Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (23)

23.

Госпожа Бовилие прегледа пощата за деня: рекламни пратки с миниатюрни играчки и фигурки, тестери и разни други дреболии като подаръци. Още каталози… И две писма от банката. Тя веднага ги отвори с ръце, без да губи време да използва специалното ножче. В бързината си сякаш бе забравила за присъствието на Андрю. Погледът й пробяга по листовете и спря на последния. По лицето й премина изражение, което трудно можеше да се определи. Андрю не беше в състояние да го разгадае с точност, но нямаше съмнение, че в него се криеше тревога. Госпожата разгледа и втория плик, който съдържаше само един лист. След като го изчете набързо, тя пъхна всичко в чекмеджето и се усмихна насила, преминавайки към рекламните брошури.

За краткото време, което прекара тук, Блейк бе успял да се привърже към този необичаен церемониал. Той все така негодуваше срещу измамническите рекламни послания и недоумяваше защо Госпожата ги вземаше толкова насериозно, но благодарение на този почти ежедневен сеанс той можеше да я съзерцава на воля. А тя все повече будеше любопитството му. С каква непресторена радост разопаковаше евтините сувенири и играчките, рекламирани в най-бляскава светлина, и ги подреждаше пред себе си като трофеи… Всеки ден за нея беше като Коледа с подаръци изненади.

Както всяка сутрин, Андрю понечи да напусне кабинета с обичайния си малък свитък с писма, на които трябваше да отговаря. И както всяка сутрин, тъкмо щеше да излезе, когато госпожа Бовилие го повикваше, за да му напомни „нещо много важно“, което била забравила да сподели. Ала този път Блейк реши да я изпревари.

— Във връзка с домофоните искам да ви кажа, че с Филип ще успеем да ги поправим без никакви разходи. Намерихме материали. Освен това бих ви предложил, да поставим контролен видеофон на портала, когато прецените за възможно. Едва ли ще струва много скъпо.

— Сега наистина не е най-подходящият момент да се правят разходи. Добре че успяхте да спасите водопровода в моята баня, защото не зная как щяхме да се справим.

— Не искам да съм недискретен, но мога ли да попитам, имате ли проблеми от финансов характер?

— Недискретен сте, господин Блейк. Ала понеже тъй или иначе ще го научите все някога, ще бъда откровена. Финансите ми са в плачевно състояние. Имението е голямо, паркът изисква поддръжка, а персоналът също излиза скъпо! Бях направила някои вложения, но те не само не носят очакваните приходи, но и капиталът им се стопи като пролетен сняг.

— Ако мога да си позволя…

— Не, не можете. В този дом вие сте иконом. И трябва да призная, че в това отношение съм напълно удовлетворена от службата ви. Вашите инициативи, влиянието, което усещам, че имате върху Одил, върху малката и дори върху господин Мание, е много положително. Но за всичко, което засяга моите дела, ви моля да изпълнявате разпорежданията ми, без да се опитвате да ми давате съвети. Подразбрах, че си позволявате меко казано критични мнения за хора, в които имам пълно доверие. Нека да е ясно, господин Блейк: не притежавате необходимата квалификация, за да преценявате как се ръководи един дом. А да се управлява имение като моето, е като да се управлява фирма. Съпругът ми, който ръководеше един завод и няколко фирми, ме научи на някои основни положения. Вие не ги владеете, затова, ако обичате, бъдете така добър да се придържате към вашата област на компетентност. Разбрахте ли ме?

Блейк се овладя, въпреки желанието си да реагира.

— Да, госпожо.

Тази сутрин госпожа Бовилие не го повика обратно, докато той излизаше от стаята.

* * *

След подобно унижение Блейк нямаше сили да слезе долу и да се изправи очи в очи с Одил. Качи се в стаята си, за да отдъхне малко. Шумът от прахосмукачка му подсказа, че Манон вече е на етажа. Тръгна по кабела на пода и установи, че тъкмо чисти неговата стая. Когато влезе, завари младото момиче да обира праха под гардероба. С периферното си зрение тя мерна силуета му и подскочи.

— Уплашихте ме.

Изключи прахосмукачката.

— Измих банята, кърпите са чисти — добави тя. — Ако желаете, утре ще сменя спалното бельо и ще измия прозорците. Днес няма да имам време…

— Много благодаря, Манон. Наистина съжалявам, че не искате да ви обезщетя за този допълнителен труд.

— Не ми тежи, приятно ми е.

— Само не се преуморявайте, особено във вашето състояние… Някакви новини от Жустен?

— Никакви. Събуждам се през нощта и се питам какво прави, за какво мисли. Страхувам се, че някое момиче ще го оплете в мрежите си. Всеки път, когато си тръгвам оттук, щом телефонът ми отново хване сигнал, сърцето ми се разтуптява. Започвам да се надявам, но напразно. Вие като мъж имате ли представа какво става в главата му?

— Де да можех да имам представа какво става в моята…

— Той не си дава сметка в какъв ад живея, колко се измъчвам.

— Така е, много често човек не си дава сметка за това. Но макар да е несправедливо към вас и да изисква допълнително усилие, ще ви кажа, че трябва да му оставим малко повече време.

— Докога?

— Поне няколко дни.

Манон въздъхна.

— Ще тръгвам — заяви тя. — И бездруго приключих. Утре ще си получите бельото.

Момичето се наведе да вдигне прахосмукачката и се озова срещу снимката върху нощната масичка.

— Това жена ви и дъщеря ви ли са?

— Да.

— Красавици.

Тя взе снимката и я заразглежда с възхита.

— Никога ли не сте помисляли да започнете нов живот?

— Диана все още е моята съпруга. Може да ви изглежда налудничаво, ала аз продължавам да живея с нея.

— Затова ли имате две четки за зъби?

— Забелязали сте…

— Първия път си казах, че е някаква английска щуротия, нещо като да си имаш една четка за горните зъби и друга — за долните…

— Ама вие наистина сте със странни представи за нас. И как се досетихте?

— Червената винаги е суха, а зелената е по-изхабена…

— Не се ли усъмнихте, че англичаните може би нямат долни зъби?

Младата жена се засмя и остави снимката.

— А дъщеря ви с какво се занимава?

— Сара завърши приложна физика. По време на следването си срещна един перспективен млад инженер и замина да живее с него в Лос Анджелис. Те са специалисти по прогнозиране на земетръси.

— Прилича на вас. Често ли я виждате?

— Не, за жалост. А годините си летят…

Този път Андрю взе снимката в ръце.

— Когато беше малка, двамата бяхме много близки. Но аз бях прекалено зает с работа. Прибирах се късно. Случваше ми се да отсъствам по цели седмици. Така и не забелязах кога се бе превърнала в млада жена. А Диан й помагаше да се изгради като личност, съветваше я. Те много се обичаха. Когато жена ми почина, аз сякаш се разпаднах. И изведнъж се озовах пред една госпожица, която всъщност не познавах много добре и с която не успявах да намеря общ език.

— Това е жалко…

— Поредната катастрофа. А така ми се искаше…

Блейк замълча, защото се побоя от емоцията, която го завладяваше. Манон деликатно се отдалечи към вратата. И оттам се обърна.

— У вас има нещо, което ми прави силно впечатление, господин Блейк.

— Едва ли би трябвало.

— Имате способността да анализирате проблемите и да излагате сложните ситуации с простота и мъдрост. Това успокоява.

— Много мило от ваша страна, Манон. Но бих предпочел да имам по-малко способности да анализирам и повече смелост да действам.

Младата жена излезе от стаята. На Блейк внезапно му хрумна една идея и я настигна в коридора.

— Манон!

— Да, господине?

— Май имам една идея за Жустен…