Пиърс Браун
Утринна звезда (64)

62.
Omnis vir lupus

Изскочил взривно от комата, предизвикана от хемантовото масло в манерката, от която пиеше, преди да освободим Касий, той се хвърля покрай мен, изправя се на крака и се оглежда наоколо с див, налудничав поглед и разтреперани ръце. Хваща се за сърцето и се задъхва болезнено като мен, когато Триг и Холидей ме изведоха от моя затвор. Последното, което е видял, е лицето ми в затвора, а сега се свестява тук и се озовава в битка сред кръвта и труповете, осеяли пода. Втренчва в мен влудените си кървясали очи и сочи корема ми.

— Кървиш! Дароу! Тече ти кръв!

— Знам.

— Къде ти е ръката? Ебаси, нямаш ръка!

— Знам!

— Кърваво проклятие! — Погледът му се стрелка наоколо и забелязва прикования Чакал, Октавия на земята, как Айя отблъсква назад Касий и Мустанга. — Успя! Успя, ебаси! Ей, тъпунгер, трябва да помогнем на Златочелите! Ставай! Ставай! — Той ме изправя на крака и ми набутва бръснача в ръката, втурва се на холоплощадката с ужасния боен вой, който надавахме като деца сред замръзналите борове. — Ще те убия, Айя! Ще те смачкам, ще те убия!

— Това е Барка! — изпищява Чакала на земята. — Барка е жив!

Тичайки, Севро награбва пулсЮмрука на един мъртъв Преторианец и прегазва тялото на Чакала, настъпва лицето му и без да се спира, награбва бръснача, приковал младия АрхиГубернатор за земята. А после полетява към Айя, стреляйки с пулсЮмрука, луднал от наркотиците и нахлулия в ноздрите му мирис на победата.

ПулсЗарядите преминават като вълна по щита на Айя и разливат тъмночервено сияние около силуета й, размазват образите пред очите й и тя най-сетне се оставя Касий да промуши защитата й с бръснача си. Но все пак се извърта и острието само ранява рамото й. После обаче Севро я връхлита и я намушква два пъти под кръста. Тя сумти от болка и отстъпва назад. Щом Айя се отделя от тях и продължава да отстъпва заднишком, олюлявайки се, аз също се връщам в боя. Но след себе си по земята тя оставя нещо, което малцина човеци са виждали: тънка струйка кръв. Тя покрива бръснача на Севро и той я избърсва от върха на острието и я размазва между пръстите си.

— Ха-ха-ха! Я гледай ти! Вярно ти тече кръв! Я да видим колко още ти е останала!

Той се привежда като животно и се устремява към нея, а Мустанга, Касий и аз я приклещваме между нас, образуваме квадрат около най-великия Рицар Олимпиец. Ние сме като вълча глутница, нападнала грамадна горска пантера. Приближаваме се към нея. Когато тя напада, ние отвръщаме и й отрязваме пътя за бягство. Обезкървяваме я. Ние сме затвор от четирима души. Севро свисти с бръснача във въздуха и вие като бесен.

— Млък! — крясва Айя и замахва към него.

Но Севро отскача пъргаво назад, а Касий и аз се стрелваме напред и мушкаме с бръсначите си. Тя парира удара на Касий към шията си и следващите му два замаха, но не успява навреме да контрира моя. Преструвам се, че се готвя да я пробода в корема и вместо това разрязвам пищяла й, раздирам бронята. Металът искри, кръв залива острието ми. Мустанга я пронизва в прасеца. Отново я нападам, щом тя се завърта към мен, и я карам да протегне ръка, та Севро да атакува пак. И той яростно прерязва ахилесовото сухожилие на десния й крак. Айя изсумтява и залита, а после замахва към него, но той отскача назад.

— Ще умреш! — изсъсква Севро злобно. — Ще умреш!

— Млък!

— Това е за Куин! — съска той, щом Касий прерязва сухожилията на лявото й коляно. — Това е за Рагнар! — Пробождам с подъл удар дясното й бедро. — Това е за Марс! — Мустанга отрязва ръката й от лакътя. Айя гледа как отсеченият й крайник се въргаля по земята и сякаш се пита неин ли е.

Но отсрочка не й се полага. Севро захвърля пулсЮмрука си, вдига от земята бръснача на Рицаря на истината и подскача във въздуха, за да забие и двете си остриета в гърдите й. Той увисва във въздуха на една стъпка от земята. Айя се свлича на колене и Севро отново стъпва на крака.

— Omnis vir lupus.

Той я целува по носа, изважда бръсначите си от гърдите й и те се увиват отново като камшици около китките му. С протегнати ръце той отстъпва назад от умиращата Рицар Протей, най-великата от рицарите на своята епоха, а последната й кръв шурти на тласъци по студения под. Погледът на Айя безнадеждно се отправя към Суверена, жената, станала майка на нейните сестри, отгледала я, обичала я тъй истински, колкото може да обича един владетел на Слънчевата система, и сега умираща заедно с нея.

— Съжалявам… господарке моя — издава влажни хрипове Айя.

— Никога не съжалявай — промълвява Октавия от мястото си на земята. — Ти пламтеше ярко, Фурийо моя. Самото време… ще те запомни.

— А, не, сигур’ няма — отсича Севро безжалостно. — Лека ти нощ, Грим!

И той отсича главата й и я изритва в гърдите. Тялото й пада назад и се строполява на пода, а той скача върху него на четири крака и надава вой. Дълбок стон се откъсва от устните на Суверена, щом вижда ужасната гледка. Тръгваме към нея, а тя затваря очи и от тях потичат сълзи. С Касий куцукаме редом, ръката му обгръща раменете ми, за да намали тежестта върху тътрещия се подире му крак. Мустанга ни следва. Севро обездвижва Чакала, като сяда на гърдите му и започва да жонглира с бръснач над главата му.

Облян от кръвта на баба си, Лисандър грабва бръснача на Октавия от земята и ни прегражда пътя.

— Няма да ви позволя да я убиете!

— Лисандър… недей — промълвява Октавия. — Късно е.

Очите на момчето са подути от плач. Бръсначът трепери в ръцете му. Касий прави крачка напред и протяга ръка.

— Хвърли оръжието, Лисандър. Не искам да те убивам.

Споглеждаме се с Мустанга. Октавия го забелязва и от погледите ни сигурно й се разтреперва душата. Лисандър знае, че не може да ни излезе насреща. Разумът надделява над скръбта, той пуска бръснача, отстъпва назад и вторачва в нас невиждащ поглед.

Очите на Октавия са зареяни в далечината, потъмнели, вече на половината път към онзи свят, където тя няма власт. Мислех, че накрая ще се изпълни със злоба, ще се моли като Викс или Антония. Но дори и сега в нея няма капка слабост. Накрая идват само тъга и загубена обич. Не тя е създала йерархията, но по своето време бе неин пазител. И заради това трябва да й се потърси отговорност.

— Защо? — пита Октавия Касий и трепери от мъка. — Защо?

— Защото ти излъга — отвръща той.

И той безмълвно изважда малкия холокуб, триъгълна призма, колкото палец, от пояса си с боеприпаси и го пъха в окървавените й ръце. Изображения танцуват по страните му, а после излитат във въздуха над дланите на Суверена. Разиграва се сцената на смъртта на Касиевото семейство, окъпва я със синя светлина. Сенки плъзват по коридора и се превръщат в мъже със скарабКожи. Те посичат леля му, продължават нататък и миг по-късно се появяват, повлекли деца, колят ги с бръсначи и ги стъпкват с ботуши. И още тела са довлечени и струпани накуп, а после запалени, та никой да не оцелее. Повече от четирийсет деца и небелязани членове на семейството са загинали в онази нощ. Мислели са, че могат да струпат греха на гърба на един победен мъж. Но това е дело на Чакала. Той е приключил войната между Белона и Август, и съдействието и мълчанието на Суверена са били неговата цена за моя Триумф.

— Питаш ме защо? — гласът на Касий почти преминава в шепот. — Защото ти си безчестна! Аз дадох клетва като Рицар Олимпиец да почитам Споразумението, да нося справедливост на човешкото Общество! И ти си дала същата клетва, Октавия. Ала си забравила какво значи тя. Всички са забравили. И затова този свят е разрушен. Може би следващият ще е поне мъничко по-добър.

— По-добър от този свят не можем да изградим — прошепва Октавия.

— Ти действително ли вярваш в това? — пита Мустанга.

— С цялото си сърце.

— Тогава ми е жал за теб! — заявява Мустанга.

А Касий додава:

— Моето сърце, това бе моят брат. И аз вече не вярвам в един свят, който твърди, че той е бил твърде слаб, та да заслужава да живее. Той щеше да повярва в нея, в надеждата за нещо ново. — Касий поглежда към мен. — Заради Юлиан в нея мога да повярвам и аз.

И той ми подава още два холокуба от кесията си. Първият съдържа убийството на моите приятели на моя Триумф. Вторият е за Периферията — когато видят това, те ще разберат, че аз нанасям този удар и от тяхно име. Няма почивка за политиката. Пъхам двата холокуба в ръцете на Суверена при първия. Пред нея сияе Рея — синьо-бяла луна, великолепна до братята й Хиперион и Титан, обикалящи на орбита около великана Сатурн. После по Северния полюс на спътника мънички чертици, почти незабележими, примигват невинно няколко пъти и огнени гъби разцъфват по повърхността на синьо-бялата планета.

Докато ядреният огън пламти в очите на Суверена, Мустанга се дръпва настрана, та да мога да се сведа над умиращата жена и да заговоря тихо, за да узнае тя, че накрая я е застигнало не отмъщението, а правосъдието. Тя гледа Луната над рамото ми — там моята армада продължава да приземява кораби въпреки потопа от оръдеен огън откъм повърхността.

— Моят народ има една легенда за същество, което пази пътя, водещ към отвъдния свят. То отсъжда кой е лош и кой — добър. Името му е Жътваря. Аз не съм това същество. Аз съм само човек. Но скоро ти ще срещнеш Жътваря. И скоро той ще те съди за всичките ти грехове.

— Грехове? — Октавия поклаща глава, загледана в трите холокуба с танцуващи изображения в ръцете си. Те са само капки в нейния океан от грехове. — Това са жертви. Цената на властта. — Тя стисва шепи около тях. — Те са мои, както са мои и победите ми. Ще видиш. И ти ще бъдеш същият, Завоевателю.

— Не, няма.

— Щом няма слънце, има само мрак. — Тя вече трепери от студ. Потискам порива да я завия с нещо. Тя знае какво остава след нея. Щом умре, ще започне борбата за наследяване. И тя ще разпокъса Златните. — Някой… някой трябва да властва или след хиляда години децата ще попитат: „Кой е разрушил световете? Кой е угасил светлината?“, а родителите им ще кажат, че си бил ти.

Ала аз вече го знам. Знаех го и когато попитах Севро как ще свърши всичко това. Аз няма да заменя тиранията с хаос. Но не й го казвам. Тя преглъща болезнено, тежко й е дори да диша.

— Ти трябва да го спреш! Трябва да… спреш Адрий…

Това са последните думи на Октавия ау Лун. И докато заглъхват, пожарът на Рея изстива в очите й, животът изтича и оставя студени зеници, обрамчени в злато и взрени в безкрайния мрак. Затварям й очите. Изстинали от нейната смърт, нейните думи, нейния страх.

Суверенът на Обществото, властвала шейсет години, е мъртва.

А аз не усещам нищо освен ужас, защото Чакала се тресе от смях.