Пиърс Браун
Утринна звезда (9)

7.
Земните пчели

Падаме към разтопено око в центъра на заснежения град. Там, сред редиците от заводи, цели сгради се тресат и сгромолясват, щом земята се надига. Тръби се пукат и отхвърчат, въртейки се във въздуха. Па̀ра свисти през дупки в асфалта. Изригва корона от взривове и те чертаят огнени линии по пропадащите и издигащи се улици, сякаш самият Марс се протяга шест етажа нагоре, за да роди някой древен левиатан. А после, когато и земята, и градът няма накъде да се протегнат повече, една ноктоСонда пробива зимния въздух — великанска метална ръка със стопени пръсти, те дращят и от тях се вдига пара, а после изчезват, когато ноктоСондата отново потъва в марсианската почва и повлича подире си половин квартал. Пропадаме стремглаво.

Подранили сме със скока.

Земята се надига насреща ни.

А после гръм разцепва въздуха.

И пак. И пак, и накрая цял хор отеква в мрака на прокопания от ноктоСондата тунел, и той ражда малка армия. Два, двайсет, петдесет бронирани силуета с гравиБотуши изхвърчат с писък от него и политат към нас. Вляво, вдясно от мен. Боядисани в кървавочервено, те изригват пулсОгън в небето зад нас. Косата ми се изправя, долавям мирис на озон. Свръхзагрети заряди се обливат в синя мараня от триенето, докато пробиват път през въздушните молекули. Миниоръдия, монтирани върху плещи, бълват смърт.

Сред надигащите се Синове на Арес един ален мъж, надянал броня под бащиния си шлем с шипове, литва напред и улавя Виктра мигове преди тялото й да се стовари върху покрива на небостъргач. От високоговорителите на шлема му руква вълчи вой. Това е самият Арес. Най-добрият ми приятел по всички светове не ме е забравил. Дошъл е със своя легион от разбивачи на империи, терористи и ренегати — Виещите. Десетина железни мъже и жени с ветреещи се черни наметала от вълчи кожи хвърчат след него. Най-едрият от тях е с чисто бяла броня със сини отпечатъци от длани по гърдите и плещите. Червена ивица разполовява черното му наметало. За миг ми се струва, че Пакс е възкръснал заради мен. Но щом мъжът ни улавя двамата с Холидей, виждам глифите, изписани в синята боя на отпечатъците. Глифи от Южния марсиански полюс. Това е Рагнар Волар, принц на Валкириевите кули. Той подхвърля Холидей на друг Виещ и ме избутва зад гърба си, та да обвия врата му с ръце и да забия пръсти в нитовете на бронята му. После поема през димящия град в долината към тунела и ми изкрещява:

— Дръж се здраво, малко братче!

И се гмурва в тунела. Севро е вляво, награбил Виктра, навсякъде наоколо кръжат Виещи и гравиБотушите им надават вой, щом пропадаме в черния вход на тунела. Врагът ни преследва. Ужасни звуци. Вятърът пищи, скали се цепят, щом пулсОгънят се врязва в стените зад нас и запяват оръжията. Челюстта ми трака в желязното рамо на Рагнар. ГравиБотушите му вибрират на пълна газ. Болтовете на бронята се забиват в ребрата ми. Батерията над опашната му кост ме удря в слабините, докато се носим стремглаво на зигзаг в катранения мрак. Яхнал съм желязна акула и тя потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в търбуха на разбесняло се море. Ушите ми пукат. Вятърът свисти. Камъче се забива в челото ми. Кръв руква по лицето ми и ми подлютява очите. Единствените светлини са сиянието на ботушите и огънят, бълван от оръжията.

Дясното ми рамо пламва от болка. ПулсОгънят на преследвачите ни цепи въздуха на педя от мен, ала кожата ми се покрива с мехури, дими и ръкавът на комбинезона ми се подпалва. Вятърът гаси пламъците. Но покрай мен пулсОгън отново прорязва въздуха и докарва до кипене гравиБотушите на летящия току пред мен Син. Краката му се спояват в единен къс разтопен метал. Той изхвърча, удря се в тавана и тялото му се размазва по него. Шлемът се откъсва и изфучава с въртене край мен.

Червена светлина пулсира през клепачите ми. Дим се вие във въздуха. Гъст е и мирише на месо. Пари дълбоко в гърлото. Мастна тъкан, хрупкава и овъглена. Гърдите горят от болка. Писъци, вой и викове „Мамо!“ заливат всичко наоколо. И още нещо. Бръмченето на земни пчели в ушите ми. Има някой над мен. Щом отварям очи, ги виждам, огрени от червената светлина. Те крещят в лицето ми. Притискат към устата ми маска. Подгизнало наметало от вълча кожа, провиснало от желязно рамо, ме гъделичка по врата. Още ръце ме докосват. Вибрации разлюляват света и той се килва на една страна.

— Дясно на борд! Дясно на борд! — крещи някой, сякаш сме под вода.

Обкръжен съм от умиращи мъже. Изгорели и разкривени черупки. Върху тях — по-дребни мъже, приведени като лешояди, трионите в ръцете им блестят, докато отстраняват черупките и се мъчат да освободят затворените вътре умиращи от изгаряния. Но те здраво са се споили. Една ръка докосва моята. Момче ляга до мен. Очите му — широко отворени, бронята — обгоряла. Кожата по бузите му е млада и гладка под налепа от сажди и кръв. Усмивката още не е разлепила устните му. Дъхът му излиза все по-накъсано и учестено. Изговаря безшумно с устни името ми.

И после вече го няма.