Пиърс Браун
Утринна звезда (58)

56.
Черни мухи

Той седи на обикновен стол в средата на моята тренировъчна зала, облечен в бяла връхна дреха със златни лъвове от двете страни на високата си яка. Звездите над сияйната му холограма са студени светлинни петна зад купола от дуростъкло. Тази зала е построена за военни тренировки и затова точно тук ще дам аудиенция на своя враг. Няма да му позволя да изврати този кораб, на който живееше Рок и на който празнуват приятелите ми, като види или попадне на друго място.

Макар и да е на милиони километри от тук, ми се струва, че усещам мириса му, толкова остър, че и моливи може да подостря. Застанал пред дигиталното му изображение, чувам огромното мълчание, с което той изпълва стаите. То е толкова живо, че ако не светеше, щях да си помисля, че е тук. Фонът зад него е замъглен. Той ме вижда как влизам. Няма усмивка на лицето му. Няма фалшиви любезности, но си личи, че се забавлява. Сребърният му стилус се върти в здравата му ръка — единственият признак, че е изнервен.

— Здравей, Жътварю. Как вървят празненствата? — Опитвам се да не се издам, че съм притеснен. Разбира се, той знае за сватбата. Има шпиони в нашата флотилия. Доколко близо са те до мен, не мога да кажа. Но не оставям тази мисъл да ме разяде. Ако можеше да достигне дотук и да ни навреди, вече да го е направил.

— Какво искаш? — питам.

— Последния път ме потърси ти. Та реших да ти върна жеста, в частност заради съобщението за чичо ти, което ти пратих. Ти получи ли го? — Не казвам нищо. — В края на краищата, като пристигнеш на Марс, оръдията ще говорят вместо нас. Може и никога повече да не се видим. Странно, нали? Видя ли Рок, преди да умре?

— Видях го.

— И той плака ли за прошка?

— Не.

Чакала се мръщи.

— Мислех си, че ще плаче. Лесно е да измамиш романтик. И като си помисля, той беше там, когато убих момичето му. Ти претърча по коридора, крещейки името на Такт, и той погледна объркано нагоре. С моя скалпел набутах отломка от черепа на Куин дълбоко в мозъка й. Мислех си да я оставя да живее с мозъчно увреждане. Но при мисълта, че ще точи лиги навсякъде, ми призля. Мислиш ли, че той още би я обичал, ако тя точеше лиги?

От вратата, извън обсега на камерата, се чува шум. Мустанга ме е последвала и е напуснала сватбата. Тя безмълвно наблюдава сцената. Трябва да изключа холото. Да оставя тази твар сама със себе си, но като че не мога да се разделя с него. Същото онова любопитство, което ме доведе тук, сега ме приковава на място.

— Рок не беше идеален. Но го беше грижа за Златните, за човечеството! Той имаше за какво да умре. И това го прави по-добър човек от мнозинството хора — казвам.

— На мъртвите лесно се дава прошка — казва Чакала. — Аз би трябвало да знам. — По устните му трепва недоловим спазъм на човечност. Той може и никога да не го каже, но самият му тон издава, че все пак у него има съжаление. Знам, че желаеше одобрението на баща си. Но дали всъщност не му е мъчно за този човек? Дали не е простил на баща си след смъртта му и сега жалее за него? Дали не говори за това?

Той вдига от скута си къса златна палка. Натиска едно копче и палката се разтяга в скиптър — украсен с череп на чакал над Пирамидата на Обществото. Изработиха му го по моя поръчка преди повече от година.

— Не съм се разделял с твоя дар — казва той и прокарва пръст по главата на чакала. — Цял живот са ми подарявали лъвове. Нищо, което да е мое. Какво говори за мен това, че най-големият ми враг ме познава по-добре от всеки мой приятел?

— Ти си скиптърът, аз — мечът — казвам, като пропускам въпроса му покрай ушите си. — Такъв бе планът. — Подарих му го, защото исках да се почувства обичан. Да ме почувства като свой приятел. И тогава аз щях да съм му приятел. Да му помогна да се промени, както се промени Мустанга. И както Касий би могъл да се промени. — Такъв ли мислеше, че ще бъде? — питам го.

— Какво?

— Тронът на баща ти.

Той се мръщи, замисля се накъде да поеме.

— Не — казва той най-сетне. — Не това очаквах.

— Ти искаше да те намразят. Нали? — питам. — Затова уби чичо ми, когато нямаше нужда. Това ти задава цел. Затова ми се обади. За да се почувстваш важен. Но аз не те мразя.

— Лъжец!

— Не те мразя.

— Аз убих Пакс и чичо ти, и Лорн…

— Жал ми е за теб.

Той залита назад.

— Жал?!

— АрхиГубернатор на цял Марс, един от най-могъщите мъже по всички светове. Толкова могъщ, че можеш да правиш каквото си пожелаеш. И това не ти стига. Никога нищо не ти е стигало, няма и да ти стига. Адрий, ти не се опитваш да се докажеш пред баща си, пред мен, пред Виргиния, пред Суверена. За себе си се опитваш да добиеш значение. Защото душата ти е сломена. Защото се мразиш такъв, какъвто си. Иска ти се да се бе родил като Клавдий. Като Виргиния. Иска ти се да беше като мен.

— Като теб? — пита той присмехулно. — Мръсен Червен?

— Аз не съм Червен — показвам му ръцете си без Сигли. Това го отвращава.

— Не си се развил дори дотолкова, че да се сдобиеш с цвят, Дароу? Само Homo Sapiens, който си играе в царството на боговете.

— Богове? — тръсвам глава. — Ти не си бог. Ти дори не си и Златен. Ти си само един човек, който си мисли, че титлата ще го направи велик. Само човек, който иска да е нещо повече. Но всичко, което искаш ти в действителност, е обич. Не съм ли прав?

Той изпръхтява презрително.

— Обичта е за слабите. Единственото, което ни свързва с теб, е нашата жажда. Ти мислиш, че моята е неутолима. Че вечно копнея за повече. Но погледни се в огледалото и ще видиш — от там в теб се взира същият човек. Приказвай на Червените си приятелчета каквото си щеш. Но аз зная, че ти загуби себе си сред нас. Копнееше да си Златен. Четях го в очите ти в Института. Видях тази треска на Луната, когато ти предложих да поемем управлението в свои ръце. Видях го, докато се возеше на онази триумфална колесница нагоре по стъпалата на Цитаделата. И точно тази жажда ни прави вечно самотни.

И с тези думи той удря по самата ми същина. Онзи бездънен страх, който мракът превърна в моя действителност. Страхът от самотата. Страхът никога повече да не намеря обич. Но после Мустанга идва при мен и се намесва:

— Грешиш, братко.

Щом вижда сестра си, Чакала се обляга назад.

— Дароу е имал съпруга. Семейство, което е обичал. Имал е само мъничко и е бил щастлив. Ти имаше всичко и беше нещастен. И винаги ще си нещастен, защото си алчен. — Непоклатимото му спокойствие започва да се руши. — Затова уби и баща ни, и Куин. Затова уби и Пакс. Но това не е игра, братко. Не е някой от твоите лабиринти…

— Не ме наричай „братко“, курво! Ти не си ми сестра! Разтваряш си краката за един мелез! За товарно животно! След това Обсидианите ли са наред? На бас, че вече се редят на опашка! Ти си позор за своя Цвят и за нашия Дом!

Тръгвам сърдито към холограмата му, но Мустанга слага ръка на гърдите ми и се обръща към брат си:

— Ти мислиш, че никога не си получавал обич, братко. Но майка ни те обичаше.

— Като ме е обичала, защо не остана? — пита той рязко. — Защо ни напусна?

— Не знам — отвръща Мустанга. — Но и аз те обичах, а ти отхвърли тази обич. Ти беше мой близнак. Бяхме свързани за цял живот. — Сълзи напират в очите й. — Години наред те защитавах. А после разбирам, че ти си поръчал да убият Клавдий. — Тя мига и сълзите й текат, клати глава, докато набира кураж. — Не мога да простя това! Не мога! Ти имаше обич — и я загуби, братко. Това е твоето проклятие.

Тръгвам напред и заставам до Мустанга.

— Адрий, ние идваме за теб. Ще разбием корабите ти. Ще щурмуваме Марс. Ще пробием стените на твоя бункер. Ще те намерим и ще те изправим пред правосъдието. И когато увиснеш на бесилото, когато вратата под теб зейне и краката ти затанцуват Дяволския танц, в този миг ще разбереш, че всичко това е било напусто, защото няма да има кой да ти издърпа нозете.

Щом прекъсваме връзката, бледото сияние на холото гасне и ни оставя под стъкления купол и звездите горе.

— Добре ли си? — питам Мустанга. Тя кимва и бърше очи.

— Не очаквах да се разплача така. Извинявай.

— Честно казано, мисля, че аз плача повече. Но простено ти е.

Тя се мъчи да се усмихне.

— Мислиш ли, че действително можем да се справим, Дароу?

Очите й са зачервени, тушът за мигли, който си е сложила за сватбата, се е размазал от сълзите. А протеклият й нос пламти в яркорозово, но не съм виждал красота, по-огромна от красотата й в този миг. Цялата суровост на живота тече през нея. Всички пукнатини и страхове, които я правят такава, каквато е, откровени и неприкрити. Толкова е несъвършена и недоизпипана, че ми се иска да я прегърна и да я обичам дълго-дълго. И както никога, тя ми позволява.

— Длъжни сме. Целият живот е пред нас! — казвам и я притеглям към мен. Струва ми се невъзможно такава жена да пожелае аз да я прегърна, ала тя скланя глава на гърдите ми, аз обвивам тялото й с ръце и си спомням колко съвършено си пасваме, докато се прегръщаме, а звездите и минутите отминават в далечината.

— Трябва да се върнем на празненството — казва ми тя най-сетне.

— Защо? Всичко, което ми е нужно, е тук. — Поглеждам надолу, към нейната корона от златиста коса и виждам тъмните корени на косите й. Вдишвам докрай аромата й. Дали животът ми ще свърши утре, или ще продължи още осемдесет години, аз бих могъл да вдъхвам уханието й до края му. Но искам още. Нужно ми е повече. Повдигам изящната й брадичка с ръка, за да ме погледне. Смятах да кажа нещо важно. Нещо паметно. Но потъвам в очите й и го забравям. Бездната, зейнала между нас, още не се е затворила, изпълват я въпроси, вина и обвинения, но това е само част от любовта, част от това да си човек. Всичко се пропуква, всичко се омърсява освен крехките мигове, които блестят като кристали във времето и заради тях си струва да живееш.