Пиърс Браун
Утринна звезда (46)

44.
Щастливците

Кръстосвам мостика като вълк в клетка, на когото са оставили яденето отвън до решетката. Добротата в мен е скрита зад дивашкото лице на Жътваря.

— Вирга, Виещите на позиция ли са? — питам. Зад мен и под мен скелетоподобният екипаж от Сини си бъбри в стерилния си технически отсек. Холоекрани осветяват лицата. Подкожни импланти пулсират, докато те се синхронизират с кораба. Капитан Пел, господин с вид на бездомно детенце, бивш лейтенант на борда на „Пакс“, когато превзех кораба, очаква заповедите ми.

— Тъй вярно! — обажда се Вирга от позицията си. — Челните елементи от вражеския флот след четири минути ще навлязат в обсега на далекобойните ни оръдия.

Наглата мощ на Златните се разгръща на фона на черния Космос. Безкрайно море от бели шрапнели. Всичко бих дал да мога да посегна и да ги строша. Собствените ми бойни кораби са подредени в три групи около мощните ни дреднаути над Северния полюс на Йо. Мустанга и Ромул командват войските си около южния. И заедно, разделени от осем хиляди километра, гледаме как флотилията на Властелина на пепелта пресича бездната между Европа и Йо, за да влезе в бой с нас.

— Вражески кръстосвачи на десет хиляди километра — издекламира един Син.

За моята флотилия няма предисловие. Няма благословия или обред, който извършваме преди битка като Златните. При цялата си правота изглеждаме тъй скромни и невзрачни в сравнение с тях. Но тук, на моя кораб, съществува дух на родство. Видях го в машинните отделения, на артилерийските позиции, на мостика. Мечта, която ни свързва и ни вдъхва храброст.

— Дайте ми Орион — казвам, без да се обръщам.

Холо на нахаканата Синя дебелана се раздипля и оживява пред мен. Тя е на петстотин километра от тук, в сърцето на „Воят на Персефона“, един от останалите ми три дреднаута, седнала в командното кресло и синхронизирана с всички капитани на кораби от флотилията ми освен тези от ударния ми отряд. До голяма степен днешната битка зависи от нея и пиратската група, която е събрала през месеците, откакто се видяхме за последно. Нападала товарни линии на Ядрото. Привличала Сини за своята кауза. Достатъчно, че да помогне на Синовете да сформират екипажи за корабите, които верни ни мъже и жени откраднаха за нас от Чакала.

— Голяма флотилия! — коментира Орион врага, без да се впечатлява. — Знаех си, изобщо не биваше да отговарям на обаждането ти. Харесваше си ми да съм пират.

— Личи си — отговарям. — Каютата ти е толкова кичозна, че и Сребърен би се изчервил. — „Пакс“ е нейният дом от година и половина. Настанила се е в старата ми квартира и я е напълнила догоре с плячка от набезите си. Килими от Венера. Картини от частни колекции на Златни. Намерих един Тициан, натикан зад шкаф за книги.

— Какво да кажа? Обичам красиви неща.

— Е, днес ги разбий за нас и ще ти намеря папагал, който да си носиш на рамо. Какво ще кажеш?

— Аха! Пел ти е казал, че си търся. Свестен човек е Пел. — Капитанът с вид на бездомно момченце благовъзпитано накланя глава зад мен. — Мъчна работа е да намериш папагали, като не можеш да кацнеш на никоя планета. Намерихме ястреб, гълъб, бухал, обаче папагал — не! Ако пък е и червен, лично ще отворя пробойна в мостика на Антония ау Север-Юлии.

— Значи папагалът ще е червен! — заявявам.

— Добре, добре! Сигурно вече трябва да се готвя за битката. — Тя се засмива на себе си и поема чаша чай от един камериер на нейния мостик. — Само да ти кажа благодаря, Дароу. Задето повярва в мен. Задето ми даде това. След днешния ден Сините вече няма да имат господар. На добър час, момче.

— На добър час, адмирале.

Тя изчезва. Поглеждам отново към проекцията на централния сензор. Тактическите данни плават пред прозорците под формата на триизмерна карта на Юпитеровата система в мащаб. Четирите малки вътрешни спътника обикалят около Юпитер по-наблизо, а след тях са четирите огромни Галилееви луни. Погледът ми се съсредоточава върху Тива, най-външния и най-близък до Йо от вътрешните спътници. Той е само малко по-голям от Фобос. Много отдавна там са добивали ценни минерали, а сега е приютил военна база, взривена в самото начало на войната.

— Шейсет секунди, докато комуникаторите на Виещите заглъхнат — декламира Вирга от позицията си, щом Виктра влиза на мостика с дебела златна броня, на чиито гърди и гръб е изрисуван червен Секач.

— Какво правиш тук, по дяволите? — питам.

— Ти си тук — отвръща тя невинно.

— Ти трябва да си на „Горгона“.

— Това не е ли „Горгона“? — Тя прехапва устна. — Я, като че съм се объркала. Сега само ще вървя след теб, та да не се загубя пак. Примно ли е?

— Севро те е пратил, нали?

— Черна му е душицата на него! Но може да бъде сломена. Тук съм, за да се погрижа да не стане тъй, като те пазя на топло и уютно. А, освен това искам да кажа здрасти на Рок.

— А на сестра си? — питам.

— Първо на Рок, после и на нея. — Тя ме сръчква с лакът. — Мога да бъда и отборен играч.

Обръщам се пак към техническия отсек.

— Вирга, дай ми връзка в шлема с Виещите.

— Слушам!

Комуникаторът в ухото ми изпращява. Активирам шлема на бронята. Прозрачният монитор пред очите ми показва данните за моя екипаж — чинове, имена, всичко, заложено в централния регистър на кораба. Включвам холофункцията на комуникатора и полупрозрачен колаж от лицата на приятелите ми покрива гледката на мостика.

— К’о ста’а, шефе? — пита Севро. Лицето му е боядисано в червено за бойна украса, но е обляно в синя светлина от прозрачния екран върху стъклото на машината му. — Имаш нужда от целувка за сбогом ли, що ли?

— Само проверявам дали всички сте добре завити.

— Твоят род можеше да ни изкопае и по-голяма дупка — мрънка Севро. — Тук вътре крак в лице се завира, а лицето — в пърделник.

— Значи на Такт щеше да му хареса, казваш? — пита Виктра. Включила се е в панела и чувам гласа й по връзката.

Смея се.

— То имаше ли нещо, дето да не му харесва?

— Най-вече облеклото — отвръща Мустанга от собствения си мостик. И тя също е с бойна броня — чисто злато с червен ревящ лъв на гърдите.

— И трезвеността — додава Виктра.

— Тоя спътник яко смърди на лайна — мърмори Клоуна от собствената си звездна Черупка. — По-гадно и от умрял кон.

— Ти си в механокостюм сред вакуум — обажда се провлечено Холидей. Чувам дрънченето и крясъците на хора зад нея в хангарния отсек на моя кораб. На лицето й е изрисувана грамадна синя длан. Нарисувала й я е една от Обсидианите. — Не ще да е от спътника.

— А, значи тогава е от мен! — казва Клоуна и подушва. — Опа, от мен е!

— Казах ти да се изкъпеш! — мърмори Чакълчето.

— Правило на Виещите номер 17. Само Феичките се къпят преди битка! — заявява Севро. — Аз си обичам войниците диви, миризливи и секси! Гордея се с теб, Клоуне!

— Благодаря, господине!

— Трека! Спусни предпазителя! — провиква се Холидей. — Веднага! Извинявайте. Проклетите Обсидиани се разхождат с пръст на спусъка, кърваво проклятие да ги стигне дано! Пълен ужас!

— Защо се смеем и дърдорим като деца? — прокънтява гласът на Сефи по комуникатора толкова силно, че без малко да ми спука тъпанчетата.

— Кървави лайна в кошничка! — скимти Севро и всички в хор изругават срещу гръмогласността й.

— Намали си звука на предаване! — тросва се Клоуна на царицата.

— Не разбирам…

— На предаване…

— Какво е „предаване“…?

— Прякорът Тихата май не се връзва много-много, а? — пита Виктра и Мустанга прихва.

— Сефи, наведи се! — излайва Холидей. — Не мога да стигна! Наведи се! — Холидей е открила Сефи в хангара и й помага да намали звука на предаване. Царицата на Обсидианите всяка нощ спи с новия си пулсЮмрук, но е поизостанала в разбирането на телекомуникационното оборудване.

— Та значи, както попита голямото момиче, има ли причина за този тет-а-тет? — пита Холидей.

— Традиция, Холи — отвръща Севро, като имитира носовия й говор. — Жътварчето е сантиментален лигльо. Сигурно и реч ще ни дръпне.

— Няма да има речи — казвам.

Малкото ми странно семейство надава вой и дюдюка.

— Няма ли да ни увещаваш да вием, вием срещу смъртта на светлината?^[1] — пита Севро, ала шегата има странен привкус — знаем, че точно това би казал Рок. Сърцето ми пак се свива. Толкова обич чувствам към тази банда хъшлаци и клетвопрестъпници. Толкова се боя за тях. Де да можех да ги опазя от това. Да намеря начин да им спестя предстоящия ад.

— Каквото и да се случи, запомнете, късметлиите сме ние! — казвам. — Днес ние ще успеем да постигнем нещо значимо! Но вие сте моето семейство. Затова бъдете храбри! Пазете се взаимно! И си елате у дома.

— И ти, шефе — казва Севро.

— Разкъсайте оковите! — извиква Мустанга.

— Разкъсайте оковите! — повтарят след нея приятелите ми.

Лицето на Севро се превръща в озъбена муцуна и той избоботва:

— Виещи, напред!

— Ауууууууу! — Те вият като малоумни, сякаш ще се пръснат. Един по един образите им трепват и изчезват и аз оставам самотен в шлема си. Вдишвам и чета безмълвно молитва до онзи, който слуша, който и да е той. Запази ги невредими!

Оставям шлема да се прибере обратно във вратната ми броня. Моите Сини ме гледат от мониторите си. Малка котерия от Червени и Сиви морски пехотинци стои на вратата и чака да ме съпроводи до хангара. Нишките на толкова животи от толкова много светове се пресичат тук, в този миг, около моя. Колко ли ще се протрият? Колко ли днес ще се прекъснат? Виктра ми се усмихва и ми се струва, че вече съм имал твърде голям късмет, та и този ден да завърши с радост. Мястото й не е тук. Тя трябва да е от другата страна на бездната, начело на вражески боен крайцер. И все пак тя е тук, с нас, и търси изкуплението, което мислеше, че никога няма да получи.

— Отново сме таран — казва тя.

— Отново — казвам и питам екипажа: — Как се чувствате всички?

Неловко мълчание. Те се споглеждат нервно, несигурни как да отговорят. А после една млада Синя с гола глава се провиква от конзолата си:

— Готови сме да трепем Златни, кърваво проклятие да ги стигне дано… господине.

Те се смеят, напрежението спада.

— Други? — прогърмява гласът на Виктра. В отговор те надават рев. Космическа пехота, и млади — осемнайсетгодишни, и стари, колкото би бил сега баща ми, тропат със стоманените токове на ботушите си по земята.

— Свържи ме с цялата флотилия! — командвам. — Излъчване на открита честота към Живака. Погрижете се Златните да ме чуват, за да знаят къде да ме намерят! — Вирга кимва. Излъчват ме на живо.

Гласът ми отеква по главния комуникатор във всички сто и дванайсет бойни кораба от моята флотилия, в хилядите цепоКрили, в корабите пиявици, в машинните отделения и в болничните отсеци, където лекари и новоназначени сестри вървят между празните легла, застлани със свежи бели чаршафи, и чакат да ги залее вълната. След трийсет и осем минути Живака и Синовете на Арес, които са на Марс, ще го чуят и ще излъчат сигнала си към Ядрото. Дали по това време ще сме живи, ще зависи от танца ми с Рок.

— Мъже и жени от Обществото, говори Жътваря! В мините, в Космоса, в града и в небето ние живеехме в страх. Страх от смъртта. Страх от болката. Днес страхът е само от провал. Не можем да се провалим! Ние стоим на ръба на мрака, стиснали единствения факел, останал на човечеството. Този факел няма да угасне! Не и докато аз дишам! Не и докато сърцата ви бият в гърдите! Не и докато нашите кораби все още таят заплаха в себе си! Нека другите мечтаят. Нека други пеят. Ние, малцината избрани, сме огънят на нашия народ! — Удрям се в гърдите. — Ние не сме нито Червени, нито Сини или Златни, или Сиви, или Обсидианови! Ние сме човечеството! Ние сме приливната вълна! И днес ще си възвърнем живота, откраднат от нас. Ще изградим обещаното ни бъдеще. Пазете сърцата си! Пазете приятелите си! Следвайте ме до края на тази злокобна нощ и ви обещавам, че на съмване ви чака утро! А дотогава — разкъсайте оковите! — Дръпвам бръснача от ръката си и го оставям да заеме формата на моя Секач. — Всички кораби, подгответе се за бой!