Пиърс Браун
Утринна звезда (62)

60.
Драконовата паст

Мисля за чичо си, прегърнал овъгления остатък от дясната си ръка, и тръпна от болка. Дали сега са заедно с моя баща? Дали седи до Ео край огъня и слуша песента на птиците? Дали ме гледат? Кръвта сълзи през почернялата плът на китката ми. Болката ме заслепява. Превзема цялото ми тяло. Завързан съм до Мустанга на седалка сред трийсет души от Костната конница, насядали на двата успоредни реда в дъното на военния нападателен кораб. Лампата над нас пулсира в чуждоземно зелено. Турбуленцията разтърсва кораба. На Луната бушува буря. Мощни гръмотевици захлупват градовете. Черни кули пронизват мрачните облаци. Край покривите танцуват светли петънца — лампите по каските на Оранжеви и висшеЧервени, моите собствени братя, полагащи робски труд под военното иго — те подготвят оръжия, които ще повалят марсианските им сродници. Военните обекти са осветени с по-ярки прожектори. Черни силуети, обрамчени от злокобни червени лъчи, се стрелкат и се реят между кулите — ескадрони от цепоКрили патрулират в небето и Златни в гравиБотуши прескачат между кулите, разделени от километри разстояние, и проверяват защитите, подготвят се за задаващата се отгоре буря, мълвят последни думи на приятели, съученици, любими.

Прелитайки покрай Елорийската опера, виждам редица от Златни, покачени на най-високите й зъбци и зареяли погледи в небето, от величествените им бойни шлемове стърчат рога — приличат на прикрепена там трупа Гаргойли, мълниите очертават силуетите им в очакване да се посипе пъклен огън.

Летим към вихъра от облаци над най-високите небостъргачи. Под облачния слой преплетената тъкан на градския пейзаж тъне в тишина и мрак в очакване на бомбардировки от орбита, само вени от пламък кървят на хоризонта — бунтове кипят в Изгубения град. Примигващи аварийни кораби се гмурват към пламъците. Градът е стаил дъх от часове, от дни, само още мигове, и ще издиша, шевовете му се изпъват и дробовете му са издути до пръсване.

Кацаме на кръгла летателна площадка върху кулата на Суверена. Там ни посрещат Айя и кохорта от Преторианци. Костната конница излита с гравиБотуши още преди да кацнем и прикрива кораба, докато се спуска на площадката. Касий излиза и ме влачи с ръце, оковани на гърдите ми. С другата си ръка мъкне Севро като труп на елен. Антония бута Мустанга. Умореният зимен дъжд, сипещ се над града спътник, се стича по тъмното лице на Айя. От яката й се вдига пара и бляскава бяла усмивка разсича нощта.

— Рицарю на утрото, добре дошъл у дома. Суверенът те чака.

 

 

На километър под повърхността на Луната големият гравиАсансьор, известен само от военните митове като Драконовата паст, спира и се отваря със свистене към мъждиво осветен бетонен коридор, водещ към още една врата с емблемата на Пирамидата на Обществото. Там синя светлина сканира ирисите на Айя. Пирамидата се пропуква по средата, бръмват зъбчати колела и огромни бутала. Технологията тук е по-стара и от Цитаделата горе, древна, от времената, когато Земята е била единственият известен враг на Луната и великите американски релсови оръдия са били страшилище за всички Лунородени. Свидетелство за архитектурата и дисциплината на Преторианците е, че грамадният бункер на Суверена не се е налагало да бъде променян значително вече повече от седемстотин години.

Питам се дали Фичнър е знаел за него. Съмнително е. Изглежда ми като тайна, която Айя би пазила ревностно. Но се чудя дали дори и тя знае всички тайни на това място. Тунелите вляво и вдясно от тесния коридор, по който вървим, отдавна са се срутили и няма как да не се запитам кой ли е минавал по тях, кой ги е срутил и защо.

Вървим покрай строго охранявани стаи, в които сияят холограми. Синхронизирани Сини и Зелени лежат на технокойки с включени в телата им системи и данни струят през мозъците им чрез сателитни възли, вградени в черепите им, а погледите им са зареяни към някаква далечна равнина. Това е централната нервна система на Обществото. Октавия може да води от тук война дори и цялата Луна да се руши около нея.

Обсидианите тук носят черни шлемове, оформени като драконови глави, и тъмнопурпурни доспехи. Златни букви изписват по късите мечове, закачени отстрани на телата им, думите cohors nihil. Нулевият легион. Никога не съм чувал за тях, но виждам какво пазят: една последна врата от солиден метал без украса, най-дълбокото убежище на Обществото. Тя се разтваря със скърцане и едва тогава, година и половина след като скочих от задната част на нейната нападателна совалка, съзирам силуета на Суверена.

Патрицианският й глас отеква по коридора:

— Янус, кого го интересуват цивилните жертви? Случва ли се солта в морето да привърши? Ако предприемат Железен дъжд, отстреляйте ги, на всяка цена! Последното, което ни се иска, е орда от Обсидиани да се изсипе тук и да се свърже с бунтовете в Изгубения град…

Владетелката на всичко, против което някога съм се борил, стои в центъра на просторна сиво-черна стая, обляна в синя светлина. Заобикалят я холографските изображения на Преторите и Властелина на пепелта. Повече от четирийсет души са наредени в полукръг, ветераните от нейните войни. Безжалостни създания, които ме наблюдават как влизам в стаята с мрачното самодоволство на статуи в катедрала, сякаш винаги са знаели, че ще се стигне дотук. Сякаш са заслужили моя край, а не просто им е дошъл като късмет, точно както на късмет са се родили.

Те знаят какво означава моето пленяване. Излъчват го нонстоп до моята флотилия. Опитват се да превземат комуникациите ни с хакерски атаки, за да разпространят вестта по моите кораби. Да я разпространят и по Земята, за да потушат въстанията там, да излъчат сигнала и към цялото Ядро, за да предотвратят още граждански вълнения. Същото ще направят и с моята екзекуция. Същото — и с мъртвото тяло на Севро. И може би и с Мустанга въпреки сделката, която Касий си мисли, че е сключил. Вижте какво сполетява онези, които въстават против нас, ще кажат. Вижте как дори и тези могъщи зверове падат пред Златните. Кой друг може да застане срещу тях? Никой!

Хватката им ще се затегне.

Властта им ще се укрепи.

Ако днес загубим, ново поколение Златни ще се надигне с мощ, невиждана от падането на Земята. Те ще прозрат заплахата за своя народ и ще отглеждат твари като Айя и Чакала с хиляди. Ще построят нови Институти, ще разширят войската и ще задушат народа ми. Това е възможното бъдеще. Бъдещето, от което Фичнър най-много се боеше. Онова, от което се боя аз, идва, докато гледам как Чакала ме подминава на влизане в стаята.

— Неговите Обсидиани не са обучени за междупланетен бой — казва един от Преторите.

— Защо не го кажеш на Фабии? — пита Суверенът. — Или може би на майка му? Тя е с другите Сенатори, които се наложи да затворя в Камарата, преди да са побягнали като мушици и да са отмъкнали и корабите си със себе си.

— Страхливци политици… — мърмори някой.

Освен светещите холограми в стаята има и множество Златни военни. Повече, отколкото очаквах. Двама Рицари Олимпийци, десет Преторианци и Лисандър. Вече десетгодишен, той е пораснал с цяла педя, откакто го видях за последен път. Носи дейтапад, за да си води многословни бележки за разговорите на баба си, и се усмихва на Касий, когато влизаме, а мен разглежда с предпазливия интерес, с който бихте наблюдавали тигър през дуростъкло. Кристалните му Златни очи забелязват оковите ми, Айя и липсващата ми ръка. Сигурно се чуди дали стъклото е достатъчно дебело да го предпази.

Двамата Рицари Олимпийци тихо поздравяват Касий, щом влизаме, та да не пречат на инструктажа, воден от Суверена, макар и тя да е отбелязала присъствието ми с равнодушен поглед. И двамата Рицари са в тежки доспехи, готови да защитят своя Суверен.

Над Суверена хологлобус властва под сводестия таван на залата и изобразява Луната в идеални подробности. Флотилията на Властелина на пепелта се е разпростряла като екран с формата на вдлъбнат щит, за да защити тъмната страна на спътника, където се намира Цитаделата. Битката отдавна тече. Но моите войски няма как да знаят, че Чакала само чака да заобиколи техния фланг и да ги смачка върху наковалнята на Властелина на пепелта. Само да можех да се свържа с Орион, тя би намерила начин да спаси положението.

Чакала тихо заема едно място отстрани и търпеливо наблюдава как Властелинът на пепелта дава инструкции на една сфера от кораби-факли.

— Касий, хрътко кръвогадна! — възкликва с плътен баритон Рицарят на истината. Очите му са дръпнати, азиатски. Той е от Земята, по-дребен и стегнат от нас, марсианците. — Това наистина ли е той?

— От плът и кръв. Взех го от флагманския му кораб — отвръща Касий, изритва ме да коленича и ме дръпва назад за косата, та да видят лицето ми. Хвърля Севро на земята и те инспектират плячката. Рицарят на радостта клати глава. По-слаб е от Касий и два пъти по-аристократичен, от старо венерианско семейство. Веднъж го срещнах на дуел на Марс.

— И Август ли? Всичкият късмет на света е твой! А Айя видя сметката на Обсидиана. Страхът и Любовта ще хванат Виктра и оная Бяла вещица…

— Готов съм да убивам, за да спипам Виктра! — казва Рицарят на истината и ме обикаля. — Какъв танц ще е само! Касий, я кажи, ти вече докопа ли я?

— Никога не споделям интимни подробности. — Касий посочва с кимване битката. — Как се справяме?

— По-добре от Фабии. Упорити са. Трудно е да ги приклещиш, все се опитват да се приближат, та да пуснат в действие техните Обсидиани, но Властелинът на пепелта ги държи на разстояние. Флотилията на Чакала ще е ножът, който ще спечели тази битка. Вече заобикалят по фланга. Виждаш ли? — Рицарят поглежда с копнеж холограмата. Касий забелязва.

— Винаги можеш да се включиш — казва той. — Поръчай совалка.

— Ще отнеме цели часове — отвръща Истината. — Вече четирима от Рицарите участват в сражението. Някой трябва да пази Октавия. А моите кораби ги държат в резерва, за да пазят светлата страна. Ако се втурнат да кацат, което на този етап е съмнително, ще ни трябват военни на земята. Трябва да му измием лицето.

— Какво?

— Лицето на Барка. Цялото е в кръв. Скоро ще направим излъчването, ако пак не ни хакнат. Саботьори осуетяваха операции. Пак от момчетата на Живака. Всякаква технодемократична измет с мания за величие. Но снощи ударихме едно от свърталищата им с отряд мелези.

— Най-добрият начин да спреш един хакер? Горещият метал — додава Рицарят на радостта.

— Врагът е храбър, ще им го призная — казва Властелинът на пепелта в средата на стаята, холограмата му отново е два пъти по-широка от съседните. — Отрязахме пътя им за изход, обаче те пак не отстъпват. И ние търпим загуби, обаче те виждат дебелия край. — Той се намира на корвет в края на флотилията си и сигналът му се пренасочва през десетки други кораби. Флотилията на Властелина на пепелта се движи с прекрасна прецизност и нито за миг не позволява на корабите ни да се приближат на повече от петдесет километра.

Рок го беше грижа за жертвите. Грижеше се да не унищожи прекрасните тристагодишни кораби, пленени от мен. Властелинът на пепелта няма такива задръжки. Той варварски смазва корабите, тъй че нищо не остава от тях. По дяволите тяхното наследство, по дяволите живите хора, по дяволите разходите, той е унищожител. Тук, притиснат до стената, той ще победи на всяка цена. Боли ме, като гледам как страда флотилията ми.

— Докладвайте, като пак имате новини — казва Суверенът. — Искам Даксо ау Телеман жив по възможност. Всички останали можем да прежалим, включително баща му и онази Юлии.

— Да, господарке моя! — старият убиец отдава чест и изчезва. С уморена въздишка Суверенът се обръща да погледне своя Рицар на утрото и протяга ръце, сякаш посреща отдавна загубено дете.

— Касий! — След като той се покланя, тя го прегръща и го целува по челото със същата фамилиарност, както някога проявяваше към Мустанга. — Сърцето ми се сломи, като чух какво се е случило на леда. Мислех, че са те погубили.

— Айя бе права да мисли така. Но съжалявам, че ми отне толкова дълго време да се върна от оня свят, господарке моя. Имам тук дела за довършване.

— Виждам — казва Суверенът, без да я е грижа за мен. Вместо това се съсредоточава върху Мустанга. — Вярвам, че вече спечелихте войната, Касий. Вие двамата. — Тя кимва на Чакала, без да се усмихне. — С твоите кораби тази битка ще е кратка.

— За нас е удоволствие да служим — отвръща Чакала с многозначителна усмивка.

— Да — отвръща Суверенът със странен, почти носталгичен тон. Пръстите й проследяват белезите по широкия врат на Касий. — Бесиха ли те?

— А, опитаха се. Не се получи съвсем — ухилва се той.

— Напомняш ми на Лорн като млад. — Помня, че някога беше казала на Виргиния, че тя й напомня на самата нея. Привързаността й е по-реална от тази на Чакала към бойците му, но тя при все това е привързаност на колекционер. Използва обичта и верността като щит за своя закрила. Суверенът посочва към мен и набърчва нос при гледката на металния намордник върху лицето ми. — Знаете ли какво крои той? Всичко, което ще компрометира нашия ендшпил…

— Доколкото дочувам, планира да нападне Цитаделата.

— Касий, спри… — отсича Мустанга. — Тя не държи на теб!

— А ти държиш? — пита Суверенът. — Знаем точно на какво държиш, Виргиния. И на какво си способна, за да го получиш.

— По въздуха или по суша? — пита Чакала. — Нападението.

— По суша. Струва ми се.

— Защо не спомена това в Космоса?

— Теб повече те занимаваше отрязването на ръката на Дароу.

Чакала пропуска нападката покрай ушите си.

— Колко ноктоСонди има на Луната?

— Нито една работеща, дори и в изоставените мини — отговаря Суверенът. — Погрижихме се за това.

— Ако е пратил отряд, това ще са Волар и Юлии — казва Чакала. — Те са най-добрите му оръжия и му помогнаха да превземе луноРазбивача.

— Волар е Обсидиановата? — пита Суверенът. — Нали?

— Царицата на Обсидианите — отвръща Мустанга. — Трябва да се запознаеш с нея. Би напомнила на Сефи за майка й.

— Царица на Обсидиановите… Те са се обединили? — пита Суверенът предпазливо Касий. — Вярно ли е това? Моите политици казаха, че обща власт над всички племена е невъзможна.

— И сбъркаха — заявява Касий.

Антония се възползва от момента да изпъкне в очите на Суверена.

— Това важи само за Обсидиановите в лоното на Дароу, господарке моя. Съюз на южните племена.

Суверенът не й обръща внимание.

— Това не ми се нрави. Само в Цитаделата имаме стотици Обсидианови…

— Те са верни — вмята Айя.

— Откъде знаеш? — пита Касий. — Има ли сред тях от Марс?

Октавия поглежда Айя за потвърждение.

— Повечето — признава Айя. — Дори и Нулевият легион. Марсианските Обсидиани са най-добрите.

— Искам да ги изкарат от бункера! — нарежда Октавия. — Веднага!

Един от Преторианците тръгва да изпълни нареждането й.

— И тя ли е такова страшилище като брат си? — пита Айя Касий.

— Още по-голямо — смее се Мустанга на колене. — Много по-страшна и много по-умна. Бие се начело на глутница жени воини. Дала е кръвна клетва да те открие, Айя. Да изпие кръвта ти и да си направи от черепа ти бокал във Валхала. Сефи идва. И ти не можеш да я спреш.

Айя и Октавия се споглеждат предпазливо.

— Преди да нападнат Цитаделата, първо трябва да кацнат — казва Айя. — А това е невъзможно.

— Как идват насам? — пита ме Касий. Клатя глава и му се присмивам иззад намордника. Айя изритва чукана на дясната ми ръка. Едва не припадам, когато се свивам от болка около раната. — Как идват те? — повтаря Касий. Не отговарям. Той посочва Рицаря на радостта. — Хвани другата му ръка. — Рицарят на радостта сграбчва лявата ми ръка и я изпъва. — Как идват те? — пита той не мен, а Мустанга. — Ще отрежа и другата му ръка, ако не ми кажеш! А след това и ходилата, и носа, и очите му! Как идва Волар?

— Ти и бездруго ще го убиеш! — усмихва се подигравателно Мустанга. — Така че майната ти.

— Колко бавно ще умре, зависи от теб — отвръща Касий.

— Кой каза, че вече не са кацнали? — пита Мустанга.

— Какво?

— Те дойдоха със зърновозите от Земята благодарение на Живака. Кацнаха преди часове. И сега настъпват към Цитаделата. Десетхилядна Обсидианова армия. Не знаеше ли?

— Десет хиляди? — мърмори Лисандър на стола си отстрани на холоплощадката. Бабиният му Скиптър на зората лежи на масата пред него. Еднометровият жезъл от злато и желязо е увенчан с триъгълника на Обществото и лъчисто слънце. — Легионите са заели позиция, за да прекратят настъплението. Обсидианите ще прегазят защитата ни, преди те да успеят да се върнат.

— Аз ще подготвя Преторианците и ще призова два легиона — тръгва Айя към вратата.

— Не. — Октавия не помръдва, потънала в мисли. — Не, Айя, оставаш с мен. — Тя се обръща към капитана на Преторианците. — Легат, вървете да подкрепите повърхността. Вземете и взвода си. Тук няма нужда от тях. Аз си имам свои рицари. Да се обстрелва всеки кораб, приближил Цитаделата. Не ме интересува, ако ще и да твърди, че на борда му е самият Властелин на пепелта. Разбираш ли?

— Ще бъде сторено. — Легатът и останалите Преторианци се втурват навън и след тях стаята опустява. Остават само Касий, тримата Рицари Олимпийци, Антония, Чакала, Суверенът, трима стражи Преторианци и ние, пленниците. Айя притиска длан върху една конзола до вратата. Портата на светилището се затваря след Преторианците. Втора, по-дебела врата излиза от стената с усукано движение и бавно ни отрязва от света навън.

— Съжалявам, Айя — казва Октавия, щом жената застава пак до нея. — Знам, че искаш да си с твоите бойци, но вече загубихме Мойра. Не мога да рискувам да загубя и теб.

— Знам — отвръща Айя, но разочарованието й си личи. — Преторианците ще се справят с ордата. Да пристъпим към другия въпрос?

Октавия поглежда Чакала и той й кимва едва-едва.

— Север-Юлии, излез напред — казва Октавия.

Антония излиза, изненадана, че са я избрали. Усмивка на надежда разцъфва на устните й. Без съмнение сега ще получи похвала за усилията си днес. Тя стиска ръце зад гърба си и застава в очакване пред своя Суверен.

— Кажи ми, Претор Юлии, ти бе призована в Армадата на Меча, когато тя покори Спътниковите владетели през юни тази година, нали?

Антония се намръщва.

— Господарке моя, не разбирам…

— Въпросът е достатъчно прост. Дай ми най-добрия отговор, на който си способна.

— Да, бях. Предвождах корабите на семейството си и Пети и Шести легион.

— Под временното командване на Рок ау Фабии?

— Да, господарке моя.

— Тогава кажи ми как така ти още си жива, а твоят Император — не?

— Аз едва-едва успях да избягам от битката — отвръща Антония, прозряла опасността в насоката на разпита, и гласът й се изменя. — Беше… ужасна беда, господарке моя. Виещите се бяха укрили в Тива и Рок… Император Фабии попадна в двойна клопка, за което той нямаше никаква вина. Всеки би сторил същото. Аз се опитах да спася командването му, да събера корабите ни. Но Дароу вече бе пристигнал на мостика му. Навсякъде около нас горяха кораби-факли. Не знаехме кой е свой, кой — чужд. Той ме преследва в сънищата ми, шумът на Обсидиановите орди, изсипващи се в техните кораби…

— Лъжкиня! — изфучава презрително Мустанга.

— И затова си се оттеглила.

— На тежка цена, да, господарке моя. Спасих колкото можех повече кораби за Обществото. Спасих своите бойци — знаех, че те ще са нужни за предстоящата битка. Само това можех да сторя.

— Благородно е било да спасиш толкова много хора — казва Суверенът.

— Благодаря…

— Поне би било, ако беше вярно.

— Моля?

— Не вярвам някога да съм заеквала, момиче. Вярвам обаче, че ти си избягала от битката и си зарязала и поста си, и своя Император на врага.

— Наричате ме лъжкиня, господарке моя?

— Очевидно — вмята Мустанга.

— Няма да търпя да петнят с клевети честта ми! — крясва Антония на Мустанга и издува гръд. — Това е под моето…

— Кротувай, дете — обажда се Суверенът. — Загазила си дълбоко и около теб кръжат по-едри риби. Виждаш ли, и други са избягали от битката — други, които ни предадоха своите анализи, та да узнаем какво е станало. За да можем да преценим щетите и да видим как Антония Север-Юлии е опозорила името си и заради нея сме загубили, как е изоставила своя Претор, когато той е призовал за помощ, и е побягнала към пояса да си спасява кожата, където е загубила корабите си.

— Фабии загуби битката, не аз! — заявява тя отмъстително.

— Защото съюзниците му го изоставиха — мърка Айя. — Той можеше все пак да спаси командването си, ако ти не бе запратила бойния му строй в хаоса.

— Фабии допусна грешки — казва Суверенът. — Но той бе благородно създание и верен слуга на своя Цвят. Той дори прояви почтеността да отнеме сам живота си, да приеме провала си и да заплати справедливо за него, и да се погрижи да не бъде разпитван и разменян. Последното му дело — унищожаването на бунтовните докове, бе дело на герой. Железен Златен. Но ти… Ти, цинична страхливке, ти избяга като малко момиченце, опикало рокличката си за Белия ден! Изостави го, за да отървеш кожата! А сега го клеветиш пред всички. Пред приятеля му. — Тя посочва Касий със закрилнически жест. — Твоите бойци са прозрели каква змия се крие в теб и затова се обърнаха срещу теб. Затова загуби корабите си срещу превъзхождащата те твоя сестра.

— Ще се срещна с всеки, отправил тези обвинения, на Кървавото място! — заявява разтреперана от гняв Антония. — Честта ми няма да бъде петнена от безлики завистливи твари! Тъжно е, че те биха изфабрикували доказателства, за да окалят доброто ми име. Несъмнено те имат скрити подбуди. Може би намерения срещу моята компания или моите холдинги, или целят да подкопаят Златните като цяло. Адрий, обясни на Суверена колко нелепо е всичко това!

Но Адрий все така мълчи.

— Адрий?

— Бих предпочел верността на куче пред тази на страхливка! — казва той. — Лайлат бе права. Ти си слаба. И това е опасно.

Антония се оглежда, все едно се дави и усеща как водата залива главата й, подводните течения я дърпат надолу и няма за какво да се залови, няма какво да я спаси. Айя се надига зад нея като черна вълна, а Октавия официално прочита присъдата й:

— Антония ау Север-Юлии, матрона на Дом Юлии и Претор първа класа на Пети и Шести легион, признавам те за виновна в държавна измяна и неизпълнение на дълга във военно време, и поради това те осъждам на смърт!

— Кучко! — изсъсква й Антония и се обръща към Чакала: — Не можеш да си позволиш да ме убиеш. Адрий… Моля те! — Но тя вече няма кораби. Няма и лице. Сълзите текат от подутите очи, докато търси някаква надежда, някакъв изход. Но изход няма и когато среща погледа ми, тя знае какво мисля. Пожъни каквото си посяла. Това е за Виктра и за Лея, и за Паламидата, и за всички останали, които тя би жертвала.

— Моля ви… — хленчи тя.

Но милост няма.

Айя сграбчва Антония изотзад за врата. Тя потръпва от ужас, свлича се на колене и дори не се опитва да се съпротивява, когато великанката бавно сключва ръце и започва да я души до смърт. Антония пухти, гърчи се и й трябва цяла минута, докато умре. И когато издъхва, Айя завършва екзекуцията, като с яростно усукване й строшава врата и я мята върху трупа на Севро.

— Каква ненавистна твар! — Суверенът се извръща от тялото на Антония. — Майка й поне имаше гръбнак! Касий, обувките ти са мръсни. — Кръв е полепнала по гумените подметки на затворническите му пантофи и е оплискала крачолите на зеления комбинезон. — Оттатък има комплекс от спални помещения, кухня, душове. Почисти се. Камериерът ми от часове се опитва да ми натрапи храна. Ще го накарам да ти я сервира тук. Няма да пропуснеш битката. Властелинът на пепелта обеща тя да се проточи най-малко още няколко часа. Лисандър, ще му покажеш ли пътя?

— Няма да се откъсна от вас, господарке моя — отвръща Касий много благородно. — Не и докато това приключи и тези чудовища бъдат повалени! — При това представление Рицарят на истината завърта очи.

— Ти си добро момче — казва тя, а после се обръща към мен. — А сега е време да се разправим с Червения.