Пиърс Браун
Утринна звезда (18)

16.
Любовникът

Лампите не светят. Тихо е като в гробница. Антрето е празно. Електриковозелена медуза плува в аквариума на масата и хвърля странни сенки. Стигаме до стаята и разбиваме украсените със златен филигран врати. Аз завардвам вратата с Чакълчето — подпрян на едно коляно, прегърнал релсовата пушка със заглушител в ръце и с бръснач, прибран в ножницата на ръката ми. Зад нас един мъж спи в легло с балдахин. Рагнар го сграбчва за крака и го дръпва. Гол, той се просва на пода. Събужда се във въздуха и писка в ръката на Рагнар.

— Не е той, мамицата му — обажда се Виктра зад мен. Поглеждам назад. Рагнар е коленичил над Розовия и го затулва от погледа ми.

Севро трясва по подпората на балдахина и я строшава наполовина.

— Три през нощта е! Къде е той, по дяволите?

— На Луната е четири следобед, пазарно време — казва Виктра. — Може пък да е в офиса си? Питай роба.

— Къде е господарят ти? — маската изкривява гласа на Севро така, че дрънчи като стоманен кабел, пернат с железен прът. Държа под око всекидневната, докато хленченето на Розовия не ме кара да погледна назад. Севро е забил коляно в слабините на мъжа.

— Хубавка пижамка, малкият. Да ти я покажа ли в червено?

Студенината в гласа му ме кара да потрепна. Твърде добре познавам този тон. Слушах го от Чакала, докато ме изтезаваше в Атика.

— Къде е господарят ти? — Севро завърта коляно. Розовият вие от болка, ала пак отказва да отговори. Виещите наблюдават безмълвно изтезанието — прегърбени и безлики петна в тъмната стая. Спор няма. Няма повдигнат морален въпрос, не и след заложените бомби. Ала аз знам, че са го правили и преди. Чувствам се омърсен от това прозрение, докато слушам риданията на проснатия на пода Розов. Това е повече война, отколкото тромпетите и звездолетите. Тихите и незапомнени мигове на жестокост.

— Не знам — казва той. — Не знам!

Гласът. Спомням си този глас от моето минало. Онемял от изненада, се втурвам от моя пост на вратата към Севро и го дръпвам от Розовия. Защото познавам този мъж и нежните му черти. Дългият му костелив нос, очи от розов кварц и кожа с цвят на тъмен мед. Той е не по-малко отговорен за моето създаване от Мики. Това е Матео. Прекрасен и крехък, той сега пъшка на пода със счупена ръка. От устата му тече кръв и той стиска чатала си там, където Севро го удари.

— Ти да не си се повредил, бе? — изръмжава ми Севро.

— Познавам го! — отвръщам.

— К’во?!

Възползвайки се, че ми отвлякоха вниманието и без да вижда нищо друго, освен черните демонски лица върху шлемовете ни, Матео се мята към един дейтапад на нощното шкафче. Севро е по-бърз. Плът се удря в плът, най-плътната и здрава кост у човешкия вид се сблъсква с най-крехката. Юмрукът на Севро строшава крехката челюст на Матео. Той се задавя и рухва на пода, разтърсван от конвулсии, подбелва очи. Гледам замаян, насилието ми изглежда нереално и същевременно толкова хладно, лесно и примитивно. Просто мускули и кости в недопустими движения. Усещам как посягам към Матео, падам върху треперещото му тяло и бутвам Севро назад.

— Не го пипай! — От удара Матео е изпаднал в несвяст — толкова по-добре. Не мога да кажа дали гръбнакът му е увреден, или е получил мозъчна травма. Докосвам нежните къдрици на потъмнялата му коса. Тя има синкав блясък. Ръцете му са вкопчени здраво една в друга, като на дете, на безименния му пръст е надяната тънка сребърна халка. Къде е бил той толкова време? Защо се намира тук?

— Познавам го — прошепвам.

Рагнар се е привел закрилнически до него, макар и тук да не можем да направим нищо за Матео. Клоуна подхвърля дейтапада на Севро.

— Паникбутонът.

— Как така го познаваш? — пита Севро.

— Той е Син на Арес — отвръщам, замаян. — Или поне беше. Той беше един от учителите ми преди Института. Преподаваше ми културата на Ауреатите.

— Кръвогадост! — измърморва Шибаната мутра.

Виктра побутва с крак китката му там, където цветчета украсяват розовите му Сигли.

— Той е Роза от Градината. Като Теодора. — Тя поглежда Рагнар. — Струва колкото тебе, Петнист.

— Сигурен ли си, че е същият човек? — пита ме Севро.

— Кърваво проклятие, много ясно, че съм сигурен! Името му е Матео.

— Тогава защо е тук? — пита Рагнар.

— Не ми прилича на пленник — заключава Виктра. — Пижамата му е скъпа. Сигурно е любовник. Живака не е прочут с целомъдрието си, в края на краищата.

— Трябва да ни е изменил! — заявява сърдито Севро.

— Или пък е изпълнявал мисия, възложена му от баща ти — казвам.

— Тогава защо не се е свързал с нас? Изменник е! Значи Живака е проникнал сред Синовете. — Севро се врътва и поглежда вратата. — Да му се не види. Той би могъл да знае за Тинос. Би могъл да знае и за този набег, кърваво проклятие!

Мислите ми препускат. Арес ли е пратил тук Матео? Или Матео е напуснал потъващия кораб? Може би тъкмо Матео им е разказал за мен… Тази мисъл ме прорязва като с нож. Познанството ни не беше дълго, но се привързах към него. Той бе мил човек, а такива са останали малцина. И вижте сега какво му причинихме.

— Трябва да се пръждосваме от тук — обажда се Клоуна.

— Не и без Живака — възразява Севро.

— Не знаем къде е Живака — казвам. — Тук има и още нещо. Трябва да изчакаме Матео да се свести. На някого да му се намира доза стим?

— Цяла доза ще го убие — отвръща Виктра. — Кръвообращението на Розовите не може да понесе военна друсалка.

— Няма време за приказки! — крясва Севро. — Не можем да рискуваме да ни сгащят тук. Действаме, и то веднага. — Понечвам да кажа нещо, но той поглежда Клоуна, който рови нещо в дейтапада на Матео, и продължава да дудне: — Клоуне, ти к’во набара?

— Набарах поръчка за храна в кухненската подсекция на вътрешния сървър. Като че някой е поръчал камари овнешко, сандвичи с конфитюр и кафе за стая С19.

— Жътварю, на теб как ти се струва? — пита Рагнар.

— Може да е клопка — отговарям. — Трябва да нагодим…

Виктра ме прекъсва с презрителен смях.

— Дори и да е клопка, погледнете само кого ще гепваме. Ще ги прегазим тия лайна.

— Кърваво проклятие, Юлии, права си! — Севро тръгва към вратата. — Шибана мутро! Хващай Розовия и го скатай. Озъбете се! Рагнар, Виктра — най-отпред! Ще се лее кръв!

Един етаж по-надолу засичаме първия охранителен отряд. Половин дузина мелези са се наредили пред голяма стъклена врата, по която бягат вълнички като по езерце. Вместо във военни брони са облечени в черни костюми. Импланти във формата на сребърни пети се издуват над кожата зад лявото ухо. И още охрана патрулира на този етаж, но прислуга няма. Неколцина Сиви в подобни костюми вкараха количка за кафе в стаята няколко минути по-рано. Странно, че не използват Розови или Кафяви да им носят кафето. Охраната е строга. Затова който и да е онзи в офиса на Живака, той трябва да е важна личност. Или поне страшен параноик.

— Действаме чевръсто — казва Севро, докато наднича иззад ъгъла в коридора, където изчакваме на трийсет метра от групата Сиви. — Неутрализирайте тия тъпоглавци, а после нахлуйте бързешката.

— Не знаем кой е вътре — напомня му Клоуна.

— А начинът да разберем е само един! — тросва се Севро. — Марш!

Рагнар и Виктра първи заобикалят ъгъла, призрачните Наметала изкривяват светлинните лъчи. Останалите хукваме след тях стремглаво. Един от Сивите присвива очи и се взира надолу по коридора към нас. Имплантираната в ирисите му инфрачервена оптика се задейства, пулсира в червено и засича топлината, излъчвана от батериите ни.

— Призрачни Наметала! — изкрещява той и шест чифта опитни ръце посягат плавно към пържачките. Късно, твърде късно. Рагнар и Виктра разкъсват редицата им. Рагнар замахва с бръснача, отсича ръката на един и прерязва югуларната вена на друг. Кръв опръсква стъклените стени. Виктра стреля с пържачката си със заглушител. Куршуми, изстреляни с магнитен катапулт, се забиват в две глави. Приплъзвам се напред между падащите тела и забивам бръснач в ребрата на един мъж. Усещам как сърцето му спира. Превръщам острието в камшик, за да го извадя, и то пак се втвърдява в моя Секач още преди мъжът да се е строполил.

Сивите не са успели да стрелят дори и веднъж. Но единият е натиснал бутон на дейтапада си и плътният пулсиращ звук на алармата в кулата еква по коридора. Стените пулсират в червено — сигнал за произшествие. Севро посича последния мъж.

— В стаята! Бързо! — крясва той.

Нещо не е както трябва. Усещам го, но Виктра и Севро напират да действат и Рагнар изритва вратата. Вечен роб на импулса, аз скачам вътре след него.

Залата за съвещания на Живака не е толкова крещящо обзаведена като стаите горе. Таванът е висок десет метра. Стените му са от дигитално стъкло, по което нежно се вие сребърен дим. Два реда мраморни колони обграждат от двете страни гигантска съвещателна маса от оникс, от чийто център се издига изсъхнало бяло дърво. В далечния край на стаята огромен панорамен прозорец гледа към индустриалната зона на Мравуняка. Регул аг Слънце, приветстван от Меркурий до Плутон като Живака, най-богатият човек под слънцето, е застанал пред прозореца, стиснал чаша червено вино в месестата си ръка.

Той е плешив, с чело, набръчкано като дъска за пране. Устни на боксьор. Прегърбени маймунски рамене и ръце, завършващи с пръсти на касапин, които се подават от ръкавите на венерианска тюркоазена роба с висока яка, избродирана с ябълкови дървета. Малка козя брадичка и мустаци подчертават лицето му в напразен опит да му придадат форма, макар че, доколкото изглежда, кажи-речи не си е имал работа с Ваятели. Бос е. Но вниманието настоятелно привличат трите му очи. Двете са с тежки клепачи, Сребърни на цвят. Третото е Златно, имплантирано в семпъл сребърен пръстен, който мъжът носи на дебелия среден пръст на десницата си.

Прекъснали сме съвещанието му.

Близо трийсет Медни и Сребърни са препълнили стаята. Наредени са в две групи, седнали едни срещу други на грамадната ониксова маса, отрупана с кафени чаши, гарафи за вино и дейтапади. Син холодокумент се рее във въздуха между двете групировки, явно обект на вниманието им, преди да разбием вратата. Сега те се дръпват от масата — повечето са толкова зашеметени, че не усещат страх и дори не ни виждат, когато Виещите се втурват в стаята, обвити в призрачни Наметала. Но на масата не седят само Медни и Сребърни.

— Мамицата му! — изломотва Виктра.

Сред другите Цветове се издигат шестима Златни Рицари в пълна пулсБроня. И аз ги познавам, всички. Отляво — тъмнолик възрастен мъж в чисто черната броня на Рицаря на смъртта, от двете му страни са кръглоликата Мойра — Фурията, сестра на Айя, и добрият стар Касий ау Белона. Вдясно са Кавакс ау Телеман, Даксо ау Телеман и момичето, което ме заряза на колене в старите минни тунели на Марс преди близо година.

Мустанга.