Пиърс Браун
Утринна звезда (25)

23.
Приливна вълна

Двамата със Севро се връщаме в стаята за подготовка, където Виещите се стягат за отпътуване от станцията. Роло и десетина от хората му ни наблюдават напрегнато от техния ъгъл. Знаят, че ще бъдат изоставени. Живака ме следва, оковите са останали в килията му. Той се съгласи с нашия план с някои поправки.

— Я гледай ти — възкликва Виктра, щом забелязва синините ни и разкървавените ни юмруци. — Вие двамата най-сетне сте си поприказвали. — Тя поглежда Рагнар. — Видя ли?

— Оправихме се с простотиите — казва Севро.

— Ами богаташът? — пита любопитно Рагнар. — Не е окован.

— Защото е Син на Арес, Рагс — отвръща Севро. — Ти не знаеше ли?

— Живака е от Синовете? — Виктра избухва в смях. — А пък аз съм тайна Пъклолазка! — Тя поглежда ту неговото, ту моето лице. — Чакайте… Говорите сериозно. Имате ли доказателства?

— Съжалявам за майка ти, Виктра — обажда се пресипнало Живака. — Но е истинско удоволствие да те видя на крака. Аз съм със Синовете вече над двайсет години. Разполагам със записи от стотици разговори с Фичнър, за да го докажа.

— Той е от Синовете — заявява Севро. — Може ли да продължим нататък?

— Проклета да съм! — клати глава Виктра. — Майка ми излезе права за тебе. Все повтаряше, че ти имаш свои тайни. Мислех, че е свързано със секс. Че си падаш по коне примерно. — Севро се размърдва неловко.

— Значи ще намериш начин да се чупим от тая скала, богаташ? — пита Холидей Живака.

— Не точно — отвръща той. — Дароу…

— Няма да отпътуваме — обявявам. Роло и хората му се раздвижват в ъгъла. Виещите се споглеждат объркано.

— Може би ще пожелаеш да ни обясниш какво става? — пита троснато Шибаната мутра. — Да почнем с това кой командва. Ти ли?

— Виещ номер Едно — казва Севро и ме тупва по рамото.

— Виещ номер Две — тупвам го и аз, на свой ред.

— Примно ли е всичко? — пита Севро. Виещите кимват в съгласие.

— Първа заповед на занаята — промяна на политиката — заявявам. — Кой има клещи? — Оглеждам се, накрая Холидей вади нейните от бомбаджийския си набор и ми ги мята. Отварям уста и пъхам клещите вътре към задния десен кътник, където е имплантиран самоубийственият зъб с ахлис-9. — Преди са ме пленявали. Повече няма да ме пленят. Тъй че от това за мен полза няма. Не смятам да умирам, обаче ако умра, ще умра с приятелите си. А не в килия. Нито на подиум. С вас! — Подавам клещите на Севро. Той също вади задния си зъб и изплюва кръв по масата.

— Умирам с приятелите си!

Рагнар не чака за клещите, а си вади задния зъб с голи ръце, с широко отворени от възторг очи, когато слага грамадното кърваво нещо на масата.

— Умирам с приятелите си.

Един по един те си подават клещите, вадят си зъбите и ги хвърлят долу. През цялото това време Живака ни гледа, все едно сме банда откачени хулигани и несъмнено се пита в какво ли се е вкарал. Но на мен ми е нужно хората ни да захвърлят тежестта от гърба си. С тази отрова в черепите те се чувстват така, все едно вече са им прочели смъртната присъда и само чакат палача да дойде и да почука. Шлакана работа. Смъртта ще трябва да си спечели сама наградата. Искам те да повярват в това. Един в друг. В идеята, че ние може и да победим, и да оживеем.

За първи път аз вярвам.

 

 

След като давам подробни наставления на хората си и те тръгват да изпълняват нарежданията, аз се връщам заедно със Севро в контролната зала на Синовете на Арес и ги моля да подготвят непроследима пряка връзка.

— До Цитаделата в Егия, моля.

Синовете на Арес се обръщат да ме погледнат и да се уверят, че не им се е счуло.

— Незабавно, приятели. Няма цял ден да се мотаем.

Заставам пред холокамерата заедно със Севро.

— Смяташ ли, че те вече знаят, че сме тук?

— Сигурно още не съвсем — отвръщам.

— Смяташ ли, че той ще се напикае в гащите?

— Да се надяваме. Запомни, нито гък за това, че Мустанга и Касий са тук. Тоя коз го държим в джоба си.

Пряката холовръзка се включва и лицето на изнурена млада Медна администраторка ни поглежда сънено.

— Централа на Цитаделата — дудне тя. — С кого да ви… — Внезапно примигва на монитора срещу образите ни и разтърква очи. И напълно загубва ума и дума.

— Бих желал да говоря с АрхиГубернатора — казвам.

— А… мога ли да попитам кой… се обажда?

— Жътваря от Марс, кърваво проклятие! — излайва Севро.

— Момент, моля.

Лицето на Медната се заменя от Пирамидата на Обществото. Докато чакаме, ужасно предсказуемо пускат Вивалди. Севро чука с пръсти по крака си и тананика почти нечуто своята песенчица: Щом като тъпан думка ти сърцето и струйка ти се стича по крака, то знай, че туй Жътваря е, задето дошъл е да си прибере дълга!

Малко по-късно бледото лице на Чакала се явява пред нас. Облечен е с жакет с висока бяла яка, а косата му е разделена на път. Не ни поглежда злобно. Даже изглежда развеселен и продължава да си закусва.

— Жътваря и Арес — произнася той тихо и провлечено, подигравайки се със собствената си любезност, и избърсва уста със салфетка. — Последния път потеглихте толкова бързо, че нямах време да се сбогувам с вас. Длъжен съм да отбележа, че направо сияеш, Дароу. Виктра с теб ли е?

— Адрий… — подемам решително. — Както несъмнено си наясно, в „Индустрия Слънце“ избухна взрив и твоят партньор в сянка, Живака, изчезна. Знам, че юридически кашата е пълна, а с уликите няма да се оправят часове наред, а може би и дни. Та затуй пожелах да се обадя и да изясня ситуацията. Ние, Синовете на Арес, отвлякохме Живака.

Той оставя лъжицата, за да отпие от бялата си чаша с кафе.

— Ясно. С каква цел?

— Ще го задържим за откуп, докато ти освободиш всички политически затворници, незаконно задържани в твоите затвори, и всички низшеЦветни в концентрационните лагери. В допълнение към това трябва да поемеш отговорност за убийството на баща си. Публично.

— Това ли е всичко? — пита Чакала, без да проявява и капка чувство, макар и да знам, че се пита как ли сме разбрали за съюза му с Живака.

— Освен това лично трябва да ме цункаш по пъпчивия гъз — додава Севро.

— Прелест. — Чакала извръща очи от екрана към някого. — Моите агенти ми съобщават, че е бил въведен мораториум върху полетите десет минути след нападението над „Индустрия Слънце“, а корабът, избягал от местопроизшествието, е хлътнал в Кухината. Следователно да смятам ли, че все още сте на Фобос?

Бавя се, все едно са ме хванали неподготвен.

— Ако не се подчиниш, залогът е животът на Живака.

— С прискърбие ви съобщавам, че не преговарям с терористи. Особено с такива, които може да записват какво говоря, за да го излъчат за своя политическа изгода. — Чакала отново отпива от кафето. — Аз изслушах твоето предложение, а сега ти изслушай моето. Бягай. Веднага. Докато можеш. Но знай, че където и да идеш, където и да се скриеш, не можеш да опазиш приятелите си. Ще ги избия до крак и ще те тикна обратно на тъмно заедно с отрязаните им глави за компания. Изход няма, Дароу. Това ти го обещавам.

И той прекъсва сигнала.

— Мислиш ли, че ще прати Костната конница преди легионите? — пита Севро.

— Ха дано. Време е да се задействаме.

 

 

Кухината е град от клетки. Ред по ред. Колона връз колона от ръждиви метални домове, свързани при нулевата гравитация докъдето ти очи видят, тук, в сърцето на Фобос. Всяка клетка е живот в миниатюра. Дрехи се веят на куки. В портативни термични прес-грилчета цвърти храната от сто различни региона на Марс. Хартиени снимки с изображения на далечни езера, планини и събрани заедно семейства са залепени с тиксо по стените на железните клетки. Всичко тук е невзрачно и сиво — металът на клетките, провисналите дрехи, дори и уморените, съсипани лица на Оранжевите и Червените, затворени тук, на хиляди километри от дома. Цветни искри танцуват над дейтападите и холодисплеите, греещи из града като късчета мечта, разпръснати върху усуканите метални отпадъци. Мъже и жени се каят над своите мониторчета, гледат своите предаванийца, забравят къде се намират, за да попаднат в страната на мечтите си. Мнозина са облепили стените си с хартия или одеяла, за да постигнат някакво подобие на уединение от съседите. Но от мириса и от звуците не можеш да избягаш. Гърленото неспирно дрънчене на затръшващи се врати на клетки. Тракането на ключалки. Смехът и кашлицата на мъже. Бръмченето на генератори. Плямпането на холокутии, които лаят по кучешки на езика на забавата. Всичко това, разбъркано, къкри тук — гъста супа от шум и мъждива светлина.

Роло някога е живял в южния край на града. Сега това е дълбока територия на Синдиката. Синовете са били прогонени преди повече от два месеца. Летя покрай найлоновите въжета, опънати между каньоните от клетки, подминавам докери и работници от кулите, които се катерят обратно към своите малки домове — кафези. Те извъртат глави към мен, щом чуят гърленото боботене на новите ми гравиБотуши. За тях този звук е чужд. Чуват го само от холовидеата или експерименталните виртуални реалности, които Зелените от долната земя шиткат за по петдесет кредита на минута. Повечето тъй и няма да видят Безподобен белязан от плът и кръв, а за такъв в пълно бойно снаряжение — и дума да не става. Аз съм ужасяващо зрелище.

Преди седем часа с моите лейтенанти се събрахме в стаята за подготовка на Синовете на Арес и аз обявих пред тях и Танцьора в Тинос своя план. Шест часа след като научих за бягството на Кавакс от нашия арест — някой го бе пуснал. Пет часа след като Виктра закара Живака и Матео обратно в тяхната кула, където Живака прекара остатъка от нощта в задействане на собствените си бойни групи и връзки в Сините мравуняци. Четири часа след като Живака свърза екипите на охраната си със Синовете на Арес и им даде достъп до своите арсенали и оръжейни складове, а ние получихме вест, че два разрушителя на Август са потеглили от орбиталните докове. Три часа след като Рагнар и Роло отведоха хиляда Синове на Арес в порутените хангари на ниво 43С, за да подготвят скифовете си. Два часа след като една от частните яхти на Живака бе подготвена за излитане. Един час откакто разрушителите на Обществото разположиха четири военни транспортьора за войски на междупланетния космодрум „Скайреш“, а новата кървавочервена боя върху бронята ми изсъхна и аз я облякох, за да тръгна на война.

Всичко е готово.

Сега прорязвам диря от мълчание в сърцето на Кухината. Белият ми като кост бръснач е увит около ръката ми. До мен лети Севро и носи гордо грамадния шлем на Арес с шиповете. Той си е негов, но останалото му снаряжение е взето назаем от Живака. Авангардна техника. Още по-добро от скафандрите, които носехме при Август. Холидей ни следва заедно със сто Синове на Арес.

Синовете още боравят непохватно с гравиБотушите си. Някои са въоръжени с бръсначи, други — с пулсЮмруци. Но по моя заповед никой не носи шлем в този полет. Искам онези низшеЦветни в струпаните кутийки с очите си да видят нашата измяна, та да им вдъхнат кураж Червените, Оранжевите и Обсидиановите, облекли господарска броня.

Лицата са размазани петна. Сто хиляди души се взират в нас от домовете си във всички посоки. Бледи и объркани, повечето — под четиридесетгодишни. Червени и Оранжеви, доведени тук с фалшиви обещания също като Роло, чиито семейства са долу на Марс, също като Роловото. Дребните признаци на нормалния живот липсват в тези струпани една върху друга кутийки. Няма деца. Няма домашни любимци.

Съседите сочат в моята посока. Виждам как устите им изговарят моето име. Някъде постовите на Синдиката ще звънят на началниците си, ще съобщават на полицията или на антитерористичния апарат на Секуритас новината, че Жътваря е жив и е на Фобос. Чакала ще дойде със своята Костна конница и с легионите си. А някъде, близо или далече, Айя ще разбере къде е сега убиецът на сестра й.

Хвърлям стръв на зверовете. Точно както я метнах и на Чакала.

Щом кацам на централния площад в града, безмълвно произнасям молитва, призовавам Ео да ми даде сили. Там като някакъв пулсиращ електронен идол, ограден с бодливи метални жици, холографски монитор излъчва комедийни програми на Обществото с височина сто метра и ширина — петдесет. Той окъпва кръга от клетки наоколо в бледна неонова светлина. От високоговорителите се носи смях по сигнал. Сини отблясъци играят по бронята ми. Ключалки издрънчават при отключване и клетките се отварят, та обитателите им да приседнат на ръба и да провесят крака във въздуха, да не ме гледат през решетките на клетката.

Зелените на Живака фокусират нашлемните си камери върху мен. Синовете се подреждат наоколо и гледат с тлеещи очи низшеЦветните — моята почетна стража. Червените им коси се ветреят като сто сърдити разпалени факли. Холидей и Арес застават от двете ми страни. Реем се на двеста метра над земята, обкръжени от клетки. Тишина обзема града, чува се само механичният смях от комедията. Той пращи от тонколоните гадно и нелепо. Кимвам на Зелените на Живака и те пресичат звука, а някъде в кулата му събраните от него хакерски екипи проникват във всяко излъчване по спътника и дават команди на второстепенни дейтахъбове на Земята, Луната, астероидния пояс, Меркурий, спътниците на Юпитер, та моето послание да пламне из мрака на Космоса, превзело дейтамрежата, свързваща човечеството. С това излъчване Живака доказва своята вярност — използва мрежата, която е помогнал на Чакала да изгради. Не е като със смъртта на Ео — вирусно видео, изровено от тъмните недра на холомрежата. Това е величествен рев, който ще прокънти из цялото Общество, излъчен на десет милиарда холоекрана пред осемнайсет милиарда души.

Те ни дадоха тези екрани, за да бъдат наши вериги. Днес ние ще ги претворим в чукове.

Карн ау Белона си имаше недостатъци. Но беше прав, когато каза, че в този живот ни остава само крясъкът ни, понесен от вятъра. Той крещеше собственото си име и аз научих колко глупаво е това. Но преди да започна войната, която ще предяви по един или друг начин своите права над мен, аз ще надам своя зов. И той ще е нещо далеч по-велико от собственото ми име. Далеч по-велик от рева на родовата гордост. Това е мечтата, която носех у себе си и лелеях от шестнайсетгодишен.

Под мен на мястото на комедията изниква холограмата на Ео.

Момичето, което познавах, сега е призрачна великанка. Лицето й е спокойно, бледо и по-гневно, отколкото в моите сънища. Косата й е жилава и без блясък. Дрехите — невзрачни дрипи. Но очите й пламтят сред обкръжаващата я сивота, ярки като кръвта по изранения й гръб, когато тя вдига поглед от металната килия за мъчения. Устата й се отваря едва-едва, само тъничка пролука между устните, ала песента й руква като кръв от нея с глас, тънък и крехък като пролетна мечта.

Мой сине,

тежките окови припомни си ти,

когато златни дърпаха железните юзди —

крещяхме,

гърчехме се и пищяхме

за долината наша,

за която си мечтахме.

Гласът й отеква из металния град по-силно, отколкото в онзи отдавна изгубен град от камък. Светлината й трепти по бледите лица, които гледат от своите клетки. Тези Оранжеви и Червени, които никога не са я познавали на живо, ала я чуват в смъртта й. Те са безмълвни и тъжни, докато я водят към бесилото. Чувам напразните си викове. Виждам как се свличам в ръцете на Сивите. Сякаш пак съм там. Здраво полепналата по коленете ми кал, докато светът под мен пропада. Август говори с Плиний и Лето, докато разнищеното конопено въже обгръща шията на Ео. От лицата в Камарите се излъчва омраза. Тогава не можех да предотвратя смъртта на Ео, както не мога да я предотвратя и сега. Така е било винаги. Жена ми пада. Трепвам, щом чувам шумоленето на дрехите й, скърцането на въжето. Поглеждам надолу към холограмата и се принуждавам да гледам как момчето, което бях, се люшва напред, за да обвие ръце с Червени сигли около ритащите й във въздуха крака. Гледам го как я целува по глезена и дръпва нозете й с всичките си мижави силици. Нейният хемант се отронва и аз заговарям.

— Искаше ми се да живея в мир. Ала моите врагове ме въвлякоха във война. Името ми е Дароу от Ликос. Вие знаете историята ми. Тя е само ехото на вашата. Те дойдоха в дома ми и убиха жена ми — не защото изпя една песен, а защото посмя да се усъмни в тяхната власт. Задето посмя да надигне глас. Векове наред милиони хора в подземията на Марс бяха тъпкани с лъжи от люлката до гроба. Тази лъжа им бе разкрита. И сега те дойдоха в познатия ви свят и страдат също като вас.

— Човек се ражда свободен, но от океанските брегове та до градовете в кратерите на Меркурий, от ледената пустиня на Плутон та до мините на Марс той е в окови. Окови, изковани от дълг, глад, страх. Окови, поставени на врата ни от раса, издигната от нас. Раса, на която ние дадохме властта. Не за да властва, да царува, а да ни спаси от света, който беше управляван от войната и алчността. Но вместо това те ни вкараха в мрака. Използваха системите за собствена изгода. Те очакват вашето подчинение, пренебрегват вашата саможертва и трупат създадените от ръцете ви блага. За да ни подчинят здраво на своята власт, те ни забраняват да мечтаем. Твърдят, че човек струва толкова, колкото Цветът на очите му, на Сиглите му.

Свалям ръкавиците и стискам десницата си в юмрук във въздуха точно като Ео, преди да умре. Но за разлика от Ео, върху ръцете ми няма Сигли. Мики ги премахна, докато ме Извайваха в Тинос. Аз съм първият човек от стотици години насам без Сигли. Мълчанието в Кухината се сменя с потрес и шепот.

— Но сега аз стоя пред вас — човек без окови. Стоя пред вас, мои братя и сестри, за да ви помоля да ме подкрепите. Да се хвърлите върху машините на индустрията. Да се обедините зад Синовете на Арес. Да си върнете градовете и благоденствието. Да дръзнете да мечтаете за по-добри светове от тези. Робството не е мир! Мир е свободата. И докато не се сдобием с нея, наш дълг е да воюваме. Това не е позволение за диващина или за геноцид. Ако мъж изнасилва, убийте го на място. Това е война, но вие сте на страната на доброто, а това е тежко бреме. Ние въставаме не за омраза, не за мъст, а за справедливост. За вашите деца. За бъдещето им. Сега се обръщам към Златните, към Ауреатите на власт. Аз съм обикалял из коридорите ви, прониквал съм в училищата ви, ял съм на трапезата ви и съм страдал на бесилото ви. Вие се опитахте да ме убиете. Не можахте. Познавам силата ви. И гордостта ви познавам. И съм видял как ще пропаднете. Седемстотин години властвахте над човешкия свят и това е всичко, което сте ни дали. То не стига! Днес аз обявявам, че вашата власт е към своя край. Вашите градове не са ваши. Вашите кораби не са ваши. Вашите планети не са ваши. Те са изградени от нас. И те принадлежат на нас, на обикновените хора. Сега ние си ги вземаме обратно. Вие носите мрак, вие призовавате нощта, но ние яростно ще се бунтуваме срещу тях. Ще вием и ще се борим до последен дъх — не само в мините на Марс, но и по бреговете на Венера, по дюните на серните морета на Йо, в ледниковите долини на Плутон. Ще се борим в кулите на Ганимед, в гетата на Луната и бурните океани на Европа. И ако паднем, други ще ни сменят, защото ние сме приливна вълна. И се надигаме.

После Севро забива юмрук в гърдите си. Веднъж, дваж, удря ритмично. Двеста Синове на Арес го повтарят като ехо. Юмруците им бият по гърдите. Ехото на Виещите.

В стоманената мрежа от клетки мъжете и жените удрят с юмруци по стените, докато сякаш пулсът на туптящо сърце се надига от недрата на тази вампирясала луна — нагоре към Мравуняците на Сините, където те седят, пият кафе и изучават гравитационна математика на топлата светлина в интелектуалните си комуни; към казармите на Сивите във всеки полицейски район; сред Сребърните в техните търговски бюра; сред Златните в техните светове на имения и яхти.

Навън, сред черното мастило, разделящо малките ни куполи, пълни с живот, преди да се втурне надолу по коридорите на самотната крепост на Чакала в Атика, където той седи на зимния си трон сред море от прегънати вратове. Там нашият тътен отеква в ушите му. Там той чува как сърцето на жена ми продължава да бие. И не може да го спре, и пулсът й отеква все по-надолу и по-надолу в мините на Марс, и се носи от екраните, докато Червени удрят по масите, а Медните магистрати гледат с нарастващ страх как миньорите са впили с омраза погледи нагоре през дуростъклото, чиито затворници са.

Сърцето й бие размирно из оживените крайокеански променади по венерианските архипелази, докато ветроходни лодки гордо плават в пристанището, чанти с покупки увисват в уплашени ръце и Златните гледат своите шофьори, своите градинари, хората, захранващи градовете им с енергия. Той отеква в столовите с ламаринени покриви в отглеждащите пшеница и соя латифундии, покрили Великите равнини на Земята, където Червени се трудят с машини под грамадното слънце, за да изхранват хора, които никога няма да срещнат, по места, където нивга няма да попаднат. Той отеква дори и по гръбнака на империята, бушува из стърчащите островърхи кули на града-спътник Луна, преминава покрай Суверена във високото й стъклено убежище и гърми по змиеподобните електрически кабели и простори за пране в Изгубения град, където Розово момиче си прави закуска след дълга нощ, изпълнена с неблагодарен труд. Където Кафяв готвач се надига от печката, за да чуе как мазнината опръсква престилката му, а Сив гледа от прозореца на патрулния си скиф как Виолетова девойка разбива входната врата на пощата и дейтападът му го призовава обратно в участъка да приложи спешни протоколи за безредици.

Той бие и в мен — тази ужасна надежда, и разбирам, че това е началото на края, и най-сетне се пробуждам.

— Разкъсайте оковите! — изревавам.

И моят народ изревава в отговор.

— Рагнар — казвам по комуникатора. — Давай.

Зелените сменят записа, докато юмруците туптят, а клетките дрънчат. И виждаме далечен кадър с военната кула на Обществото във Фобос — сграда, същински голиат, с докове и вестибюли за оръжия. Практична и грозна като срамна въшка. От нея Чакала поддържа хватката си върху спътника. Там Сивите и Обсидиановите ще обличат брони под бледите светлини, ще търчат из металните коридори в стегнати редици, ще зареждат пояси с муниции и ще целуват снимките на любимите си хора, та после да се спуснат в Кухината и да накарат това сърце да спре да бие. Ала никога няма да стигнат дотук.

Защото докато юмруците удрят все по-силно в клетките, светлината на тази военна кула помръква. Токът й е изцяло спрян от Роло и хората му с картите за достъп, осигурени от Живака.

Можехме да бомбардираме сградата, но аз исках триумф на дързостта, на постижението, а не на разрухата. Ние имаме нужда от герои. А не от поредния изпепелен град.

И тъй, в полезрението навлиза малък ескадрон от десетима ремонтни скифа. Плоски, грозни летателни машини, разработени за превоз на Червени и Оранжеви като Роло до работата им по строежите на кули. Недодялани скатове, покрити с полепнали ракообразни. Но сега налепите по тях не са от ракообразни. Още една камера ги снима в по-близък план и виждаме, че всеки скиф е покрит със стотици мъже. Червени и Оранжеви, облечени в нескопосните си скафандри за излизане в открития Космос — почти половината от Синовете на Арес на Фобос. Стъпили са здраво с ботуши на палубата, броните им са закопчани за външни закопчалки по кораба. Носят инструментите си за заваряване, а предоставени от Живака оръжия са прикрепени за краката им с магнитна лента.

Сред тях, извисяващ се с две глави над другите, е техният генерал Рагнар Волар, с броня, прясно боядисана в бяло с цвета на кост, а на гърдите и на гърба му е изрисуван червен Секач.

Щом скифовете приближават военната кула на Обществото, те се разделят по дължината на сградата. Синовете изстрелват магнитни харпуни, за да вържат скифовете за стоманата. А после с тренирана лекота се спускат по въжетата, летят с невероятна скорост, а моторчетата на закопчалките им ги дърпат един по един към сградата. Все едно гледаш Червените в мините — дори и в тромавите скафандри те проявяват ослепителна грация и гъвкавост.

Повече от хиляда заварчици се изсипват върху грамадната сграда също като нас в кулата на Живака, но те не се прикриват и ни превъзхождат в уменията си за работа при нулева гравитация. Магнитни обувки залепват за металните греди и те плъзват по сградата, стопяват илюминаторите и проникват през тях. На влизане претърпяват страшни щети. Десетки са разкъсани на парчета, когато Сивите вътре стрелят зад стъклата с релсови оръдия, ала те отвръщат на стрелбата и се изсипват при тях. Патрул с цепоКрил се спира до стената на сградата и обстрелва два скифа с верижни оръдия. Хората се превръщат в мъгла.

Един от Синовете изстрелва ракета по цепоКрила. Огънят разцъфва и угасва и корабът се пречупва на две сред изблик на лилави пламъци.

Камерата проследява как Рагнар нахлува през един прозорец, влиза в коридор и попада право на трио от Златни рицари — разпознавам единия, това е братовчедът на Приам, мъжът, убит от Севро при Посвещението, чиято майка притежава нотариалния акт за Фобос. Рагнар прегазва младия рицар, без дори да се спре, размахва и двата си бръснача като ножици с бойния вик на своя народ на уста, следван от отряд тежко въоръжени заварчици и работници. Казах му, че искам кулата, но не и как да я превземе. Той се отдалечи заедно с Роло, прегърнал го с ръка през рамо.

И сега световете гледат как един роб се превръща в герой.

— Този спътник ви принадлежи! — изревава Севро към разбушувалия се град от клетки. — Надигнете се и го превземете! Надигнете се, мъже от Марс! Жени от Марс, надигнете се! Копелета с копелета, кърваво проклятие да ви стигне дано! Надигнете се!

Мъже и жени излизат от домовете си. Слагат ботушите и връхните си дрехи. Напират съм нас, сега хиляди задръстват въздушните булеварди и пълзят по външните стени на клетките си.

Приливната вълна се надигна. И докато се питам какво ли точно ще отнесе, ме обзема дълбок ужас.

— Изнасилването и убийството на невинни се наказва със смърт! Това е война, но вие сте на страната на доброто! Запомнете го, кретенчета малки! Закриляйте братята си! Закриляйте сестрите си! Всички жители на секции 1а-4в, вие трябва да превземете арсенала на ниво 14. Жителите на секции 5в-3е трябва да превземат центъра за пречистване на вода на…

Севро поема контрола над битката и Виещите и Синовете се разпръсват, за да организират тълпата. Това не е армия, а таран. Мнозина ще умрат. И когато умрат, на тяхно място ще се надигнат още повече. Това е само един от градовете от натрупани кутийки на Фобос. Синовете ще ги снабдят с оръжия, но те далеч няма да стигнат. Техният меч е пресата от плът. Севро ще ги води и ще ги жертва, Виктра ще ги ръководи от кулите на Живака и спътникът ще падне пред въстанието.

Но аз няма да съм тук, за да видя това.