Пиърс Браун
Утринна звезда (13)

11.
Моят народ

Седя на края на хангара с крака, увиснали във въздуха, и гледам кипящия от живот град долу. Врявата на стотици приглушени гласове се издига към мен като люшнало се море. Бежанците знаят, че съм жив. Рисуват Секачи по стените, по покривите — отчаяният безмълвен вик на един загубен народ. Шест години исках да се върна сред тях. Но докато гледам надолу, съзирам тегобите им и си спомням думите на Кийран, усещам как се давя в тяхната надежда.

Те очакват твърде много.

Не разбират, че не можем да спечелим тази война. Дори и Арес знаеше, че няма как да влезем в двубой със Златните. А как тогава да повдигна духа им? Да им покажа пътя?

Страх ме е — не само от това, че не мога да им дам каквото искат. Но и че с огласяването на истината Севро е изгорил моста зад нас. Няма връщане назад.

А какво означава това за семейството ми? За моите приятели и за тези хора? Тези въпроси ме съкрушиха, съкрушава ме и как Севро се е възползвал от моето Извайване — изстрелях се навън побеснял, без да кажа и дума.

Зад мен Рагнар се намества до количката ми, смъква се и провесва като мен крака във въздуха. Ботушите му са толкова големи, че ме напушва смях. Вятърът от прелитаща совалка развява панделките, вплетени в брадата му. Нищо не казва, мълчанието не го напряга. Знанието, че е тук, че е с мен, ме кара да се чувствам защитен. Така както смятах, че ще се чувствам до Севро. Но той се промени. Шлемът на Арес му натежава.

— Като бях малък, все искахме да разберем кой е най-храбър сред нас — казвам. — Измъквахме се нощем от къщи и слизахме в дълбинните тунели, и заставахме с гръб към тъмното. Ако не шумиш, се чуват пъклените пепелянки. Но никога не се знае колко наблизо са. Повечето момчета го удряха на бяг след минута, пет минути — най-много. Аз винаги издържах най-дълго. Докато Ео разбра как си играем. — Тръсвам глава. — Сега надали бих издържал и минута.

— Защото знаеш колко много има за губене.

В черните очи на Рагнар витаят сенки на дълга и предълга история. Почти четиридесетгодишен, той е мъж, израснал в свят от лед и магия, продаден на Боговете, за да откупи живот за своя народ, и служил като роб по-дълго, отколкото аз съм живял. Колко ли по-добре разбира той живота от мен?

— Още ли тъгуваш за дома? За сестра си? — питам.

— Тъгувам. Копнея за първия сняг, когато лятото се гърчи в родилни мъки, и как полепваше той по обущата на Сефи, докато я носех на раменете си да види как Нидхьог се излюпва от пролетната черупка.

Нидхьог бил дракон, който живеел под световното дърво на древните скандинавски общества и по цял ден ръфал корените на Игдрасил^[1]. Много Обсидианови племена вярват, че той излиза от дълбините на тяхното море, за да пропука леда, сковал пристанищата им, и да отвори вените на полюса за пролетното нашествие на техните лодки. В негова чест те запращат телата на своите престъпници в дълбините по случай празника, наречен Остара, първия ден на истинската пролетна светлина.

— Пратих приятели в Кулите и по Леда да проповядват словото ти. Да кажат на моя народ, че техните богове са неистински. Те са в окови и ние скоро ще дойдем да ги освободим. Те ще познаят песента на Ео.

Песента на Ео. Сега тази песен звучи толкова крехко и глупаво.

— Аз вече не я чувствам, Рагнар. — Поглеждам зад нас, към Червените и Оранжевите, които ни мятат по някое око, докато се трудят по цепоКрилите в хангара. — Зная, те си мислят, че аз ги свързвам с нея. Ала аз я загубих в тъмата. Навремето мислех, че тя бди над мен. Разговарях с нея. А сега… тя ми е чужда. — Обронвам глава. — Толкова съм виновен за това, което се случва, Рагнар. Да не бях тъй горделив, щях да прозра знаците. Фичнър щеше да е жив. И Лорн.

— Мислиш си, че познаваш нишките на съдбата? — присмива се той на моята наглост. — Ти не знаеш какво щеше да се случи, ако бяха оживели.

— Знам, че аз не мога да съм онова, от което се нуждаят тези хора.

Той се мръщи.

— А как да узнаеш какво им е нужно, щом се боиш от тях? Щом дори не можеш да ги погледнеш? — Не знам как да отговоря. Той поривисто става и ми подава ръка. — Ела с мен.

 

 

Болницата някога е била кафене. Сега го изпълват редици от носилки и набързо стъкмени легла, а също и кашлица, и тържествен шепот, докато Червени, Розови и Жълти болногледачки в жълти престилки обикалят леглата и проверяват пациентите. В дъното на стаята е отделението за изгаряния, преградено с жълти пластмасови стени от контейнери. От другата страна на пластмасата жена пищи и се бори със сестрата, докато онази се опитва да й постави инжекция. Още две сестри притичват да я укротят.

Стерилната тъга на това място сякаш ме поглъща. Кървища няма, по пода не капе кръв. Но ето това са последствията от моето бягство от Атика. Дори да разполагат с такъв добър Ваятел като Мики, те нямат средствата да излекуват тези хора. Ранените, втренчени в каменния таван, се питат какъв ли ще е животът сега. Точно това чувство витае в тази стая — чувството за травма. Не травма на плътта, а на прекършени животи и мечти.

Иска ми се да изляза от стаята, но Рагнар ме подкарва напред към леглото на един млад мъж. Когато влязох, той ме наблюдаваше. Косата му е къса, лицето — закръглено и разкривено, с изпъкнала обратна захапка.

— К’во става? — питам, гласът ми си възвръща звученето на мината.

Той свива рамене.

— Ударил съм го на танци, та да минава времето по-леко, чат ли си?

— Чат съм. — Протягам ръка. — Дароу… от Ликос.

— Знаем. — Ръцете му са толкова дребни, че дори не може да сключи длан около моята. Толкова е смешно, че той се разкикотва. — Вано от Карос.

— Нощна или дневна?

— Дневна смяна бе, хапльо. Да ти приличам на нощен копач с провиснали бузи?

— В днешно време никога не се знае…

— То че си е така, така си е. Аз съм Омикрон. Трето сондьорче на втора линия.

— Значи твойте простотии щях да ги отбягвам там, на дълбокото.

Той се ухилва.

— Тия Пъклолази вечно се гледат сами в очите! — Той прави неприлично движение с ръце. — Някой трябва да те научи да поглеждаш нагоре!

Смеем се.

— Много ли болеше? — кимва той към мен. Отначало си мисля, че ме пита за стореното от Чакала и после се усещам, че ме пита за Сиглите на ръцете. Онези, които се опитвах да прикривам с ръкавите на пуловера. Сега ги откривам.

— Мания, казвам ти.

Той перва сиглата с пръст.

Оглеждам се, осъзнал изведнъж, че не само Вано ме гледа. Всички ме гледат. Дори и от дъното на стаята, където е отделението за изгаряния. Червени се оттласкват от леглата, за да ме погледнат. Те не виждат стаения в мен страх. Виждат онова, което искат. Поглеждам Рагнар, но той оживено разговаря с една пострадала жена. Холидей. Тя ми кимва. Скръбта по загубения й брат се е приютила в чертите й. Пистолетът й е до леглото, а неговият е подпрян на стената. Синовете са донесли тялото му при спасителната операция, за да го погребат.

— Много ли болеше? — повтарям. — Ами представи си как пропадаш в ноктоСонда, Вано. Сантиметър по сантиметър. Първо се обелва кожата. После и плътта, накрая и костта. От лесно по-лесно.

Вано подсвирва и поглежда надолу, там, където краката му ги няма, с израз на умора, преливаща в досада.

— Хич не го и усетих. Скафандърът ми инжектира толкова хидрофон, че и някого от тях щеше да прати в несвяст. — Той кимва към Рагнар и всмуква въздух през зъби. — Поне чепът ми си е на мястото.

— Питай го! — увещава го един мъж до него. — Вано…

— Млък! — Вано въздъхва. — Момчетата се чудеха… Успя ли да си го запазиш?

— Какво да си запазя?

— Онуй. — Той поглежда чатала ми. — Или са го… такова… докарали до съразмерност?

— Много ли искаш да знаеш?

— Таковата де… аз не че се интересувам лично, ама залагаме на вързано.

— Абе… — навеждам се сериозно напред. Вано и съседите му по легла — също. — Ако действително искаш да знаеш, вземи попитай майка си.

Вано вперва очи в мен, а после избухва в смях. Съседите му по легло се разсмиват и пускат майтапа към далечните краища на стаята. И в този кратичък миг настроението се променя. Веселба и солени майтапи разкъсват задушаващата стерилност. Внезапно да се шепне тук, изглежда нелепо. Изпълвам се с енергия, като гледам как отливът се обръща, и разбирам, че е станало заради единия смях. Вместо да избягам от погледите и от стаята, аз се дръпвам от Рагнар и тръгвам надолу по редиците от койки, за да си пообщувам с ранените, да им благодаря, да ги разпитам откъде са и да им науча имената. И тук благодаря на Юпитер, че имам добра памет. Забравиш ли името на човека, той ще ти прости. Но запомниш ли го, и той ще те закриля довеки.

Повечето ме наричат „господине“ или „Жътварю“. Все ми се ще да ги поправя и да ги помоля да ми казват „Дароу“, ала зная цената на уважението, на дистанцията между бойците и водача. Защото макар и да се смея с тях, макар и да ми помагат да изцеля извратеното в мен, те не са ми приятели. Не са моето семейство. Все още не. Още не разполагаме с този лукс. Засега те са мои войници. И аз съм им нужен, както те са ми нужни. Аз съм техният Жътвар. Рагнар трябваше да ми напомни. Той ме насърчава с непохватна усмивка, тъй се радва да ме види усмихнат, как се смея с войниците. Никога не съм бил ни веселяк, ни боец, ни остров сред буря. Никога не съм бил абсолют като Лорн. Такъв се преструвах, че съм. Аз съм и винаги съм бил човек, когото обкръжаващите го хора правят пълноценен. Усещам как в мен силата напира. Сила, която тъй отдавна не съм усещал. Не само съм обичан — те вярват в мен! Не в маската като войниците ми в Института. Не в лъжливия идол, който изградих на служба при Август, а в скрития зад тях човек. Ликос може и да го няма вече. Ео може и да е замлъкнала, а Мустанга — на другия край на света, Синовете — да са на изчезване. Ала усещам как душата ми се процежда обратно в моето тяло, докато осъзнавам, че най-сетне съм си у дома.

 

 

Придружен от Рагнар, се завръщам в щаба, където Севро и Танцьора са се привели над един чертеж. Теодора води кореспонденция в ъгъла. Щом влизам, те се обръщат и се изненадват от усмивката на лицето ми и от това, че стоя на крака. Не се крепя самичък, Рагнар ми помага. Зарязах инвалидния стол в болницата и го накарах да ме заведе обратно в щаба, от който избягах само час преди това. Чувствам се нов човек. И може и да не съм какъвто бях, преди да пропадна в мрака, ала навярно това ме прави по-добър. Обзет съм от смирение, каквото не притежавах преди.

— Извинявам се за поведението си — казвам аз на своите приятели. — Това ме… смаза. Зная, че сте влагали всичките си сили и сте се справили по-добре от всекиго при тези обстоятелства. Всички вие сте опазили надеждата жива. И ме спасихте. Спасихте и семейството ми. — Замлъквам, за да се уверя, че са разбрали колко много значи това за мен. — Зная, не ме очаквахте да се върна такъв. Зная, мислели сте, че ще се върна с гняв и огън. Но вече не съм какъвто бях. Просто не съм — казвам, щом Севро понечва да ме поправи. — Вярвам ви. Вярвам в плановете ви. Искам да ви помогна с каквото и както мога. Но такъв няма как да ви помогна. — Протягам измършавелите си ръце. — И затова имам нужда да ми помогнете за три неща.

— Все с тоя драматизъм — подмята Севро. — Какво ще искате от нас, принцесо?

— Първо, искам да проводя пратеник при Мустанга. Знам, според вас тя ме е предала, но искам тя да знае, че съм жив. Може би има някакъв шанс това да промени нещата и тя да ни помогне.

Севро изпръхтява:

— Веднъж вече й дадохме шанс и тя без малко не уби и тебе, и Рагса.

— Обаче не ни уби — отбелязва Рагнар. — Ако е склонна да ни помогне, рискът си струва. Аз ще замина като пратеник, за да не се усъмни тя в намеренията ни.

— Как пък не! — възкликва Севро. — Ти си един от най-усърдно издирваните мъже в цялата Система. Златните са спрели целия неоторизиран въздушен трафик. А на един космодрум ти няма да издеяниш и две минути, даже и маскиран.

— Ще пратим един от шпионите ми — обажда се Теодора. — Имам една наум. Бива си я и със сто килограма по-малко се набива на очи от тебе, принце на Кулите. Това момиче вече се намира в пристанищен град.

— Евей? — пита Танцьора.

— Уцели! — Теодора поглежда към мен. — Евей даде всичко от себе си, за да поправи греховете от миналото. Дори и онези, които не бяха нейни. Проявява голяма отзивчивост. Танцьоре, аз ще уредя пътуването и прикритието, ако не възразяваш.

— Не възразявам — бърза да каже Севро, макар Теодора да изчаква одобрителното кимване на Танцьора.

— Благодаря — казвам. — Освен това ми е нужно да докарате Мики пак в Тинос.

— Защо? — пита Танцьора.

— Нужен ми е, за да ме превърне отново в оръжие.

Севро се кикоти.

— Ей това сега е приказка! Да ти окичим костите с месо — убиец! Стига вече си се разкарвал като анорексично плашило.

Танцьора клати глава.

— Мики е на петстотин километра от тук във Варос и работи по проектчето си. Нужен е там. Калории ти трябват, не Ваятел. В сегашното ти състояние това би могло да е опасно.

— Жътварчето ще издеяни. Можем да докараме Мики и апаратурата му тук в четвъртък — казва Севро. — Вирани бездруго се консултираше с него за състоянието ти. Голям гъдел ще е за него да те види пак, чак ще порозовее!

Танцьора се взира в Севро и едва се сдържа.

— А последната молба?

Смръщвам се.

— Имам чувството, че тая няма да ти хареса.