Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (42)

42.

На първото кръстовище Андрю за миг изпадна в паника при вида на автомобил в насрещното платно. По-късно, след още няколко кръгови кръстовища, които не му помогнаха да се ориентира, почти се загуби в периферията на градчето. Накрая успя да открие паркинг в центъра, но не и без да привлече вниманието на мнозина пешеходци със старата и ужасно мръсна кола. Мание му беше предложил да го придружи, за да го упътва, но Андрю отказа. За онова, което бе намислил, трябваше да е сам и без свидетели. Тръгна пеш и като спираше многократно да пита за посоката, най-сетне се озова пред входа на скромна кооперация в търговския квартал. Разгледа пощенските кутии и зачака някой да дойде и да отвори вратата с електронната си карта, че да влезе и той. Когато човек стигне определена възраст, не буди подозрения. Макар че, за съжаление, и негодниците един ден остаряват.

Когато позвъни на апартамент номер 15, Андрю все още имаше известни колебания дали постъпва правилно. Най-малко искаше да навреди на Манон. Вратата се отвори.

— Господин Жустен Барие?

— Аз съм, какво обичате?

— Отделете ми само няколко минутки, за да поговоря с вас…

— За какво?

— За Манон.

Блейк усети как младежът с красиви сини очи вътрешно се напрегна. Беше готов да му хлопне вратата. За да му попречи, Андрю се подпря с ръка върху нея.

— Не съм дошъл да ви чета морал, нито да ви наставлявам.

— Вие баща й ли сте?

— Не съм й дори роднина. Познавам я и толкоз.

— Тя ли ви изпраща?

— Ако знаеше; че идвам при вас, със сигурност щеше ужасно да се ядоса. Впрочем, моля ви никога да не й казвате, че сме се виждали. Може ли да вляза?

Жустен се поколеба за миг, но отвори вратата.

— Не разполагам с много време…

— Няма да ви бавя.

Младежът беше видимо нервен, пристъпваше от крак на крак и постоянно пъхаше ръце в джобовете си, след което бързо ги изваждаше.

— Може би да поседнем… — предложи Андрю, сочейки столовете около една отрупана с вещи маса.

Двамата се настаниха един срещу друг.

— Как е тя? — попита Жустен, като избягваше да гледа госта си в очите.

— Със здравето е добре. С психиката не чак толкова. Майка й не се отнесла възторжено с нея, когато научила за бременността. Тъй че засега живее в замъка, където работи. И аз съм служител там.

Жустен шумно въздъхна и прокара пръсти през късо подстриганата си коса.

— Какво искате? — попита той, но вече с отбранителен тон.

— Нищо. Не съм дошъл нито да ви обвинявам, нито да ви поучавам. Ако се съберете насила, няма да сте щастливи. Така рано или късно пак ще си тръгнете.

— Трябва ми време да помисля.

— Точно тази фраза използваме обикновено ние, мъжете, когато не възнамеряваме да мислим.

— Нали нямаше да ми четете морал…

— Готов съм да се обзаложа, че съм направил повече грешки в живота си, отколкото вие. Но ако в определени ситуации някой съвършено чужд човек, на когото не съм длъжен да давам обяснения, беше дошъл при мен да поговорим открито, може би щях да си обясня някои неща, които после да ми спестят немалко злополучия. Постъпете както решите, след като поговорим. Това си е вашият живот.

— Не знам на кой свят съм. Бебето променя всичко…

— Наистина ли?

— Още съм много млад…

— Добре дошъл в света на мъжете. Коя е подходящата възраст за всеки етап от живота? Между петнайсет и двайсет години човек експериментира, яде каквото му падне, пие по същия начин, въобразява си разни неща, създава си илюзии. Тества нещата… В най-добрия случай научава границите на възможностите си, а в най-лошия — затъва в провали. Вие сте излезли от този етап, Жустен. Изглеждате ми организиран младеж. Е, като изключим може би известни усилия, които трябва да положите, за да си подредите стаята… Имате работа. Връзката ви с Манон имаше бъдеще.

— Не бях предвидил бебето.

— Животът рядко ни чака да се подготвим. Не зная дали трябва да изберете Манон, но именно сега се налага да си зададете този въпрос.

— Да не би да си въобразявате, че такива работи се решават ей така!

— Никога няма да сте напълно сигурен. Няма как да намерите отговорите преди да сте повървял по пътя. Но можете да бъдете искрен, да се вслушате в чувствата си и да не се поддавате на страховете си.

— Говорите като препатил мъдрец…

Блейк се усмихна.

— Манон също смята, че говоря като от книга… Ала освен това ми казва и неща, които дълбоко ме разтърсват. Макар че правим всичко възможно да не го показваме, жените често ни действат по този начин, не е ли така?

— Говори ли за мен?

— Доста рядко, но пък мисли за вас непрекъснато, гарантирам ви.

— Сърди ли ми се?

— Очаква ви.

— Написала ми е писмо…

— Отговорихте ли й?

— Не съм способен да съчиня нещо толкова красиво. А дори и да можех, не зная какво да й отговоря.

— Може да постъпите по два начина, Жустен. Ето едната възможност: тази бременност ви е накарала да осъзнаете, че Манон е била случайна връзка, с която не желаете да преминете на друг етап, и в този случай трябва да скъсате. Но има и втори вариант: изпитвате към нея силни чувства, но сте обзет от паника, защото нещата са тръгнали твърде бързо. И двата пътя са възможни. Ала най-малкото, което трябва да направите, е да й кажете кой от тях избирате, за да може тя или да продължи, или да се пренастрои за ново начало… Тя също трябва тепърва да гради живота си.

— Вие женен ли сте?

— Бях. И аз бях този, който тичаше подир нея.

— Млад ли бяхте, когато се запознахте?

— На вашата възраст вече бях женен от четири години. И трябваше да водим борба, за да се сдобием с дете.

— Веднага ли разбрахте, че това е жената за вас?

— Ако трябва да съм честен, мисля, че историите за любов от пръв поглед или за любов до полуда, или че двама души били родени един за друг, са приказки за малки момиченца. Само те им вярват. Един млад мъж може да бъде привлечен от пръв поглед само от хубаво дупе или от големи гърди. Никога не го признаваме, но си е самата истина. Едва след това, когато хормоните се успокоят, откриваме човека до нас. Момичетата отлично знаят за този наш нагон. Защо иначе ще прекарват толкова време в грижи за външния си вид? Ако не бяха хормоните, щяхме да си живеем само в мъжка компания и да вършим всякакви щуротии — да се надбягваме с велосипеди и с мотори, да се стреляме с пистолети или да се цапотим с кисело мляко. Играчки винаги се намират. Ала добре че ги има тези проклети хормони, понеже те ни тласкат към единствените създания, способни да ни превърнат в нещо различно от кръгли идиоти. Не знам за вас, но когато започнах да гледам сериозно на онази, която щеше да стане моя жена, подходих напълно формално. Ужасно е да се каже, но си беше така… Дали се интересува от същите неща като мен? Дали ще направи живота ми спокоен? Дали ще ме понася? Никога не си го признаваме пред тях, но по-късно, когато си споделяме с истинските стари приятели, си даваме сметка, че при всички мъже е така. Избираме най-подходящото за нас измежду всичко, което успеем да хванем, а след това малко по-умните се научават и да обичат.

Настъпи необичайна тишина.

— За тях различно ли е? — най-сетне се обади Жустен.

— Не зная. На моята възраст едва разбирам себеподобните си, как очаквате да съм наясно с противниковия лагер?

— Понякога не проумявам реакциите й…

— Всички изпитваме едно и също. Единственият въпрос, на който вие и само вие днес трябва да намерите отговор, е: готов ли сте да се откажете от предварителната идея, която сте имали за живота си, заради Манон и заради вашето дете? Дали автомобилите, краткотрайните авантюри, бирите и видеоигрите ще ви задоволят повече от живота, който бихте рискували да прекарате с нея? Ако я отхвърлите сега, за да започнете връзка с друго момиче след някой месец, значи вашата история е била груба грешка. Ако прекарате живота като ерген, ще сте имали основание да я напуснете. Сега е моментът да бъдете егоист, Жустен. Не позволявайте на никого да ви съди. Но направете избор и поемете отговорност за него.

— Заминавам.

— Напускате града ли? Кога?

— Утре. За един месец. Командировка в Германия. Ще монтираме машини на едно място в Мюнхен. Отивам по собствено желание. Тук се задушавам.

— Имайте милост към Манон, не я дръжте в неведение толкова дълго.