Пиърс Браун
Утринна звезда (36)

34.
Богоубийци

Влачим след себе си телата на седмина богове — двама мъртви и петима пленени. Аз съм облякъл бронята на Один, Сефи — бронята на Тир^[1]. Мустанга — доспехите на Фрея. Всички тях отмъкнахме от арсенала в Асгард. Кръв е обляла каменната настилка на залата. Краката ни се подхлъзват и препъват. Сефи влачи един от живите богове подире ни за косата, а нейните Валкирии — останалите.

Връщаме се в Кулите с открадната от Асгард совалка — измъкнахме я тихомълком, като използвахме кодовете за достъп на Локи, и се облякохме в доспехите на войната, преди да издирим останалите богове. Двама намерихме край главния компютър на Асгард начело на екип от Зелени, опитващи се да пропъдят хакерите на Живака от системата. Сефи с бръснача си отряза ръката на единия, а другия преби до несвяст и хвърли в ужас Зелените, двама от които ме поздравиха с вдигнати юмруци — безмълвно признание за симпатиите им към Въстанието. С тяхна помощ заключихме другите в един склад, щом двамата ми Зелени симпатизанти ме свързаха пряко с операционната зала на Живака.

Не намерихме самия Живак, но Виктра ни предаде новините, че рискованата игра на Севро е сполучила. Малко повече от една трета от марсианската флотилия за отбрана е под контрола на Синовете на Арес и Сините на Живака. Хиляди от най-добрите войници на Обществото се намират в клопка на Фобос, но Чакала нанася сурови ответни удари, поел е лично командването на останалите кораби и призовава войски от пояса на Кайпер за подкрепления на намалялата си флотилия.

Останалите Златни издирихме на долните етажи по биометричната сензорна карта на станцията. Една се упражняваше с бръснача си в тренировъчната зала. Щом видя лицето ми, хвърли оръжието и се предаде. Репутацията понякога е много хубаво нещо. Останалите двама открихме в мониторните отсеци — да сноват напред-назад между камерите. Тъкмо бяха открили, че там се излъчват архивни кадри отпреди три години.

Сега всичките ни Златни пленници са закопчани с магнитни белезници и вързани един за друг с дълги въжета, всичките са със запушени усти и се оглеждат из Кулите, все едно сме ги вкарали в гърлото на самия ад.

Обсидиановите се скупчват около нас в коридорите. Тичат от по-ниските кули да зърнат странната гледка. Повечето досега са виждали боговете си само отдалече — златни проблясъци, прехвърчащи над пролетния сняг със скорост, тройно надвишаваща тази на звука. Сега ние идваме сред тях, пулсЩитовете ни изкривяват въздуха, пулсОръдията на нашата совалка разтапят грамадните железни порти, пазещи от студа хангара на грифоните. Топящата се врата хлътва навътре също като тази на „Пакс“, когато Рагнар ми поднесе Петната си.

Не така възнамерявах аз да доведа в лоното си Обсидиановите. Исках да ги убедя с думи, да дойда смирено, увит в тюленова кожа, не в броня, и да се оставя в ръцете им, за да покажа на Алия, че ценя народа й като достоен. Ценя решенията им и съм готов да се подложа на опасност заради тях. Исках да постъпя така, както проповядвах. Но дори и Рагнар знаеше, че това ще бъде глупаво. А сега нямам време за суеверия. Ако Алия не ме последва на война, ще я въвлека насила в нея с ритници и крясъци, както преди въвлякох Лорн. За да ме чуят Обсидианите, аз трябва да говоря на единствения език, който разбират.

Мощта.

Сефи стреля с пулсЮмрука си покрай главата ми по вратата към светилището на майка си. Древното желязо хлътва. Разкривените и усукани панти стържат. Подминаваме армия от проснати по очи великани, изпълващи пещерните зали и от двете ни страни. Толкова много сила, която отслабва пред суеверията. Някога, когато били по-силни, те се опитали да преплават моретата. Построили яки кнарове^[2], побиращи много воини. Изваяните страшилища, с които Златните заселили водите, разрушили корабите до един, или пък самите Златни ги унищожили. Последният плавал преди повече от двеста години.

Нахлуваме при Алия, докато тя се съвещава с нейните прочути седемдесет и седем военачалници. Те се обръщат към нас сред огромните димящи светилници. Грамадни воини с бяла коса до пояса, голи ръце, железни токи на кръста, огромни брадви на гръб. Черни очи и пръстени, инкрустирани с благородни метали, блещукат на мъждивата светлина. Ала и те са зашеметени от гледката на тристагодишната желязна врата, която внезапно се е нажежила до оранжево и се е стопила. Проговарят ни, коленичат пред нас. Аз все още влача труповете на Златните подире ми. Мустанга и Сефи запокитват напред своите пленници и ги събарят на земята. Те се просват по очи и се изправят с клатушкане — противно на всякакъв разум се мъчат да запазят поне малко достойнство тук, сред дивите великани насред тази задимена зала.

— Богове ли са те?! — изревавам в шлема си.

Никой не отговаря. Алия бавно тръгва между своите военачалници, които й правят път.

— Аз бог ли съм? — изръмжавам и този път свалям шлема си.

Мустанга и Сефи също свалят своите. Алия вижда дъщеря си в бронята на своите богове и отскача назад. Устните й шепнат в страх. Тя се спира до петимата оковани Златни със запушени усти, когато най-сетне се вдигат на крака. С над двуметров ръст, те са грамади. Но дори и стара и прегърбена, Алия е с една глава по-висока от мен. Тя гледа отвисоко мъжете и жените, някогашни нейни богове, а после вдига очи към последната си дъщеря.

— Дете мое, какво стори ти?

Сефи не казва нищичко. Но бръсначът на ръката й се приплъзва и привлича погледите на всички Обсидиани. Една от най-великите им дъщери държи в ръце оръжието на боговете.

— Царице на Валкириите — казвам, сякаш никога не сме се срещали. — Името ми е Дароу от Ликос, кръвен брат на Рагнар Волар. Аз съм предводител на Въстанието, разбушувало се срещу лъжливите Златни богове. Всички сте видели пожарите, вилнеещи около луната. Те са разпалени от моята армия. Отвъд тази земя, в Бездната кипи война между робите и господарите. Дойдох тук с най-великия син на Кулите да донеса истината на твоя народ. — Махвам към Златните, които се взират в мен с омразата на цяла една раса. — Те го повалиха, преди той да успее да ви каже, че вие сте роби. Пророците, които той изпрати, са говорели вярно. Вашите богове са лъжливи.

— Лъжец! — крясва някой. Шаман с извито коляно и прегърбен гръбнак. Той издърдорва и още нещо, но Сефи му запушва устата.

— Лъжец ли? — изсъсква Мустанга. — Била съм горе в Асгард. Видяла съм къде спят вашите безсмъртни. Къде се чифтосват, ядат и серат. — Тя завърта пулсЮмрука в ръката си. — Това не е магия. — Тя задейства гравиБотушите си и излита във въздуха. Обсидиановите се взират в нея с почуда. — И това не е магия, а просто едно средство.

Алия прозира какво съм сторил. Какво съм показал на дъщеря й и какво съм донесъл сега на нейния народ, независимо дали тя го желае или не. Ние сме еднакви в жестокостта си. Обещах си да бъда по-добър и не спазих това обещание. Трябва да оставя суетата за някой друг път. Сега е война. И победата е единственото благородство. Мисля, че тъкмо това търси Мустанга тук сега с Обсидианите. Тя се боеше повече, че ще позволя на собствения си идеализъм да отприщи нещо, което не бих могъл да овладея. Но сега тя вижда на какъв компромис съм склонен. И каква сила съм склонен да използвам. Точно това иска тя от своя съюзник. Не иска само да бъда способен да градя. Тя търси някого, който е достатъчно мъдър, че да умее да се приспособява.

А Алия? Тя вижда как ме гледа нейният народ. Как гледат бръснача ми, все още опетнен от кръвта на боговете, сякаш е свещена реликва. Знае и че бих могъл да я направя съучастница в престъплението на Златните. Да я обвиня пред нейния народ. Ала вместо това й предлагам шанс да се престори, че за пръв път научава това.

За жалост, майката на моя приятел не приема предложението. Тя пристъпва към Сефи.

— Аз те износих, родих и отгледах — и ти ми се отплащаш така? С измяна? С кощунство? Ти не си Валкирия! — Тя поглежда воините си. — Това са лъжи! Освободете нашите богове от узурпаторите! Убийте богохулниците! Избийте ги до крак!

Ала преди първият военачалник да успее да извади меча си, Сефи пристъпва напред и обезглавява майка си с дадения й от мен бръснач. Главата пада на пода, очите още гледат. Грамадното тяло на жената остава изправено, а после бавно се накланя назад и пада с глух грохот на земята. Сефи застава над повалената царица и се изплюва върху трупа, а после се обръща към своите и проговаря за пръв път от двайсет и пет години:

— Тя знаеше.

Гласът й е плътен и страховит, пресипнал шепот. Ала подчинява всички в залата, сякаш е изревала с цяла сила. Сетне високата Сефи обръща гръб на Златните и тръгва сред крясъците на военачалниците към трона-грифон, пред който прословутото бойно ковчеже на майка й е стояло десет години неотворено. Там тя се навежда, хваща катинара с ръце и надава гърлен рев. Дърпа ръждясалото желязо като звяр, докато пръстите й се разкървавят, а желязото се строшава. Тя захвърля стария катинар на земята, рязко вдига капака и вади навън старата черна скарабКожа, с която майка й е покорила Бялото крайбрежие. Вади мантията с червени люспи на дракона, убит от майка й на младини. И надига грамадната й черна двойна бойна брадва. Изменчивият блясък на дуроСтоманата улавя светлината. С горда походка тя се връща при Златните, влачейки подире си брадвата по земята.

Тя дава знак на Мустанга, която вади запушалките от Златните уста.

— Ти бог ли си? — пита Сефи с тон, тъй различен от братовия й. Прям и леден като зимна буря.

— Ще изгориш, смъртна твар! — отвръща мъжът. — Ако не ни пуснеш, Аезир ще дойдат от небето и ще залеят с огнен дъжд земята ти! Това го знаеш. Ще заличим семето ти от всички светове! Ще разтопим леда. Ние сме могъщи. Ние сме Безподобните белязани. И това хилядолетие принадлежи на…

Сефи го посича на място с един великански замах. Кръв оплисква лицето ми. Не трепвам. Знаех какво ще да се случи, ако ги доведа тук. Зная и че няма как да ги задържа като пленници. Златните са изградили този мит, ала сега той трябва да умре. Мустанга се прилепя до мен — знак, че приема ставащото. Ала очите й са вперени в Златните. Тя ще помни тази сеч до края на живота си. Неин дълг, и мой, е да й придадем смисъл.

Част от мен оплаква смъртта на тези Златни. Дори и докато умират, другите смъртни исполини изглеждат толкова по-незначителни от тях. Стоят гордо изправени. Не трепват в последните си мигове в тази задимена зала, тъй далеч от техните владения, където като деца са яхали коне и са учили поезията на Кийтс и чудото на Бетовен и Волмер. Златна жена на средна възраст поглежда Мустанга.

— Позволяваш им да постъпват така с нас? Аз се бих за баща ти! Срещала съм те като малко момиче. И паднах в неговия Дъжд. — Тя ме поглежда ядно и започва да декламира високо и силно поемата на Есхил — боен вик на Безподобните белязани:

Да се хванем с ръце, да извием хоро,

страховития химн

да запеем поискахме ние,

да разкрием как нашият гибелен сонм

разпределя човешката участ.

Наша гордост е нашият праведен съд.

Че простира ли смъртният чисти ръце,

не пристъпва към него гневът ни, и той

безметежно века си минава.^[3]

Един по един те рухват, съсечени от брадвата на Сефи. Накрая остава само една жена с гордо вдигната глава. Изрича своите последни думи и те прокънтяват високо и ясно. Тя ме поглежда в очите, също тъй уверена в правото си, колкото и аз.

— Саможертва. Покорство. Благоденствие.

Брадвата на Сефи се понася във въздуха и последното божество от Асгард се строполява на каменния под. Над тялото й се извисява оплисканата с кръв принцеса на Валкириите, страшна и древна, меч на правосъдието. Тя се навежда и отрязва езика на Златната със закривен нож. Обзета от смут, Мустанга се размърдва до мен.

Щом забелязва нервността й, Сефи се усмихва, отдалечава се от нас и отива при мъртвата си майка. Взема короната от главата й и се изкачва по стъпалата към трона с окървавената брадва в едната ръка и стъклената корона в другата, сяда между ребрата на грифона и поставя короната на главата си.

— Рожби на Кулите, Жътваря ни повика да тръгнем с него на война срещу лъжливите богове. Отзовават ли се Валкириите?

В отговор нейните Валкирии вдигат украсените си със сини пера брадви високо над главите си и запяват монотонно Обсидиановата песен на смъртта. Запяват дори и военачалниците на повалената Алия. Като че самият океан реве из каменните коридори на Кулите и аз усещам как бойните барабани забиват вътре в мен и вледеняват кръвта ми.

— Полетете тогава, Валкирии — Хйелда, Тарул, Вени и Хрогами! Полетете, Фалдир и Врона, и Болга, към племената по Кървавото крайбрежие, към Мрачната пустош, към Строшения гръбнак и Вещерския проход! Полетете и към сродници, и към врази и им кажете — Сефи проговори! Кажете им, че пророците на Рагнар право са думали. Асгард падна. Боговете са мъртви. Старите клетви са престъпени. И кажете на всички, които ще чуят — Валкириите тръгват на война.

Докато светът край нас се вихри и въздухът трепери от екстаза на войната, Мустанга и аз се споглеждаме с потъмнели очи и се питаме какво ли сме отприщили.