и я разцелува по бузите.

— Добър вечер, Манон. Вие му го кажете. Вас може и да ви чуе. Представете си, че сте командос на тренировъчен лагер, трябва да стреляте по мишени, да убивате терористи и да спасявате жени и деца… И изведнъж се появява той…

— Ще бъде застрелян на място.

— Благодаря и на двама ви за подкрепата… — заяви Андрю. — Манон, седнете, ако обичате. Малко ще променим правилата.

Блейк смъкна перуката и изми надве-натри грима от лицето си.

— За да ви оставя възможно най-голяма свобода, ще седна отстрани. Забравете, че съм тук.

— Лесно е да се каже, тази твоя неземна красота забравя ли се…

— Ще се намеся само ако Филип направи грешка.

Блейк се отправи към шкафа за метли, извади една и насочи дръжката към Мание.

— При отклонение от правилното поведение, ще те сръчкам в ребрата, а после ще видим какво е нужно да се коригира.

Манон искрено се забавляваше. С Филип седнаха един срещу друг. Андрю запали свещ по средата на масата.

— Колко е романтично! — пошегува се приятелски младата жена.

— Трябва да ми кажете точно в кой момент да побутна месото към нея с муцуна — добави Мание.

— Готови ли сте?

Управителят се наведе към камериерката:

— Много мило от ваша страна, че се съгласихте. Естествено, че е много по-добре да тренирам с истинска жена, но се чувствам като кръгъл идиот. Представете си само — да се уча как да се храня, на моята възраст…

— Спокойно, Филип. Всички понякога имаме нужда от помощ и възрастта няма нищо общо. Андрю помогна и на мен. Методът му беше ефикасен и не чак толкова странен…

— Можем ли да започваме?

Ъгълчето на салфетката, земното притегляне, хващането на приборите: още в началото Филип направи безгрешен опит. С Манон започнаха да упражняват светски разговор. Всъщност играеха на играта „не отговаряй с да и не“.

— Обичате ли цветята?

— Много.

— Да не би да сте алергичен към миди и морски дарове?

— Нямам представа…

В търсене на тема за разговор, Манон спомена за мечтата си да пътува до края на света.

— А вие, Филип, коя страна желаете да посетите? — поппита тя.

— Трудно ми е да кажа. Струва ми се, че се боя да летя със самолет и страдам от морска болест. Трябва ми държава, до която да мога да стигна с влак.

Филип се обърна към Блейк:

— До Бахамите може ли да се стигне с влак?

Андрю вдигна безпомощно очи към тавана и го ръгна в хълбока с дръжката от метла.

Постепенно тримата се сработиха перфектно, макар на пръв поглед съчетанието помежду им да не предполагаше, че това е възможно.

Филип сервира питие на Манон в стил „мексикански барман“, постепенно издигайки бутилката, докато налива. Блейк му припомни правилния начин с леко сръчкване. Когато управителят изсипа в чинията на партньорката си половината солница, Андрю едва не го промуши в ребрата. Мание почти никога не бе имал възможността да беседва с жена. Разговорът на четири очи също представляваше проблем. Филип ту правеше съвършено неуместни коментари, ту ставаше прекалено срамежлив. Едва се осмели да погледне младата жена в очите, когато я попита:

— Имали ли сте вече първа среща? Сигурно, каквато сте красива…

Манон поруменя.

— Моята първа среща ми остави много лош спомен. Беше с едно момче, което познавах от гимназията. Той всячески се опитваше да ме съблазни, но всъщност искаше само едно… Беше красавец, имаше добри обноски, ала това беше само външната страна. Поне ме научи да не се предоверявам на опаковката.

— Горкото дете — тъжно отрони Филип. — И аз съм имал първа среща. Тя се казваше Емили. Още си спомням красивите й зелени очи. Всеки път, когато погледът й спираше върху мен, се чувствах като див заек, заслепен от автомобилни фарове. Каних я десетки пъти на среща и най-сетне, един ден тя ми каза „да“. Избрах най-хубавия ресторант, който можех да си позволя. Купих и цветя, бели рози. Отидох в заведението, чаках я, но тя не дойде. Побърках се от тревога… Още помня съжалението в погледите на сервитьорите, когато си тръгнах с цветята. Не посмях да й позвъня. Три дни по-късно срещнах Емили в прегръдките на един съученик. Когато я попитах защо не дойде, тя ми се изсмя. Беше забравила. Тогава проумях, че това въобще не бе имало никакво значение за нея. Повече никога не съм излизал на среща.

Макар че докато разказваше, Мание се бе облегнал на лактите си, противно на всякакъв етикет, Блейк го остави да говори на спокойствие.

— Манон — продължи Мание, — вие с Андрю дойдохте тук, за да ми помогнете, и не можете да си представите каква чест е това за мен. Но мисля, че е твърде късно. Не губете времето си за един стар мърморко. Имате да учите за изпит. След няколко месеца ще станете майка. Андрю ми каза, че очаквате един младеж, който е в чужбина. Кога трябва да си дойде?