Пиърс Браун
Утринна звезда (7)

5.
План Б

— Да му се не види! — изругава Холидей. — Казах ти, че няма време!

— Ще се оправим — заявява Триг.

Заедно сме в асансьора. Виктра лежи на пода. Триг се мъчи да й надене черния си дъждобран, та да я докара в що-годе приличен вид. Кокалчетата на ръцете ми са побелели. Кръвта на Викс се стича по гравюрата с децата, играещи в тунели, капе върху майка ми и баща ми и оцветява косата на Ео в червено, а после аз я избърсвам от острието със затворническия си гащеризон. Забравил съм колко е лесно да отнемеш живот.

— Живей за себе си и умри сам — изрича тихо Триг. — Мислиш си, че като са такива мозъци, ще имат достатъчно акъл да не се държат като пълни задници. — Той ме поглежда и отмята косата от кремъчните си очи. — Ще извинявате, че се държа като чвор, господине. Да знаете, ако той беше приятел…

— Приятел? — поклащам глава. — Той нямаше приятели.

Навеждам се да отметна косата на Виктра от лицето й. Тя спи кротко до стената. Бузите й са хлътнали от глад, устните — изтънели и тъжни. Дори и сега чертите й притежават драматична красота. Питам се какво ли са й сторили. Горката жена, винаги толкова силна, тъй безразсъдна, но вечно криеща добротата в себе си. Питам се останало ли е нещо от нея.

— Всичко примно ли е с теб? — пита Триг. Не отговарям. — Тя твоето момиче ли беше?

— Не — отвръщам и докосвам брадата, израсла по лицето ми. Гадно ми е как дращи и смърди. Ще ми се Данто да ми я беше обръснал. — Не ми е примно.

В мен няма надежда. Няма любов.

Не и докато гледам какво са сторили на Виктра, и на мен — също.

Омразата вилнее.

Омраза и към онова, в което съм се превърнал. Усещам погледа на Триг. Зная, че е разочарован. Той е искал Жътваря. А аз съм само съсухрената обвивка на човек. Прокарвам пръсти по ребрата си. Тъй много крехки пластинки. Обещах на тези Сиви твърде много. На всички обещавах твърде много, особено на Виктра. Тя ми беше вярна. Какво ли бях за нея освен поредният, пожелал да я използва? Още един от онези хора, с които майка й я беше подготвяла да се бори.

— Знаеш ли от какво имаме нужда? — пита Триг.

Вдигам очи и се взирам напрегнато в него.

— От справедливост?

— От една студена бира.

От устата ми изригва смях. Толкова шумен, че ме стряска.

— Гадост — мърмори Холидей и ръцете й хвърчат по управлението. — Гадост, гадост, гадост…

— Какво? — питам.

Заседнали сме между двайсет и четвъртия и двайсет и петия етаж. Тя натиска копчета, ала внезапно асансьорът подскача нагоре. — Завзели са управлението. Няма да успеем да стигнем до хангара. Пренасочват ни… — Тя изпуска дълга въздишка и ме поглежда. — Към първия етаж. Гадост, гадост, гадост. Ще ни причакат със Сиви, Обсидианови може би… А може би и Златни. — Тя се умълчава. — Те знаят, че си тук.

Боря се с отчаянието, което се надига вътре в мен. Няма да се върна. Каквото ще да става. Ще убия Виктра, и себе си ще убия, но няма да им се дадем.

Триг се е навел над сестра си.

— Можеш ли да проникнеш в системата?

— Кога, по дяволите, според теб съм го научила това?

— Де да беше тук Ефраим! Той може.

— Да, ама не съм Ефраим.

— А да излезем?

— Ако искаш да се превърнеш в размазано по гащите лайно, то да, става.

— Значи явно ни остава един-единствен избор, а? — Той бръква в джоба си. — План Б.

— Мразя План Б!

— Е, кукличке, време е да прегърнеш гадорията. Освободи дивака в себе си.

— Какъв е План Б? — питам тихо.

— Издигане. — Триг активира комлинка си. По екрана му се мяркат кодове, докато се свързва със секретна честота. — Ездач до Кост на гнева, приемаш ли? Ездач до…

— Кост на гнева приема — отеква призрачен глас. — Моля за код за достъп Ехо. Приемам.

Триг прави справка с дейтапада си.

— 13439283. Приемам.

— Зелено.

— Трябва ни вторично изваждане след пет минути. Взехме принцесата плюс още един на втори етап.

Отсреща се умълчават, облекчението в гласа осезаемо се усеща дори и през смущенията.

— Закъсняло известие.

— Убийство не се върши по точен график.

— Там съм след десет минути. Опази го жив. — Връзката прекъсва.

— Проклети аматьори — мрънка Триг.

— Десет минути — повтаря Холидей.

— И в по-гадни лайна сме затъвали.

— Кога? — Той не й отговаря. — Трябваше да си отидем в проклетия хангар!

— Аз какво мога да направя? — Питам, усетил страха й. — С нещо да помогна?

— Недей да умираш — отвръща Холидей и смъква раницата си. — Тогава всичко ще е било залудо.

— Ти ще си мъкнеш приятелката — нарежда ми той и почва да сваля техника от тялото си, остава само по броня. Вади още две старинни оръжия от раницата си — два пистолета в допълнение към газовата амбипушка с голяма мощност. Подава ми единия. Ръката ми трепери. Не съм държал барутно оръжие, откакто бях на шестнайсет и се обучавах със Синовете. Безмерно неефикасни са и са тежки, а откатът им ги прави неточни до безобразие.

Холидей вади от раницата си голяма пластмасова кутия. Пръстите й се задържат на закопчалките.

Отваря я — вътре има метален цилиндър с въртящо се топче живак в центъра. Втренчвам се в устройството. Ако Обществото я хване, че го носи, повече бял ден няма да види. Неизмеримо незаконно е. Оглеждам екрана на гравиАсансьора на стената. Остават ни десет етажа. Холидей стисва дистанционното на цилиндъра. Осем етажа.

Касий ли ще ни причаква? Айя? Чакала? Не. Те ще са на кораба си и ще се приготвят за вечеря. Чакала ще си живее живота. Няма да разберат, че тревогата е за мен. А дори и да разберат, ще се забавят. Но и никой от тях да не дойде, има от какво да се страхуваме. Един Обсидиан с голи ръце ще ги разкъса тия двамата. Триг го знае. Той затваря очи и докосва гърдите си на четири места — кръсти се. Холидей забелязва жеста, но не го повтаря.

— Това ни е занаятът — казва ми тихо тя. — Тъй че преглътни гордостта си. Стой зад нас и ни остави с Триг да свършим работата.

Триг разкършва врат и целува облечения си в ръкавица ляв безименен пръст.

— Стойте плътно до нас. Гъз до гъз, господине. Недейте се стеснява.

Остават още три етажа.

Холидей подготвя газова пушка за изстрел, стисва я в десницата си и усърдно си дъвче дъвката с левия палец върху дистанционното. Още един етаж. Забавяме ход. Гледам двойната врата. Нагласям краката на Виктра под мишниците си.

— Обичам те, малкия — казва Холидей.

— И аз те обичам, кукличке — измърморва Триг в отговор. Гласът му сега звучи напрегнато и механично.

Сега ме е страх повече, отколкото когато лежах затворен в звездна Черупка в камерата на тръбата-катапулт преди моя Дъжд. Не се боя само за себе си, а и за Виктра, за брата и сестрата. Искам да живеят. Искам да опозная Южна Пасифика. Да узная какви пакости са погаждали на майка си. Дали са имали куче, дом в града, в провинцията…

ГравиАсансьорът спира със скърцане.

Лампичката над вратата припламва и дебелите метални врати, отделящи ни от елитен взвод на Чакала, със свистене се отварят. Две сияйни шокови Гранати влетяват вътре и се прилепват за стените. Бип, бип. И Холидей натиска бутона на устройството. Тътнеща имплозия от звук раздира тишината в асансьора, докато невидими електромагнитни пулсации се изливат от сферичното устройство в краката ни. Гранатите изсъскват на умряло. В асансьора и навън светлините гаснат. И всички Сиви, причакващи ни пред вратата с техните високотехнологични пулсОръжия, и всички Обсидианови в тежките си брони с електронни стави, шлемове и филтри получават плесница по лицето от Средновековието.

Но антиките на Холидей и Триг работят. Те се измъкват от асансьора в каменния коридор, приведени над оръжията си като зли гаргойли. Сеч! В просторните коридори двама отлични стрелци изстрелват на кратки откоси архаични сачми от упор във взводове беззащитни Сиви. Няма къде да се укриеш. Огнени проблясъци в коридора. Титаничен грохот на мощни огнестрелни оръжия. Зъбите ми тракат. Стоя вцепенен в асансьора, докато Холидей ми крясва и хуквам след Триг, помъкнал подире си Виктра.

Холидей мята древна граната и трима Обсидианови се сгромолясват. Баммм! В тавана зейва дупка. Посипва се хоросан. Прахоляк. От стаята горе през дупката се изсипват столове и Медни и се стоварват сред суматохата. Дишам учестено. Главата на един мъж отхвърча. Тялото се завърта и рухва на земята. Една Сива тича да се скрие по каменен коридор. Холидей я прострелва в гръбнака. Тя се просва като дете, подхлъзнало се на лед. Движение навсякъде. Един Обсидианов напада отстрани.

Стрелям с пистолета, прицелът ми е ужасен. Куршумите отхвръкват от бронята му. Двестакилограмовият мъж вдига йонСекира — батерията е изтощена, ала тя е все така наточена. Той надава вой — гърлената бойна песен на себеподобните му, и от шлема му изригва червена мъгла. Куршумът е влязъл през визьора. Тялото му се люшва напред, подхлъзва се и едва не ме събаря. Триг вече минава на следващата мишена и дупчи хората с метал търпеливо като майстор, забиващ гвоздеи в дърво. Тук няма страст, няма изкуство. Само тренинг и физика.

— Размърдай си задника, Жътварю! — крясва Холидей и ме помъква по един коридор далеч от хаоса, а Триг хуква подире ни и мята залепваща граната на бедрото на един невъоръжен Златен, избягнал четири негови изстрела. Баммм! Кости и месо се раздробяват в мъгла.

Братът и сестрата презареждат бежешком, Триг отново е нарамил Виктра, след като преодоляхме първия взвод. Едвам се удържам да не се строполя и да не припадна.

— След петдесет крачки вдясно и после нагоре по стълбите! — крясва Холидей. — Имаме седем минути.

В коридорите витае призрачно безмълвие. Няма сирени, няма светлини, няма го жуженето на горещ въздух, втурнал се навън през отдушниците. Само чаткането на ботушите ни, далечни викове, пукотът на ставите ми и хриптенето на дробовете. Подминаваме прозорец. Кораби, черни и мъртви, се сипят от небето. Малки огньове пламтят там, където други са се приземили. Вагонетки спират със стържене по магнитни релси. Единствените неугаснали светлини греят върху двата най-далечни върха. Скоро ще дойдат подкрепления с техника, но те няма да знаят къде да търсят. Системите за видеонаблюдение и биометричните скенери не работят и Касий и Айя няма да могат да ни открият. Това може и да ни спаси.

Хукваме нагоре по стълбите. Спазъм се впива в десния ми прасец и подколянното сухожилие. Изсумтявам, аха-аха да се строполя, но Холидей поема почти цялата ми тежест, мощният й врат се притиска в мишницата ми. Забелязват ни трима Сиви долу, под дългото мраморно стълбище. Тя ме бутва настрана и гръмва двамата, но третият стреля в отговор. Куршумите захапват мрамора.

— Имат резервни, газови — излайва Холидей. — По-живо, по-живо!

Още два десни завоя покрай неколцина низшеЦветни, които ме зяпат вторачено, по мраморни коридори с извисени тавани, украсени с гръцки статуи, покрай галерии, където Чакала си пази откраднатите артефакти и някога ми бе показал декларацията на Ханкок и съхранената глава на последния владетел на Американската империя.

Мускулите ми горят. Цепят се.

— Насам! — провиква се най-сетне Холидей.

Стигаме до сервизна врата в един страничен коридор и изскачаме на студената дневна светлина. Вятърът ме налапва. Ледени зъби разкъсват комбинезона ми, докато четиримата се препъваме по металната пътека, опасваща крепостта на Чакала. Вдясно от нас планинските скали отстъпват пред съвременното здание от метал и стъкло над нас. Вляво зее хилядаметрова пропаст. Снежни вихрушки вилнеят по планинските склонове. Вятърът вие. Вървим неотстъпно напред по пътеката, докато тя заобикаля част от крепостта и излиза на павиран мост, прострял се от планината до изоставена летателна площадка като ръка на скелет, стиснала покрита със сняг бетонна чиния.

— Четири минути — провиква се Холидей и ми помага да издрапам по моста до летателната площадка. Най-накрая ме тръшва на земята. Триг полага Виктра до мен. Твърдата ледена покривка прави бетона хлъзгав и го оцветява в опушено сиво. Покрай високата до кръста бетонна стена, заграждаща кръглата площадка от пропастта, се трупат снежни преспи.

— Имам осемдесет в дългия пълнител и шест в реликвата — подвиква той на сестра си. — И после край.

— Аз имам дванайсет — отвръща тя и мята надолу една димна шашка. Тя се пука и във въздуха се извива зелен пушек. — Трябва да удържим моста.

— Аз имам шест мини.

— Заложи ги.

Той хуква обратно по моста. В края му има двойна блиндирана врата, много по-голяма от сервизния изход, през който излязохме. Разтреперан и заслепен от снега, придърпвам Виктра до мен и се прилепяме до стената, за да се скрием от вятъра. Снежинки се трупат по черния й дъждобран, стелят се като пепелта, когато с Касий и Севро опожарихме Цитаделата на Минерва и отмъкнахме готвачката им.

— Ще се оправим — казвам й. — Ще оцелеем.

Надничам над ниската бетонна стена към града отдолу. Електромагнитният импулс заглушава всеки негов звук, всичките му беди. Гледам как една снежинка, по-голяма от другите, се носи по вятъра и кацва на юмрука ми.

Как попаднах тук? Момче от мините, а сега — разтреперан и повален военачалник, взиращ се в потъналия в мрак град и надяващ се, противно на всичко, че може да си отиде у дома. Затварям очи, мечтая да съм с приятелите си, с моето семейство.

— Три минути — обажда се Холидей зад мен. Облечената й в ръкавица ръка докосва закрилнически рамото ми, докато тя оглежда небето за врагове. — Три минути и се махаме от тук. Само три минутки.

Иска ми се да й повярвам, ала снегът е спрял да вали.