Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (53)

53.

— Знаехте ли, че е Филип?

— Откъде можех да знам! — заоправдава се Одил. — Имаше светлина, животински вой и призрак, който прелиташе като стрела!

— Как само го фраснахте…

— Ами той застрашаваше децата! Откъде му е дошла подобна приумица? Да беше ни предупредил.

— Добре че му се размина. Като нищо можеше да се пребие. Представяте ли си?

— Що за идея да нападнеш хлапетата с велосипед, прожектор и мегафон, залепен за лицето с тиксо! И на това отгоре — увит в чаршаф!

Блейк едва се сдържаше да не прихне.

— При падането батериите едва не му потрошиха коляното.

— А децата? За хлапетата помислихте ли? Ще сънуват кошмари в продължение на седмици. И дори след години, когато видят чаршаф, люшкан от вятъра, или някой да — кара велосипед срещу тях, ще започнат да пищят и да бягат!

Въпреки всичко беше чудесна вечер.

— Как не, приумици на пълен откачалник, които могат да ви издействат безплатен пансион в психо диспансер до края на живота ви!

— Одил, успокойте се. Филип е добре. Няма никакви последици, освен отпечатъка на вашия тиган на челото му.

Гневът на готвачката трудно прикриваше тревогата й за Мание.

— Той много ли ми се сърди? — подпита тя.

— Въобще не знае, че сте го ударили.

— Как така?

— Снощи, след падането, дори не знаеше кой ден е. Нямаше никакъв спомен от последната седмица. Докато му помагах да си легне, ме нарече „мамо“…

— Шегувате ли се?

— Не, кълна се. Попита също дали Дядо Коледа ще му донесе червен велосипед…

Одил беше потресена, а Блейк — пред пристъп на лудешки смях.

— Значи затова ходихте да го видите толкова рано тази сутрин…

— Когато ме срещнахте, тъкмо се бях прибрал да си взема душ и да се преоблека. Прекарах нощта до леглото му с маскарадния ми костюм и грима. Чудя се как ли е изглеждала майка му…

— Не си ли е възвърнал паметта от снощи насам?

— Само откъслечни детайли. Помни, че е карал велосипед, разпозна Хопа, обаче се зачуди защо песът се разхожда с изкаляна папийонка на шията си…

— Значи не помни, че аз съм го ударила? — повтори Одил поуспокоена.

— Казах му, че се е блъснал в един клон. И другите няма да проговорят, погрижих се за това.

— Умирам от срам…

— Ако на Коледа му хрумне да слезе през комина, най-добре е да не палите камината.

— Понякога се държите много глупаво.

— Защо? Аз ли го фраснах с тигана… Извинете.

— Дали не трябва да го посетя?

— Ще се зачуди защо изведнъж проявявате такова съчувствие и току-виж нещо заподозрял. Може да е всякакъв, но не изкукал… Макар че снощи беше твърдо убеден, че ако пак се напишка в леглото, ще дойдат полицаи и ще го отведат в ареста.

— Горкичкият…

— Повече ми е жал за полицаите. Във всеки случай, не се тревожете, следващата седмица е рожденият му ден. Можем да му спретнем някоя изненада. Какво ще кажете?

— Даже да не се чувствах толкова виновна, пак щях да ви отговоря с „да“.

* * *

Когато Одил се качи да помогне на Госпожата да се облече, я завари в много по-добро разположение на духа, отколкото през последните дни.

— Взривовете и пукотевицата не ви ли обезпокоиха?

— Не продължиха дълго.

— Филип и Андрю си свършиха работата перфектно. Децата останаха много доволни. Трябваше да видите парка и фойерверките, беше наистина приказно красиви.

— Одил, какво ви е на зъбите?

— А какво да ми е? — учуди се готвачката.

— Приличате на селянка от петнайсети век с прогнили черни зъби…

Готвачката се втурна към огледалото в банята и нададе ужасяващ вик.

— Боже мили!

— Вие носихте ли маскараден костюм?

— Господин Блейк ме убеди да си направя зъбите черни като на пират, но не намери нищо подходящо, освен черен маркер…