Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (5)

5.

Есенното очарование на горския път, по който се движеше таксито, не успяваше да освободи Андрю Блейк от завладялата го умора. Денят му бе започнал на зазоряване: стана много рано, за да хване влака за Париж, след него се качи на друг влак за провинцията; после съвсем се обърка сред всички тези хора, говорещи невъобразимо на чуждия език, който той уж добре владееше… Макар вече да пристигаше, едва ли скоро щеше да може да си почине.

— Чудна работа — обади се шофьорът, — вече десет години, откакто карам из този район, а за първи път идвам насам. Дори не знаех, че този път води до някъде. Уж градът е съвсем близо, а сякаш сме потънали вдън гори тилилейски.

„Имението «Бовилие»“, на „пътя за «Бовилие»“… Адресът не оставяше никакво съмнение за значимостта и репутацията на това място. Асфалтираното шосе се виеше в красива гора с вече ръждавеещи дървета и пръснати тук-там котловинки. На върха на един хребет дърветата се разредиха, сред тях се появи стена и автомобилът пое покрай нея. Няколко километра по-нататък стената се спускаше към обширна поляна и образуваше широк овал, в чийто център се открояваше величествен портал. Между двете му странични колони, увенчани с изронени от времето каменни лъвове, се издигаше внушителна врата от ковано желязо, декорирана с буквата „Б“. Таксито спря.

— Ето че пристигнахме.

Шофьорът надникна през решетката и изумено възкликна:

— Това тук да не би да е старчески дом?

— Надявам се, че не е…

— Във всеки случай сте късметлия, защото времето е чудесно. Тук при нас късната есен е много приятна.

Андрю плати сметката и излезе от автомобила. Шофьорът измъкна от багажника единствения му куфар, пожела му приятен ден и потегли обратно. Когато колата започна да се отдалечава, Андрю изведнъж се почувства ужасно самотен.

Застана пред решетката и си пое дълбоко дъх. Въздухът беше мек и топъл. Лек ветрец полюляваше сухите треви, които бяха избуяли по главната алея до самия портал. Вероятно не е бил отварян много често. Върху едната колона беше гравиран надпис „Имение Бовилие“. През решетката, в далечината отвъд дърветата, се различаваха очертанията на замък с много островърхи покриви. Отдясно на портала имаше по-малка врата за посетители, които идваха пеш…

* * *

Отблясъците на слънцето по стената бяха толкова ярки, че заслепяваха. Андрю забеляза нещо като домофон, в не особено добро състояние. Той внимателно натисна бутона. Никакъв отговор. Повтори, но без успех. Тогава се реши да побутне малката решетъчна врата и тя се отвори със скърцане.

Мястото беше необикновено тихо и навяваше мисълта, че е изоставено. Андрю внимателно прихлопна вратата след себе си и тръгна по чакълестата алея. Под стъпките му се разнасяше същият хриплив звук като в градината на чичо му Марк в Пилсбъри. Когато му гостуваше с родителите си, по цял следобед, в продължение на часове, той ходеше по посипаната с чакъл алея само заради удоволствието да чува този наистина необичаен звук.

Блейк вървеше право напред. Отдавна не бе изпитвал тръпката, която обзема човек, попаднал на съвършено непознато място. Запита се дали няма отнякъде да изскочат кучета и с лай да се хвърлят върху него. Макар че си бе сложил очилата, не виждаше чак толкова добре надалече. Щеше да ги чуе, ако наближат, но какво от това? И бездруго не можеше да тича. Шепнешком започна да си повтаря „Помощ!“ на френски, като се стараеше да заличи английския акцент.

Огромният му куфар тежеше, а по неравната настилка колелцата му бяха безполезни. Паркът се разстилаше до безкрай от двете страни на алеята. Понякога между дърветата за миг се мярваше силуетът на сградата. Когато алеята заби покрай малка горичка от кестенови дървета. Андрю най-после успя да я види в целия й блясък. Беше удивително красив старинен замък от белокаменна зидария и червен кирпич. Конструкцията му беше необичайна, несиметрична, а най-отгоре се извисяваше четвъртита кула, в чиято основа се намираше стълбището към входа. Двете крила на зданието бяха украсени с множество островърхи покривчета и тесни балкончета. На всеки етаж прозорците бяха в различна форма — на приземния те бяха високи, на първия и втория ставаха все по-тесни, а под капандурите бяха съвсем малки и с най-различни размери. Изящно оформените стрехи, с извивки като на арбалет, внасяха допълнително очарование в архитектурния ансамбъл, който не можеше да се сведе до един-единствен стил. В конструкцията на замъка се долавяха влияния от стила на нормандските селски къщи, от неоготиката и дори от вълшебните изображения в приказките.

* * *

Андрю се отправи към входа, опитвайки да крачи равномерно. Може би го наблюдаваха, а той добре знаеше колко важно е първото впечатление. Изкачи широките полукръгли стъпала, над които имаше ветрилообразна козирка от матирано стъкло. Преди да даде знак за присъствието си, Андрю спря и поизпъна дрехите си.

Дръпна верижката на камбанката, но се побоя да не би да не е достатъчно силно. Повтори, ала този път твърде рязко и тя прозвуча неочаквано тревожно.

Андрю постоя така известно време и както всеки път, когато му се налагаше да чака, започна да си задава много въпроси. Ами ако бе сгрешил адреса? И ако тази къща е изоставена? С този негов късмет, току-виж намерил собственичката отдавна умряла и спаружена, като мишката, на която се бе натъкнал веднъж в гаража си.

Изведнъж различи някаква сянка през декоративните витражи на входната врата. Някой задвижи заключващия механизъм и отвори. Появи се жена около петдесетте, на вид възпълна, но не и безформена, с тъмна коса, прибрана на конска опашка. Огледа го невъзмутимо от глава до пети.

— Добър ден. Вие ли сте новият иконом?

— Точно така. Имам среща с госпожа Бовилие.

— Влезте. Аз съм готвачката.

— Тя добре ли е?

Ако жената бе отговорила, че господарката й отдавна е умряла и е положена мумифицирана в гаража, Андрю щеше да започне да вярва в предзнаменования.

— Госпожата ви очакваше днес на обяд. Останете тук, ще я известя.

След ослепителната светлина в парка му беше необходимо известно време, за да привикне към полумрачния вестибюл. Готвачката се отдалечи. Стъпките й отекваха шумно по плочките на пода, декорирани с флорални мотиви в синьо. Мебелировката наоколо се състоеше от разнородни елементи, които видимо бяха овехтели. След няколко минути жената се завърна, нарушавайки тишината с решителна стъпка.

— Госпожата ще ви приеме. Оставете вещите си на диванчето. Желаете ли да пийнете нещо?

— Не сега, благодаря.

— Добре ли пътувахте?

Странно, тези иначе любезни думи прозвучаха доста грубовато.

— Чудесно, благодаря.

Готвачката го поведе към първия етаж по красиви дъбови стълби, които се разполагаха по цялата ширина на четвъртитата кула. Изкачи още няколко стъпала към коридора и почука на първата врата. Когато един глас отвътре й разреши да влезе, тя отвори и се отдръпна встрани, за да пропусне новодошлия.

Завесите бяха спуснати. Госпожа Бовилие седеше зад писалището си. В полумрака се различаваше единствено силуетът й. Тъничък слънчев лъч, който някак бе успял да се промъкне между завесите, осветяваше старателно подредени на купчина папки, подложка за писане, един телефон, бронзова статуетка на балерина и порцеланова перодръжка.

Тя стана и протегна ръка.

— Вие сте господин Блейк, нали така?

— На вашите услуги, госпожо. Радвам се да се запознаем!

Андрю хвана дланта й. Тя трепереше. Господарката на дома се върна отново в креслото си и му даде знак да седне в капитонирания стол точно срещу нея. Седалката му беше толкова ниска, че макар и едър мъж, Блейк се оказа седнал по-ниско от събеседничката си.

— Обезпокоих се от закъснението ви, но не разполагахме с номера на мобилния ви телефон, за да ви се обадим.

— Много съжалявам, трябваше да ви го дам предварително. Вероятно съм объркал часа на връзката ми от Париж дотук…

— Да забравим това — прекъсна го тя. — Имате отлични препоръки и бях горещо посъветвана да ви наема. Ето защо ви назначавам на изпитателен срок за четири месеца. Това означава до началото на идната година.

— Благодаря, госпожо.

Въпреки липсата на светлина Блейк можа да установи, че новата му работодателка е с безупречна прическа, държи главата си гордо вдигната и жестовете й са съвършено премерени. И все пак в държанието й проличаваше известна умора. Нейният мелодичен и овладян глас звучеше много по-младежки, отколкото бе присъщо за годините й — Ричард бе споменал, че разликата във възрастта им е само няколко месеца.

— Доколкото разбрах, познавате Франция — отбеляза тя.

— Имал съм възможност да пребивавам често тук. Жена ми беше французойка. Не съм се връщал, откакто тя почина.

— Много съжалявам.

Тя продължи без никакъв преход:

— Одил, с която вече се запознахте, ще ви обясни как е организирано домакинството и какви ще бъдат задълженията ви. Не искам от вас да носите униформа, но риза с вратовръзка е задължително. Всеки понеделник ще ползвате почивен ден. Особено държа на точността. Ще се уверите, че сте попаднали в спокоен дом, не приемаме много гости. А сега ще ви помоля да си вървите, защото ме очакват други задължения. Ако имате въпроси, обърнете се към готвачката.

— Добре, госпожо.

Андрю стана, за да се оттегли. Тъкмо щеше да излезе, когато госпожа Бовилие го повика.

— Господин Блейк?

— Да, госпожо.

— Днес бяхте посрещнат в замъка през централния вход. Това е за първи и последен път. Обслужващият персонал използва западния служебен вход или най-често — входа за кухнята отзад.

Андрю пое удара, без да трепне.

— Ще го запомня, госпожо.

— Добре дошли в имението.