Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (83)

83.

Нощта отмина бързо и завърши с великолепна зора. Първите слънчеви лъчи превърнаха прясно навалелия сняг в съвършено бял килим, осеян с блещукащи диаманти. Небето се бе потрудило сериозно през по-голямата част от нощта, за да създаде идеален декор за зараждащия се коледен ден.

Андрю бе станал рано. С необичайна за него педантичност беше избрал най-хубавите си дрехи. Вече напълно готов, седеше на ръба на тясното си легло и чакаше да стане точно седем часът. Страхуваше се…

За да си придаде смелост, той се вглъби в снимката с жена му и дъщеря му. Усмихнати и положили глави на раменете му, те му вдъхваха успокоение. Дори му се стори, че гласът на Диан го окуражава както в деня, когато трябваше да говори за необходимостта от модернизация на фабриката — сутринта пред работниците и служителите, а следобеди пред банкерите. Сара беше съвсем малка. Когато той пое навън със сериозен вид, сякаш тръгваше за фронта, тя пъхна в ръката му малка фигурка на весело смърфче. И му обеща, че ще му носи късмет.

Андрю намести жилетката си и прокара още веднъж ръка по бузите, за да се увери, че е идеално обръснат. В седем без десет взе Джери и го притисна силно към себе си, сякаш с него прегръщаше всички, които толкова много му липсваха. Поглади гънката на панталона, попипа и вратовръзката. Точно в седем без две попита Джери какво ще каже за външния му вид и като не получи отговор, мина за последно през огледалото в банята. Поглеждайки се, за първи път не помисли за онова, което времето му бе отнело, а за това, което му бе оставило.

Андрю излезе от стаята, като се стараеше да бъде колкото може по-безшумен. Не искаше да среща нито Манон, нито Одил. Въпреки че бе привързан и към двете, онова, което възнамеряваше да направи, засягаше единствено него. Стигна пред стаите на Госпожата. Замъкът беше утихнал така, че се чуваше как котенцата се боричкат върху пътеките в коридора. Когато тичаха или се претъркулваха, те произвеждаха приглушен шум, примесен с мяукане, по детински сладко. За да прогони самотата си в този момент, Андрю приклекна и погали Мефистофел, преди да почука на вратата. Никакъв отговор. Мина през кабинета на Госпожата и почука направо на вратата на спалнята й. Нима Натали все още спеше? Това не беше обичайно за нея. Да не би да се намираше в тайното помещение?

Вратата се отвори. Госпожа Бовилие с изненада установи, че на прага не стои Одил, а Андрю, при това доста издокаран.

— Какво се е случило, господин Блейк?

— Желая ви хубава Коледа.

— Много мило… И аз ви пожелавам същото.

Тя поизпъна пеньоара си и пристегна колана.

— Значи сте дошъл толкова рано, за да ми честитите Коледа? Това някакъв английски обичай ли е?

Манон бе посъветвала Блейк да говори простичко. Ричард го бе насърчил да се хвърли във водата с главата напред. Ала никой не го беше предупредил, че ще се наложи да направи двете неща едновременно.

— Ако Госпожата не възразява, бих искал нещо да ви покажа. Ще дойдете ли с мен?

— Веднага ли? Не може ли да почакаме, докато се облека? Одил трябва да дойде всеки момент.

Перспективата да се появи и готвачката, уплаши Блейк.

— За предпочитане е точно сега. Позволете да настоя…

Госпожата се усмихна.

— Тогава ще отстъпя. В никакъв случай не желая да ви разстройвам. Иначе току-виж решите да ми кажете какво мислите за несговорчивия ми нрав.

Госпожата и Андрю заслизаха по централното стълбище. Блейк вървеше няколко стъпки пред нея и прекоси салона с тържествена походка, сякаш се изкачваше към олтара на Уестминстърското абатство в деня на коронацията. Спря пред вратите на библиотеката.

— Още една загадка — прошепна Госпожата. — Защо ме водите тук?

Блейк разтвори вратите. Всички лампи бяха запалени. Библиотечните шкафове все така бяха покрити, но върху бюрото имаше малко пакетче, опаковано като подарък. Андрю покани с жест Натали да влезе.

— Вие наистина криете много изненади, господин Блейк.

Той взе пакетчето и й го поднесе почтително.

— Честито Рождество Христово.

— През целия ден ли ще ми го казвате? Какво е това? Аз също имам малък подарък за вас, но възнамерявах да ви го поднеса днес на обяд, заедно с всички останали.

Тя развърза панделката, отстрани луксозната хартия и спря, когато разбра, че това е кутийка за бижута.

— Не трябваше… Не мога да го приема — каза тя изненадана, но и силно смутена.

— Не е каквото си мислите.

— А вие знаете ли какво си мисля?

— Отворете я.

Тя повдигна капачето и видя пръстена с изумруда. Трепна, невярваща, внимателно го извади и го огледа отблизо.

— Не е копие. Наистина е същият… Що за чудо?

Андрю я прикани да седне. Натали се подчини, без да откъсва очи от пръстена.

— Ще ми подадете ли ръката си?

— Моля?

— Помолих ви да ми я подадете, не да ми я дадете.

Госпожата се изчерви. Блейк сложи бижуто на пръста.

— Защо ми правите такъв подарък? Как успяхте?

Изведнъж тя ахна и бързо прикри с ръка устата си, за да заглуши възклицанието.

— Бандата румънци!

— Българи. Трябва да престанем да им приписваме всичко. Но моля ви, да не говорим повече за това. Още повече че имам още една малка изненада за вас…

Блейк мина към дъното на стаята и разпери ръце.

— Плашите ме — прошепна Госпожата.

С широко движение на ръката, той дръпна чаршафа, който покриваше първия библиотечен шкаф. Този път тя не успя да задържи вика на изненада. Всички книги си стояха по местата. Андрю дръпна едно след друго останалите покривала. Старинните издания също бяха по местата си. Госпожата се изправи, устата й беше пресъхнала, а очите — премрежени.

— Как е възможно? Всичко ли сте изкупили?

— Какво значение има това? Излъгах, откраднах, но го направих за вас. Сега трябва нещо да ви кажа и това несъмнено е един от най-трудните мигове в живота ми…

— Плашите ме…

— Имам една добра и една лоша новина.

— Известно ми е, че често играете тази игра, но трябва да сте наясно, че не я оценявам високо.

— Коя предпочитате най-напред?

— Наистина ли се налага да го правим?

— Това ме успокоява…

— Тогава съобщете ми лошата.

— „Вандермел Имоти“ няма да купят вашия парцел. Вече не могат…

— Как така не могат? Договорът е подписан, всичко е наред… А и тези пари са ми нужни.

— Сега ме попитайте за добрата.

— Андрю, каква каша сте забъркали?

— Добрата новина е, че аз мога да откупя всичко, което желаете да продадете. И то на по-добра цена. А за разлика от тях, ви обещавам да оставя имението ви непокътнато.

— Защо ви е да правите това?

Блейк се смути.

— Не очаквах точно този въпрос.

— А какво трябваше да ви попитам?

— Бих заложил на „Но кой сте вие, че разполагате със средства за подобна покупка?“ Във всеки случай това ме устройваше…

Натали се усмихна очарователно и като произнасяше отчетливо всяка дума, повтори:

— Но кой сте вие, че разполагате със средства… И като сме започнали, нека продължим: Кой сте вие, че да ми подарявате книгите на покойния ми съпруг? И да организирате обир на бившата ми приятелка?

— Отговорът не е съвсем прост. Готова ли сте да го чуете?

Госпожа Бовилие пристъпи към Андрю и с неочаквано нежен жест постави пръст върху устните му.

— Не казвайте нищо.

Тя отиде към стереоуредбата и я включи. После започна да преглежда колекцията от компактдискове. Андрю я наблюдаваше с любопитство и вълнение. Когато откри диска, който търсеше, тя го сложи и се върна до него.

Още при първите трепетни акорди на цигулките, Блейк разпозна най-прочутия от Валсовете на Щраус, „На хубавия син Дунав“. Тоновете се засилваха, изпълваха пространството и предизвикваха неописуема емоция. Тя го хвана за ръцете и го притегли към себе си.

— Умееше ли да танцувате валс, господин Блейк?

— Все още сме млади за подобни танци…

— Така казваха и родителите ми.

Започнаха да кръжат из стаята. Госпожата спазваше ритъма, без да откъсва поглед от очите му. Андрю се остави да го водят, обзет от пристъп на срамежливост както по време на първия му студентски бал.

— И така, кой сте вие, господин Блейк?

— Не съм безследно изчезналата поп звезда, която още се привижда на безбройните си фенове. Не съм и избягалият терорист, когото Интерпол издирва навсякъде, включително и във вашата страна…

— Сега вече съм спокойна.

Музиката ги увличаше. Вълнението, което тя предизвикваше, изпълваше телата им.

— Господин Блейк, имам за вас една добра и една лоша новина.

— Мислех, че не харесвате подобни игри.

— Е, сега е мой ред.

— Тогава да започнем с лошата, моля.

— Вие не сте единственият, който умее да лъже.

Блейк усети слабост, но се овладя и не наруши стъпките на танца.

— Какво точно ви е известно?

— Попитайте ме за добрата — усмихна се тя.

— Добрата новина, моля.

— Мелиса Уорд е прекрасна приятелка.

— Какво по-точно означава това?

— Ами както вие със съпруга й, ние двете също си споделяме някои тайни…

— От кога знаете?

— Всяко нещо с времето си. Първо искам да ви задам един важен въпрос, на който държа да отговорите.

Наближаваше финалът на валса, духовите инструменти се сливаха със струнните в опияняващо кресчендо. Натали се надигна на пръсти и прошепна в ухото на Андрю:

— Прочетох писмото, което ми попречихте да унищожа. Чудя се по какъв начин сте успели да разкриете тази страна от живота ми, но за това ще говорим друг път. А сега ще ви кажа, че имате право. Нищо не е по-важно от мира. Реших да отговоря на Юго… И да разговарям с неговия полубрат. Семейството ни изстрада достатъчно.

— Щастлив съм да чуя това от вас. Ако желаете, още днес можем да им изпратим съобщение. За тях това ще е прекрасен коледен подарък.

— Защо не… Ето че започвам да говоря като вас!

В съвършен синхрон, двойката започна да се върти още по-вдъхновено, покорена от емоцията на музиката.

— Ще се върнете ли в замъка след гостуването у дъщеря ви?

— Всичко зависи от мястото, което ще ми предложите.

— Не се размечтавайте. Не ви бива дори да изгладите един вестник, без да го подпалите…

— А какво да кажем за вашите препечени филийки?