Пиърс Браун
Утринна звезда (51)

49.
Колос

Виктра не е толкова потресена, колкото съм аз. Тя поема командването, а аз заставам над трупа на Рок. Безжизнените му очи се взират в земята. Кръвта гърми в ушите ми. Ала войната все така бушува. Виктра е застанала с решително лице над Синия технически отсек.

— Някой възразява ли, че този кораб вече принадлежи на Въстанието? — Нито един моряк не обелва и дума. — Добре! Изпълнявайте заповедите, и ще запазите поста си! Ако няма да ги изпълнявате, изправете се сега, и ще станете военнопленници! Ако кажете, че ще изпълнявате заповедите, но не ги изпълнявате, ще ви пръснем мозъците. Избирайте. — Седмина Сини се изправят. Холидей ги извежда от отсека. — Въстанието ви приветства! — поздравява Виктра останалите. — Битката далеч не е спечелена. Дайте ми пряка връзка с „Воят на Персефона“ и „Титан“. На главния екран.

— Отмяна — нареждам. — Виктра, обади се от дейтапада си. Засега все още не искам да разпространявам факта, че сме превзели този кораб.

Виктра кимва и натиска няколко бутона на дейтапада си. На холоекрана се появяват Орион и Даксо. Тъмнокожата заговаря първа:

— Виктра, къде е Дароу?

— Тук — отвръща бързо Виктра. — Какво е състоянието ви? Имате ли вести от Виргиния?

— Една трета от вражата флотилия е завладяна. Виргиния е в спасителна капсула и се готвят да я вземат на борда на „Ехото на Исмения“. Севро е в коридорите на резервния им флагмански кораб. Периодично докладва. Напредва. При Телеманите и Раа засега…

— … резултатът от мача е равен — довършва Даксо. — „Колос“ ще ни трябва, за да наклоним шансовете в своя полза. Баща ми и сестрите ми се качиха на „Пандора“ и нападат Антония…

Този разговор сякаш се води в друг свят.

Потънал в скръб, усещам как Сефи се приближава до мен. Тя коленичи до Рок.

— Този човек беше твой приятел — казва тя. Кимвам смирено. — Той не си е отишъл. Той е тук. — Тя докосва сърцето си. — Той е там. — Тя посочва звездата на холограмата. Поглеждам я, изненадан от дълбоките води, които ми разкрива. Почитта, която оказва сега на Рок, не излекува раните ми, но те вече не зеят. — Позволи му да вижда — казва тя и кимва към очите му. Най-чисто злато, те сега се взират в земята. И аз свалям металната си ръкавица и ги затварям с голи пръсти. Сефи се усмихва и аз отново заставам твърдо до нея.

— „Пандора“ се придвижва странично към сектор D-6 — докладва Орион за кораба на Антония. На монитора корабите на Север-Юлии се отцепват от Армадата на Меча и започват да се обстрелват взаимно в опит да откъртят облепилите ги кораби пиявици. Тя пренасочва енергията от щитовете към двигателите и се отдалечава от сражението. — Сега към D-7.

— Тя ги зарязва! — възкликва Виктра, втрещена. — Това лайненце си спасява кожата! — Преторите на Обществото сега вече трябва да повярват на очите си. Дори и да насочех „Колос“ в атака към тях, силите щяха да са равностойни. Битката щеше да се проточи още дванайсет часа и да изтощи и двете ни флотилии. А сега тя се разпада.

Дали е малодушие или предателство, не зная, но Антония току-що ни поднесе битката на сребърен поднос.

— Тя ни остави проход — казва Орион и погледът й се зарейва в далечината, докато влиза в синхронна връзка с капитаните и със собствения си кораб, и насочва флотилията към района, окупиран досега от Антония. Това ги извежда към фланга на основния вражески корпус.

— Не я оставяйте да избяга! — изръмжава Виктра.

Но нито Даксо, нито Орион имат излишни кораби, за да преследват Антония. Те са твърде заети да се възползват от отсъствието й.

— Можем да я хванем — казва си Виктра. — Двигатели, подгответе увеличаване на тласъка до шейсет процента, с ускорение десет процента за пет минути. Главен командир, определи курс към „Пандора“!

Бързо преценявам. От нашата малка битка в задната част на военната зона само нашият кораб все още е готов за бой. Останалите са отломки, носещи се из Космоса. Но „Колос“ все още не е предприел акция или направил изявление, че мостикът му е превзет от Въстанието. Което значи, че ни се открива възможност, за която по-рано не съм се и сетил.

— Отмяна! — крясвам.

— Не! — Виктра се завърта към мен. — Дароу, трябва да я хванем!

— Имаме и по-належаща работа.

— Тя ще избяга!

— А ние ще я издирим.

— Не и ако вземе достатъчно преднина. Ще сме вързани тук с часове! Ти ми обеща да ми дадеш сестра ми.

— И ще я получиш. Не мисли само за себе си! — отсичам. — Свалете щита на мостика. — Пренебрегвам сърдития поглед на разгневената жена и подминавам тялото на Рок, за да се взра в чернотата на Космоса, докато металният щит пред стъклените илюминатори се плъзга в стената. В далечината мъждукат кораби, просветват на мраморния фон на Юпитер. Йо е под нас, а далече вляво градът-спътник Ганимед сияе, огромен като слива.

— Холидей, призови цялата налична пехота да пази мостика и безопасността на кораба. Сефи, погрижи се никой да не влезе през тази врата. Главен командир, определи курс към Ганимед. Не осведомявайте никакви кораби на Обществото, че мостикът е превзет. Ясен ли съм? Никакви излъчвания.

Сините изпълняват наставленията ми.

— Към Ганимед? — пита Виктра и следи с очи кораба на сестра си. — Ами Антония, битката…

— Битката е спечелена. Сестра ти се погрижи за това.

— Тогава какво правим?

Двигателите на кораба ни пулсират и ние се измъкваме от останките на „Пакс“ и попиляната ударна група на Мустанга.

— Печелим следващата война. Извинявай.

Избърсвам кръвта, с която е изцапано бронираното ми коляно, размазвам я по лицето си и оставям шлема си да се приплъзне върху главата ми. Екранът върху визьора ми се разширява. Изчаквам. И тогава, както и очаквах, идва обаждане от Ромул. Оставям го да присветва в лявата част на екрана ми и променям дишането си така, все едно съм тичал. После му отговарям. Лицето му заема лявата осмина от визьора ми. Той води престрелка, но полезрението ми е също толкова ограничено, колкото и неговото. Виждам само лицето му под шлема.

— Дароу, къде си?

— В коридорите — отговарям. Дишам тежко, приклекнал на едно коляно, все едно си почивам. — Напираме към мостика на „Колос“.

— Още ли не си вътре?

— Рок задейства протокол за блокаж. Трудно се минава — казвам.

— Дароу, слушай внимателно. „Колос“ промени траекторията си и се насочи към Ганимед.

— Доковете! — прошепвам напрегнато. — Отива към доковете. Може ли някой кораб да го прихване?

— Не! Не са на позиция. Ако Октавия не може да победи, тя ще ни съсипе. Тези докове са бъдещето на моя народ. Трябва да превземеш този мостик на всяка цена!

— Ще го превзема… Но, Ромул! Той има ядрено оръжие на борда. Ами ако не се е насочил само към доковете?

Ромул пребледнява.

— Спри го! Моля те! Там долу има и твои хора!

— Ще направя всичко по силите си.

— Благодаря ти, Дароу. И успех! Първа кохорта, след мен…

Връзката прекъсва. Свалям шлема си. Моите бойци ме гледат. Не са чули разговора, но знаят какво правя сега.

— Ще унищожиш корабостроителниците на Ромул около Ганимед — казва Виктра.

— Леле-мале — мърмори Холидей. — Леле!

— Нищо няма да унищожавам — отговарям. — В момента си пробивам път с бой в коридорите и се мъча да стигна до мостика. Рок е наредил да се извърши този ход като последен насилствен акт, преди да иззема от него командването. — Очите на Виктра светват, но дори и тя си има резерви.

— Ако Ромул разбере, дори ако заподозре, ще обстреля войските ни и всичко, което сме спечелили днес, ще бъде изпепелено.

— А кой ще му каже? — питам. — Ако някой прати сигнал, застреляй го в главата.

Ако разруша корабостроителниците на Ганимед, Периферията няма да е способна да ни заплашва петдесет години. Ромул днес ни е съюзник, ала знам, че ако Въстанието успее, той ще заплаши Ядрото. Щом трябва да дам Рок срещу тази победа, щом трябва да дам Синовете по тези спътници, ще си взема нещо в замяна. Поглеждам надолу. Червени отпечатъци от ботуши ме следват по пътя ми. Дори не съм разбрал, че съм стъпил в кръвта на Рок.

Пробиваме си път сред отломките от флотилията на Мустанга и моята и се откъсваме от Юпитер към Ганимед, и го изоставяме зад себе си. Усещам пулсиращото отчаяние, докато Спътниковите владетели изпращат най-бързите си кораби да ни прихванат. Ликвидираме ги. Цялата гордост и надежда на народа на Ромул е стаена в нитовете, конвейерите и работилниците в този матовосив метален кръг. Всичките им обещания за сила и бъдеща независимост са в мои ръце.

Щом стигам сияйния брилянт на Ганимед, аз поставям „Колос“ успоредно на паметника на индустрията, построен от тях на орбита около неговия екватор. Валкириите се скупчват зад нас на илюминатора. Сефи се взира със страхопочитание в могъществото и триумфа на Златната воля. Двеста километра докове. Стотици превозвачи и товарни кораби. Родно място на най-великите кораби в Слънчевата система, включително и на самия „Колос“. Като всяко достойно митично страшилище, и този кораб трябва да изяде майка си, преди да добие свободата да се устреми към истинската си съдба. А тази съдба е да поведе нападението към Ядрото.

— Хора са построили това? — пита Сефи с почтителност. Много от нейните Валкирии са паднали на коляно и гледат в почуда.

— Построил го е моят народ — казвам. — Червените.

— Строили са го двеста и петдесет години… Толкова стар е първият док там — казва Виктра, рамо до рамо с мен. Стотици спасителни капсули се разлетяват от металната раковина на спътника. Те знаят защо сме дошли тук. Евакуират главните администратори, началниците. Нямам заблуди. Зная кой ще умре, когато открием огън.

— Там все още ще има хиляди Червени — казва ми тихо Холидей. — Оранжеви, Сини… Сиви.

— Той го знае — казва Виктра.

Холидей все така стои до мен.

— Сигурен ли сте, че искате да го направите, господине?

— Дали искам? — питам глухо. — Откога всичко това има нещо общо с желанията ни?

Обръщам се към главния командир, готов да дам нареждане, когато Виктра слага ръка на рамото ми.

— Сподели бремето, миличък. Това го поемам аз. — Нейният глас на Ауреат звънва ясно и високо. — Главен командир, открий огън от всички батареи на левия борд. Катапулти от двайсет и първи до петдесети, към централната им линия!

Заедно стоим рамо до рамо и гледаме как бойният кораб разрушава беззащитния док. Сефи се взира с дълбоко страхопочитание. Гледала е холозаписи на война с кораби, но нейната война досега се е водила в тесни коридори, с бойци и изстрели. За първи път те виждат на какво е способен един военен кораб. И за първи път я виждам уплашена.

Престъпление е корабостроителницата да умре така. Без песен, без звук. Нищо друго, освен тишината и невъзмутимият поглед на звездите не известяват края на един от великите паметници на Златния век. А в подсъзнанието си чувам как мракът ми шепне онази своя вековна истина.

Смъртта поражда смърт и тя поражда смърт…

Този миг е по-тъжен, отколкото ми се искаше. Затова, докато докът продължава да се разпада, аз се обръщам към Сефи. Разтрошените късове бавно се спускат към спътника, където ще паднат в морето или върху градовете на Ганимед.

— Този кораб трябва да носи ново име — казвам. — Искам ти да го избереш.

Бялата светлина хвърля петна по лицето й.

— Тир Морга — казва тя без колебание.

— Какво значи това? — пита Холидей.

Поглеждам отново през илюминатора как взривове разкъсват дока и спасителните капсули блясват на фона на атмосферата на Ганимед.

— Означава „Утринна звезда“.