Пиърс Браун
Утринна звезда (61)

59.
Лъвът на Марс

Обсидиани в черна броня, всеки близо два пъти по-едър от Рагнар и със знака на лъва, ни извличат долу с Мустанга по товарната рампа. Мъча се да ги ритам, но те забиват двуметрови йонПики в стомаха ми и ме удрят с електрошок. Мускулите ми се схващат. Електричеството струи в тялото ми. Те ме блъсват на палубата и ме дърпат за косата, и аз се изправям на колене, взрян в тялото на Севро. Слава богу, очите му са затворени. Устата му е розова от размазаната кръв. Мустанга се опитва да се изправи. Следва приглушено тупване на пода — един Обсидианов я удря в корема. Издърпва я да се изправи на колене, тя се задъхва. Касий също е поставен на колене.

Антония отива при Лайлат, застанала пред нас в черна броня. На двете й рамене има по един пищящ златен череп и още един — в средата на нагръдника. Отстрани на тялото й човешки ребра са вградени в бронята. Първата от Костната конница с всичките си варварски труфила. Севро-то на Чакала. Главата й е обръсната. Спокойните очи — хлътнали в малко, смръщено лице, което не харесва почти нищо от онова, което вижда в света. Зад нея се извисяват десет млади Безподобни белязани с обръснати за война глави като нейната.

— Сканирайте ги — нарежда тя.

— Какво е това, по дяволите? — пита Касий.

— Заповед на Чакала. — Лайлат внимателно наблюдава как Златните ме сканират. Касий изтърпява унижението, а Лайлат додава: — Шефът не ще фокуси.

— Аз имам нареждане от Суверена — казва той. — Трябва да отведем Жътваря и Виргиния в Цитаделата.

— Разбрано. Ние получихме същата заповед. Скоро потегляме нататък. — Тя дава знак на Касий да се изправи и техните бойци ги информират: няма „бръмбари“ и устройства за проследяване чрез радиация. Касий изтупва коленете си. Аз все така коленича, а Лайлат се взира в Севро, когото един от Обсидианите е смъкнал по рампата. Опипва пулса му и се усмихва.

— Чудесен улов, Белона.

Един от Костната конница, надменен и внушителен мъж с пламтящи очи и скули на статуя, изгуква. Татуираните пръсти с лакирани нокти потупват по долната му устна.

— За колко даваш костите на Барка? — пита той.

— Не са за продан — отвръща Касий.

Мъжът пуска нагла усмивка.

— Всичко е за продан, драги ми господине. Десет милиона кредита за едно ребро.

— Не.

— Сто милиона кредита. Стига де, Белона…

— Моята титла, Легат Валии-Рат, е Рицар на утрото. Можете да ме наричате „господине“ или изобщо да не се обръщате към мен. Тялото на Арес е собственост на държавата. То не е мое, та да го продавам. Но ако пак ме попитате за това, аз ще ви отправя нещо повече от думи, господине.

— Ще се надървиш ли? — пита по-големият брат на Такт. — За това ли ми говориш? — Никога преди не съм се срещал с това вбесяващо същество и се радвам за това. Такт изглежда по-свестният от тази тайфа.

— Кръвогаден дивак! — процежда Мустанга през зъби.

— Дивак? — пита братът на Такт. — Такава хубава уста, а ти да я използваш така! — Касий прави крачка към мъжа. Останалите от конницата посягат за мечовете си.

— Тарс, млъкни. — Лайлат накланя глава и се вслушва в комуникатора в ухото й, а той се връща до нея и вирва нос. — Да, господарю мой — казва тя в комуникатора, — Барка е мъртъв. Проверих.

Антония излиза напред.

— Адрий ли е? Дай ми да говоря с него.

Тя протяга ръка към по-високата жена.

— Антония иска да говори с теб. — Тя изчаква. — Той каза, че това може да почака. Тарс, Новас, свалете белезниците на Жътваря и разперете ръцете му.

— А Виргиния? — пита Тарс.

— Пипнеш ли я, ще умреш! — заявява Касий. — Само това ти трябва да знаеш.

Зад погледа на Касий се таи страх, макар и да не го показва. Той никога не би я довел тук. За разлика от бойците на Суверена, Чакала може да извърши какво ли не по всяко време. Изведнъж гаранцията на Айя за безопасност започва да изглежда много несигурна. Защо Суверенът ни е пратила тук?

— Никой няма да пипне трофеите ти — казва Лайлат с онзи глас — равна, злокобна нота. — Освен Жътваря.

— Аз трябва да го отведа…

— Знаем. Но моят господар изисква компенсация за страданията от миналото. Суверенът му даде позволение, докато кацахте. Предпазни мерки. — Тя включва дейтапада си. Касий прочита заповедта, леко пребледнява и се оглежда към мен. — А сега можем ли да продължим, или искаш още кавги?

Касий няма избор. Той отпуска дистанционното устройство. Металните белезници, приковали ръцете ми за гърдите, се отварят. Тарс и Новас с готовност награбват ръцете ми, разтварят ги, увиват бръсначите си като камшици около двете ми китки и ги стягат, докато ставите на раменете ми започват да пукат.

— Ще им позволиш това? — изръмжава Мустанга на Касий. — А къде е честта ти? И тя ли е лъжлива като всичко останало у теб? — Той понечва да каже нещо, но тя се изплюва в нозете му.

Антония се усмихва противно, запленена от гледката на страданията ми. Лайлат взема бръснача ми от Касий и тръгва към цепоКрилите, придружили ни до хангара. Там тя пъха Секача ми в един от нажежените двигатели, които сега се охлаждат.

— Кажи ми, Жътварю, ти ли изпишкваше малкото ми братче? Затова ли той беше толкова хлътнал? — пита Тарс, докато чакаме. Парфюмираните му къдри падат над очите му. Само той не си е обръснал главата. — Е, не си първият, орал в тая нива, ако схващаш накъде бия.

Вперил съм поглед право пред мен.

— Той леворък ли е или деснорък? — подвиква Лайлат.

— Деснорък — отвръща Касий.

— Полокс, турникет! — нарежда Лайлат.

Осъзнавам какви са намеренията им и кръвта ми застива в жилите. Все едно това се случва на някой друг. Дори и когато гумата около дясната ми китка се затяга и иглените убождания опарват върховете на пръстите ми.

А после чувам врага си.

Тракането на токовете на черните му ботуши.

Фината промяна в държанието на всеки.

Страхът.

Костната конница прави път, за да гледа как господарят им влиза от главния коридор в хангарния отсек, обграден от още десетина грамадни Златни телохранители с обръснати глави. Всеки от тях е с ръста на Виктра. Златни черепи се смеят от техните яки, от дръжките на бръсначите им. Кости тракат по раменете им — стави на пръсти, взети от техните врагове. От Лорн, от Фичнър, от моите Виещи. Това са убийците на моето време. От тях струи наглост. И когато ме поглеждат, в свирепите им очи няма омраза, а тотално отсъствие на съпричастие.

Аз казах на Чакала, че не го мразя. Това бе лъжа. Само омраза чувствам, докато го гледам как върви по палубата. Пистолетът, с който уби моя чичо, виси на кобур с магнитна ивица на бедрото му. Бронята му е златна, върху нея реват Златни лъвове. Човешки ребра са вградени от двете страни на торса, всяко — гравирано с детайли, които не мога да различа. Косата му е сресана на път отстрани. Държи в ръка сребърния си стилус и той се върти, върти. Антония прави крачка към него, но се спира, когато вижда, че той не върви към нея, а към Севро.

— Много добре. Костите са непокътнати. — След като оглежда окървавеното тяло на Севро, той се надвесва над сестра си. — Здравей, Виргиния. Нищо ли няма да кажеш?

— Какво ли има за казване? — процежда тя през стиснати зъби. — Какви думи да отправя на едно чудовище?

— Хм… — Той захваща челюстта й с палец и показалец и ръката на Касий посяга към бръснача. Понечи ли да го извади, Лайлат и нейната Костна конница ще го насекат на парчета. — Ние сме срещу света — казва Чакала тихо. — Помниш ли, че ти ми го каза?

— Не.

— Бяхме малки. Майка ни току-що бе починала. Не спирах да плача. И ти ми каза, че никога няма да ме изоставиш. Но после Клавдий те канеше някъде и ти напълно забравяше за мен. И аз оставах у дома, в голямата стара къща, и плачех, защото дори и тогава знаех, че съм сам. — Той я перва по носа. — Следващите няколко часа ще покажат що за човек си, сестрице. Нямам търпение да видя какво се крие под всичкото това самохвалство.

Той идва при мен и ми отпуска намордника. Дори и когато съм на колене, пред моята физика той изглежда като джудже. По-тежък съм с петдесет килограма. Присъствието му е като морето: странно, грамадно и тъмно, изпълнено със скрити дълбини и мощ. Мълчанието му е рев. Сега виждам в него баща му. Той ме измами и сега се боя, че всичките ми дела се разпадат.

— И ето ни пак тук — казва той. Не отговарям. — Да ти изглеждат познати? — Той прокарва стилуса си надолу по ребрата, вградени в бронята му, и се приближава, за да различа детайлите. — Скъпият ми баща смяташе, че човека го изграждат делата му. Аз мисля по-скоро, че го изграждат враговете му. Харесва ли ти? — Той идва още по-близо. Върху едното от ребрата е изобразен шлем с шипове като слънчеви лъчи. Върху друго ребро — глава в ковчеже.

Украсата на Чакала са ребрата на Фичнър.

Гняв изригва в мен и аз изревавам, хвърлям се да захапя лицето му, рева като ранено животно и стряскам Мустанга. Мъжете едвам удържат напора ми, треперя от гняв, докато Чакала ме гледа как се гърча. Касий е забил очи в земята и избягва погледа на Мустанга. Гласът ми се изтръгва от мен хрипливо, сякаш е чужд. Онзи дълбоко стаен в мен демон, който само Чакала може да призове.

— Ще те одера! — казвам.

Отегчен от мен, той завърта очи и щраква с пръсти.

— Сложете му пак намордника! — Тарс ми запушва устата. Чакала разтваря ръце, сякаш посреща на празненство двама отдавна загубени приятели.

— Касий! Антония! — възкликва той. — Героите на деня! Скъпа моя… какво се е случило? — пита, щом забелязва лицето на Антония. По време на пленничеството ми те бяха любовници. Понякога усещах нейния аромат по него, когато идваше при мен и заставаше пред сандъка. Или пък на минаване тя прокарваше нокът по врата му. Сега той се приближава до нея, прихваща челюстта й, накланя главата й да огледа уврежданията. — Дароу ли ти го стори?

— Сестра ми — поправя го тя, този преглед не й се нрави. По време на нашия плен тя жалеше за лицето си повече, отколкото за смъртта на родната си майка. — Тази кучка ще си плати. А лицето ще си го оправя, не се безпокой. — Тя отдръпва глава от него.

— Спри! — отсича Чакала. — Защо да го оправяш?

— Отвратително е.

— Отвратително? Скъпа моя, белезите отразяват твоята същност. Те разказват твоята история.

— Тази история е на Виктра, не е моята.

— Ти пак си красива. — Той нежно придърпва брадичката й и деликатно я целува по устните. Няма чувства към нея. Както каза Мустанга, за него ние сме просто торби с месо. Но макар и да не съм срещал по-покварено същество от Антония, дори тя иска да бъде обичана. Ценена. И Чакала знае как да използва това.

— Този беше на Барка — казва Антония и подава на Чакала пистолета на Севро. Чакала прокарва пръст по виещите вълци, гравирани по приклада.

— Фина изработка — казва той, сваля собственото си оръжие от магнитния кобур и го подхвърля на един от телохранителите, а после го заменя със Севровото. Разбира се, той взема пистолета на приятеля ми като трофей.

Дейтападът му просветва и той вдига ръка за тишина.

— Да, Императоре?

Във въздуха пред Чакала се появява гротескният Властелин на пепелта във формата на гигантска глава без тяло. Тъмнозлатисти очи се взират изпод двойния гъсталак на веждите му. Челюстта му е надвиснала над високата черна яка на униформата.

— Август, врагът идва насам. Предвождат го кораби-факли.

— Те идват за него — казва Касий.

— Колко са? — пита Чакала.

— Повече от шейсет. Половината — със знака на червената лисица.

— Желаеш ли да захлопна капана?

— Все още не. Аз ще поема командването на корабите ти.

— Знаеш уговорката.

Широката уста на мъжа се превръща в права линия.

— Знам. Ти по план продължаваш и отиваш при Суверена. Придружаваш Рицаря на утрото и неговия товар до Цитаделата. Там дъщерите ми го поемат под своя грижа. Каквито и маневри да е подготвил, трябва да знаем какво мисли. Оракулите ще разнищят ума му. А сега дерзай. За Златните!

— За Златните!

Главата изчезва.

Чакала поглежда Обсидиановите, които ме смъкнаха по товарната рамка.

— Роби, погрижете се за Претор Лицен на мостика. Повече не сте нужни. — Обсидианите потеглят без въпроси. Щом изчезват, той оглежда трийсетимата от Костната конница. — Рицарят на утрото ни даде възможност днес да спечелим тази война! Телеманите ще дойдат за сестра ми. Виещите и Синовете на Арес — за Жътваря. И няма да ги получат. Ние сме натоварени да ги доставим на Суверена и нейните стратези в Цитаделата.

Обръща се към Антония и Касий:

— Зарежете дребните си дрязги. Днес ние сме Златни. Можем да водим кавги, когато Въстанието се обърне на пепел. Повечето от вас живяха в мрака на пещерите заедно с мен. Застанали до мен, гледахте как тази… твар открадна онова, което бе наше. Те ще ни отнемат всичко! Домовете ни. Робите ни. Правото ни на власт. Днес ние ще се бием, за да запазим своето! Днес ще се бием, за да не умре нашата Епоха!

Те се вслушват внимателно в думите му, чакат жадно неговите заповеди. Ужасяващо е да виждаш какъв култ е изградил около себе си. Взел е нещичко от мен, от моя говор и го е наложил върху поведението си. Продължава да се развива.

Чакала се извръща, когато Лайлат донася обратно моя Секач, нажежен до червено от топлината на двигателя, и му го подава с дръжката напред.

— Лайлат, ти ще останеш с флотилията.

— Сигурен ли си?

— Ти си моята застраховка.

— Да, господарю мой.

Антония не е сигурна за какво говорят, но то ни най-малко не й се харесва. Чакала завърта бръснача ми в ръка. А после, загледан между мен и Мустанга, му хрумва една мисъл:

— Касий, колко време беше пленник на Дароу?

— Четири месеца.

— Четири месеца. Тогава съм убеден, че ти трябва да му окажеш честта. — Той подхвърля нажежения до червено бръснач на Касий, който умело го улавя за дръжката. — Отрежи ръката на Дароу.

— Суверенът го иска…

— Жив, да, да. И той ще е жив. Но тя не иска той да дойде в нейния бункер и ръката, с която борави с меча, да е все тъй прикрепена към тялото му, нали така? Трябва да му отнемем всичките оръжия. Скопи звяра и да потегляме. Освен ако… има някакъв проблем?

— Няма проблем. — Касий излиза напред и вдига високо бръснача. Металът пулсира нажежен.

— В това ли се превърна ти? — пита Мустанга. Касий се измъчва под погледа й, срам е залял лицето му. — Погледни ме, Дароу — казва Мустанга. — Погледни ме.

С воля се принуждавам да забравя острието. Да я гледам, да черпя сили от нея. Но когато свръхзагрятият метал се врязва в кожата и костта на дясната ми китка, аз забравям за нея. Изпищявам от болка и гледам там, където бе ръката ми, и виждам чукан, от който през обгорените капиляри лениво капе кръв. Димът от изгарящата ми плът се издига във въздуха. И в агонията виждам как Чакала вдига ръката ми от земята и я провесва във въздуха. Най-новият му трофей.

— Hic sunt leones — казва той.

— Hic sunt leones — повтарят като ехо бойците му.