Пиърс Браун
Утринна звезда (32)

30.
Покоят

Айя я няма вече. Цепнатината е дълбока и стените й се стесняват надолу в мрака. Изтичвам при Рагнар, а Мустанга се взира нагоре към планинския скат с лък, готов за стрелба. Останали са й само три стрели.

— Нищо не виждам — казва.

— Жътварю… — прошушва Рагнар на земята. Гърдите му се надигат, пъшка тежко. Черна кръв шурти от корема му и душата му изтича с нея. Айя би могла да го довърши набързо с два удара, докато лежеше на земята. Вместо това го прониза в долната част на корема, та да умре в мъки. Притискам първата рана, ръцете ми са почервенели до лактите, но кръвта тече толкова силно, че дори не зная какво да сторя. Поражението, нанесено от Айя, не се оправя с реПистолет. Той дори не може да го позакрепи. Сълзи парят очите ми. Не виждам. Над раната се издига пара. Щом вижда кръвта, Рагнар пребледнява, поглежда ме неловко и започва да шепне извинения.

— Може да са били канибалите — казва Мустанга. Говори за това какво е разсеяло Айя. — Той може ли да се движи?

— Не — отвръщам с немощен глас. Тя поглежда надолу към него с повече стоицизъм от мен.

— Не можем да останем тук — казва.

Все едно не съм я чул. Твърде много приятели умряха пред очите ми и не мога да изоставя Рагнар. Аз го поведох на борба с Айя. Аз го убедих да си дойде у дома. Няма да го оставя да угасне. Поне това му дължа. Ако ще да е последното, което ще сторя, глупаво или не, аз ще го браня. Ще намеря начин да го излекувам, да го отведа при Жълт. Дори и канибалите да дойдат. Дори и това да ми струва живота, няма да го изоставя. Мисля си всичко това, ала то не значи, че ще се сбъдне. Тези мисли не ми придават вълшебни сили. Какъвто и план да си съставя, като че светът със задоволство го осуетява.

— Жътварю… — пошушва отново Рагнар.

— Пести си силите, приятелю мой. Ще са ти нужни докрай, за да те измъкнем от тук.

— Тя беше бърза. Ужасно бърза.

— Нея вече я няма — казвам, макар и да няма как да го знам със сигурност.

— Винаги съм мечтал за достойна смърт. — Той потръпва, щом отново осъзнава, че умира. — А тази не ми се струва достойна.

Думите му изтръгват ридание от мен и то се надига от гърдите ми в гърлото.

— Всичко е наред — казвам със задавен глас. — Всичко ще е наред. След като те позакърпим. Мики ще те оправи както трябва. Ще те откараме в Кулите. Ще викнем кораб за евакуация.

— Дароу… — обажда се Мустанга.

Рагнар примигва учестено насреща ми, мъчи се да фокусира поглед. Протяга ръка към небето.

— Сефи…

— Не, аз съм, Рагнар. Дароу — казвам.

— Дароу… — настоява с рязък тон Мустанга.

— Какво? — крясвам.

— Сефи… — Рагнар сочи. Проследявам пръста му в небето горе. Нищо не виждам. Само усещам лекия полъх на вятъра откъм морето, раздвижващ облаците. Чувам само кашлицата на Касий, скърцането на Мустангиния лък и Холидей, куцукаща към нас през снега. А после разбирам защо Айя побягна, когато тристакилограмов крилат хищник пронизва облаците. Тялото е на лъв. Крилата, предните крака и главата — на орел. Перата му са бели, човката — закривена и черна. Главата му е колкото възрастен Червен. Грифонът е грамаден, по долната страна на крилата му са изрисувани пищящите лица на небесносини демони. Те се разпростират на десет метра ширина, когато звярът каца в снега пред мен. Земята се тресе. Очите му са бледосини, по черната му човка с бяло са изписани глифи и защитни знаци. Възседнало го е стройно и страховито човешко същество, скръбно надуло бял рог.

Още рогове екват от облаците горе и още дванайсет грифона се стоварват в планинския проход — някои се вкопчват в отвесните скали над нас, други кацат на снега. Първата ездачка на грифон, която наду рога, е обвита от главата до петите в мръсни бели кожи, с костен шлем на главата, увенчан само с гребен от бели пера чак до тила й. Няма ездач, по-нисък от два метра.

— Слънцероден! — подвиква една от тях на провлечения си диалект, щом притичва до смълчаната им водачка. Проговорилата сваля шлема си и оголва скотско лице, гъсто покрито с белези и пиърсинги, а после пада на коляно и докосва чело в знак на почит с облечената си в ръкавица ръка. Син отпечатък от ръка покрива лицето й. — Видяхме пламъка в небето… — И гласът й стихва, щом съзира моя Секач.

Другите ездачи свалят шлемове и припряно слизат от грифоните, щом забелязват косите и очите ни. Сред тях няма нито един мъж. Върху лицата на жените са изрисувани огромни небесносини отпечатъци от длани, а в средата на всяка от тях — малко око. Бели коси се спускат на дълги плитки по гърбовете им. Черни очи се взират изпод качулки. Железни и костни украшения стърчат от носните им прегради, по устните и по ушите им. Само водачката още не е свалила шлема си и не е коленичила. Тя пристъпва към нас в транс.

— Сестра — промълвява Рагнар. — Сестра ми.

— Сефи? — повтаря Мустанга и оглежда черните човешки езици, овесени на трофейната кука на лявото бедро на Обсидиановата. Не носи ръкавици. По опакото на дланите й са татуирани глифи.

— Познаваш ли ме? — изхъхря Рагнар. Колеблива усмивка заиграва по треперещите устни на ездачката, докато се приближава. — Длъжна си! — Ездачката оглежда белезите му един по един иззад маската си с тъмни, широко отворени очи. — Аз те познавам — продължава Рагнар. — Бих те познал и ако светът тънеше в тъмнина, а ние бяхме остарели и грохнали. — Болки го разтърсват. — Ако ледът се бе стопил и вятърът бе утихнал. — Тя бавно напредва, крачка по крачка. — Аз те научих на четирийсет и деветте имена на леда… На трийсет и четирите дихания на вятъра. — Той се усмихва. — Макар и ти да успя да запомниш само трийсет и две.

Тя не откликва с нищо на думите му, ала останалите ездачи вече шепнат името му и ни гледат, сякаш по това, че го придружавам и притежавам оръжие с извито острие, са се досетили кой съм аз. Рагнар продължава да говори с последни сили:

— Носех те на рамене, за да гледаш пет Разпуквания. И ти позволявах да заплиташ своите панделки в косата ми. И си играех с куклите, които ти правеше от тюленова кожа, и замеряхме с ледени топки стария Гордостъп. Аз съм твоят брат. А когато мъжете от Ридаещото слънце отведоха мен и жътвата на рода ни в Окованите земи, помниш ли какво ти казах?

Макар и ранен, този мъж излъчва сила. Това е неговата земя. Неговият дом. И тук той е толкова могъщ, колкото бях и аз в своята ноктоСонда. Тежестта му притегля Сефи. Тя се свлича на колене и сваля костния си шлем.

Сефи Тихата, прочутата дъщеря на Алия Снежноврабка, е сурова и величествена. Лицето й е свирепо, с остри черти като на гарван. Устните й са тънки и лилави от студа, постоянно присвити. Бялата й коса е обръсната от лявата страна, а от дясната — сплетена, пада до кръста. Татуировка на крило, обградено от астрални руни, синее ярко от лявата страна на белия й череп. Но онова, което я прави неповторима сред Обсидиановите и предизвиква възхищението им, е нейната кожа без никакви белези. Единственото й украшение е желязна пръчка, прокарана през носа. И когато тя замижава, щом вижда раната на Рагнар, ме пронизва погледът на сините очи, татуирани върху клепачите й.

Тя протяга ръка към брат си — не за да го докосне, а за да усети полъха на диханието му. Това не стига на Рагнар. Той сграбчва ръката й и яростно я притиска до гърдите си, та да усети тя притихващите удари на сърцето му. В очите му бликват сълзи на радост. И когато те потичат и по бузите на Сефи и си проправят пътеки в сините бойни шарки по лицето й, гласът му дрезгаво промълвява:

— Казах ти, че ще се завърна.

Погледът й се откъсва от него и проследява дирята на Айя, потънала в бездната. Тя изцъква с език, четири Валкирии прикрепят въжета в снега и се спускат в мрака да търсят Айя. Останалите пазят своята военачалничка и наблюдават хълмовете с изящни вити лъкове в ръце, готови за стрелба.

— Трябва да го отнесем в Кулите — казвам им на техния език. — При вашия шаман.

Сефи не ме поглежда.

— Късно е. — По бялата брада на Рагнар се трупа сняг. — Оставете ме да умра тук. На леда. Под необузданото небе.

— Не — мърморя. — Можем да те спасим.

Светът ми се струва много далечен и маловажен. Кръвта му продължава да изтича, но у приятеля ми вече няма тъга. Сефи я е прогонила.

— Не е нещо велико да умреш — казва ми той, макар да знам, че придава на думите си толкова дълбочина, колкото му се иска. — Не и когато си живял. — Той се усмихва, дори и сега се мъчи да ме утеши. Но несправедливостта и в живота, и в смъртта му е изписана по неговото лице. — Дължа ти го. Но… Остана много несвършено. — Той преглъща с натежал, сух език. — Намериха ли те моите хора? — Сефи кимва, все така надвесена над брат си, а вятърът развява нагоре бялата й коса. Той ме поглежда. — Дароу, зная, ти мислиш, че думите ще са достатъчни — казва Рагнар на Ауреатското наречие, та Сефи да не разбере. — Но не е тъй. — Ето какво не ми е казал. Ето защо толкова си траеше на совалката, защо носеше бремето на ужаса на раменете си. Идвал си е у дома, за да убие майка си. И сега ми дава позволение аз да го сторя. Поглеждам Мустанга. И тя го е чула и мъката се е изписала по лицето й. Мъка колкото по разбитата ми глупашка мечта за един по-добър свят, толкова и за умиращия ми приятел. Болка го разтърсва и Сефи вади нож от ботуша си — не иска да го гледа повече как страда. Рагнар клати глава срещу нея и кимва към мен. Иска аз да го сторя. И аз клатя глава, сякаш така ще успея да се събудя от този кошмар. Сефи вперва в мен яростен поглед, предизвиква ме да възразя на последното желание на брат й.

— Ще умра с приятелите си — казва Рагнар.

Вцепенен, оставям бръснача да се плъзне в ръката ми и го насочвам към гърдите му. Най-сетне в просълзените очи на Рагнар има покой. Да бъда силен — само това мога да сторя за него.

— Ще предам на Ео, че я обичаш. Ще ти построя къща в Долината на твоите бащи. Ще е до моята. Ела при мен там, когато умреш. — Той се усмихва. — Но мен не ме бива за строител, та не бързай. Ще те изчакаме.

Кимвам, сякаш все тъй вярвам в Долината. Сякаш все още мисля, че тя очаква и него, и мен.

— Твоят народ ще е свободен — казвам. — Обещавам го на живот и смърт. И скоро ще се видим. — Той се усмихва, взрян нагоре в небето. Сефи трескаво поставя брадвата си в дланта на Рагнар, та да умре като воин с оръжие в ръка и да си заслужи място в залите на Валхала.

— Не, Сефи — той пуска брадвата и загребва сняг в лявата си шепа, а с дясната хваща ръката й. — Живей за нещо повече. — И ми кимва.

Вятърът плющи.

Снегът се стеле.

Рагнар гледа небето, където студеното сияние на Фобос продължава да блести и аз безшумно забивам метала в сърцето му. Смъртта се спуска като нощ и не мога да различа мига, в който светлината го напуска, когато сърцето му вече не бие и очите му не виждат. Ала зная, че вече го няма. Усещам го в сковалия ме мраз. Във воя на самотния и гладен вятър и ужасяващото безмълвие в черните очи на Сефи Тихата.

Моят приятел и моят закрилник Рагнар Волар е напуснал този свят.