Пиърс Браун
Утринна звезда (4)

2.
Затворник L17L6363

Таванът се разтваря и светлина изгаря очите ми. Стисвам клепачи, а подът на килията ми се издига, докато най-сетне изщраква и се застопорява, а аз лежа, изложен на показ, на плоската каменна повърхност. Протягам крака, задъхвам се и едва не припадам от болка. Стави пукат. Възлести сухожилия се разгъват. Мъча се да отворя очи срещу беснеещата светлина. От тях бликват сълзи. Светлината е тъй ярка, че зървам само безцветни проблясъци от света наоколо.

Край мен се чуват откъслечни чужди гласове.

— Адрий, какво е това?

— През цялото време ли е бил долу?

— Как вони…

Лежа на камъка. Той се простира и от двете ми страни. Черен, облян от синьо-лилави оттенъци като крилата на креонски бръмбар. Под? Не, виждам чаши, чинии. Количка с кафе. Маса! Това е бил затворът ми. Не някаква страховита бездна, а мраморен блок, метър широк и дванайсет метра дълъг, кух в средата. Всяка вечер са яли на педя над мен. Далечният шепот в мрака са били гласовете им. Дрънченето на сребърните им прибори и чиниите им — единствената ми компания.

— Варварство…

Сега си спомням. Това е масата, която Чакала нареди при посещението ми, след като заздравяха раните ми от Железния дъжд. Още тогава ли е замислял да ме хвърли в този затвор? Когато ме пъхнаха тук, бях с качулка. Мислех си, че съм в недрата на крепостта му. Но не — трийсет сантиметра камък е делял вечерята им от моя ад.

Вдигам очи от подноса за кафе до главата ми. Някой ме гледа втренчено. Неколцина са. Не мога да ги видя, сълзи и кръв заливат очите ми. Обръщам се с гърч и се свивам на кълбо като сляпа къртица, извадена за пръв път от пръстта — тъй ужасена, че не помни ни гордост, ни омраза. Ала знам, че той се взира в мен. Чакала. Детинско лице над стройно тяло, с пепелява коса, разделена на път отстрани. Той се прокашля.

— Почитаеми гости, представям ви затворник L17L6363.

Лицето му — раят и адът в едно.

Да видя друг човек…

Да зная, че не съм сам…

Но после да си спомня какво ми е сторил… Това изтръгва душата от тялото ми.

И други гласове си проправят път към мен и кънтят, кънтят оглушително. Дори и свит на кълбо, усещам нещо отвъд техния шум. Нещо естествено, нежно, добро. Мракът ме убеди, че никога повече няма да го почувствам. То леко полъхва през отворения прозорец и целува кожата ми. Зимен повей издухва влажната животинска воня на полепналата по мен мръсотия и ми навява мисли за дете, което тича някъде сред снега и дърветата, прокарва длани по дървесната кора, докосва боровите иглички и смола капе в косите му. Спомен, какъвто зная, че нямам, но ми се струва, че трябва да имам. Ето такъв живот бих желал. Това е детето, което можех да имам.

Заплаквам. Не толкова за себе си, колкото за онова момче, което си мисли, че живее в един мил, добър свят, където Мама и Татко са грамадни и силни като планини. Да можех пак да бъда тъй невинен! Да знаех само, че този миг не е някаква измама! Ала той е. Чакала не дава нищо, без след това да си го вземе обратно. Скоро светлината ще е само спомен и мракът ще се върне. Стискам здраво очи, чувам как кръвта от лицето ми капе по камъка и очаквам обрата.

— Кръвогадост, Август! Кому беше нужно? — измърква котешки една убийца. Дрезгав глас, наквасен в ленивото напевно наречие на Луна, заучавано в дворовете на Палатинския хълм, където никой от нищичко не се впечатлява. — Мирише на смърт.

— Ферментирала пот и мъртва кожа под магнитните окови. Виждаш ли жълтеникавата кора под лактите му, Айя? — отбелязва Чакала. — Но иначе е съвсем здрав и напълно готов за твоите Ваятели, предвид всичко.

— Ти познаваш човека по-добре от мен — казва Айя на някой друг. — Провери дали е той, а не някой натрапник.

— Усъмняваш се в думите ми? — пита Чакала. — Оскърбяваш ме.

Трепвам — усещам някой да се приближава.

— Моля ти се! Та ти нямаш сърце, АрхиГубернаторе. Много дарби имаш, но този орган, боя се, при теб напълно отсъства.

— Прекаляваш с комплиментите.

Тракане на лъжици по порцелан. Хора прочистват гърлата си. Копнея да си запуша ушите. Оглушителни звуци. Залива ме информация.

— Сега Червеният в него е излязъл съвсем наяве. — Студен, школуван глас от Северен Марс. По-безцеремонен от лунния акцент.

— Точно така, Антония! — отвръща Чакала. — Интересно ми беше да го видя какъв е станал. Един Ауреат никога не би деградирал като това нищожество тук пред нас. Да знаете, той ме молеше да умре, преди да го туря тук. Разрева се за смърт! Иронията е, че би могъл да се самоубие, когато си поиска. Обаче не се самоуби, защото на някаква част от него й харесваше да седи в тази дупка. Червените много отдавна са се приспособили към мрака, разбираш ли. Като червеите. Тяхната ръждива раса няма гордост. Там, долу, той си беше у дома. Както никога не е бил сред нас.

Сега си спомням какво е омраза.

Отварям очи, за да им покажа, че ги виждам. Че ги чувам. Ала щом клепачите ми се вдигат, погледът ми е привлечен не от моя враг, а от зимната гледка, ширнала се оттатък прозорците зад гърба на Златните. Там шест-седем планински върха на Атика блестят на утринните лъчи. Сгради от стъкло и метал увенчават скалите и стърчат към синьото небе. Мостове съшиват върховете. Вали снежец. Замъглен мираж пред късогледите ми пещерни очи.

— Дароу?

Познавам този глас. Обръщам леко глава и виждам едната от мазолестите му ръце на края на масата. Извръщам се, мисля си, че ще ме удари. Но не. На средния пръст е кацнал златният орел на Белона. Семейството, което разбих. Другата длан е прикрепена към ръката, която отсякох на Луна при последния ни дуел. Възстановена е от Занзибар Ваятеля. Два пръстена с вълчата глава на Дом Марс са надянати на тези пръсти. Единият е моят, другият — неговият. Всеки струва живота на един млад Златен.

— Позна ли ме? — пита той.

Изпъвам врат, за да погледна лицето му над мен. Аз може и да съм сломен, ала Касий ау Белона е недокоснат ни от войната, ни от времето. Далеч по-красив, отколкото в спомените ми, той кипи от живот. Над два метра висок, в златистобелите одежди на Рицар на утрото, вълнистата му коса блести като дирята на падаща звезда. Гладко обръснат, носът му — леко изкривен от скорошно счупване. Щом го поглеждам в очите, се напрягам неистово да възпра риданията. Той ме гледа тъжно, почти с нежност. Що за сянка трябва да съм станал, та да заслужа жал от мъж, когото съм наранил тъй дълбоко!

— Касий… — измърморвам без никаква друга умисъл, освен да произнеса името. Да проговоря на друг човек. Да ме чуят.

— И? — пита Айя ау Грим иззад гърба му. Най-свирепата от фуриите на Суверена е облечена в същите доспехи, с които я видях при първата ни среща в Цитаделата на Луна, в нощта, когато Мустанга ме спаси, а тя преби Куин до смърт. Бронята й е издрана, очукана от битки. Страхът надделява над омразата ми и аз отново извръщам очи от тъмнокожата жена.

— Той все пак е жив — отбелязва тихо Касий и се обръща към Чакала. — Какво си му причинил? Белезите…

— Струва ми се очевидно — отвръща Чакала. — Разкатах Жътваря.

Поглеждам надолу към тялото си под мърлявата си брада и виждам за какво говори. Аз съм труп. Блед съм, приличам на скелет. Ребра напират да пробият кожата, по-тънка и от ципата от каймак върху топло мляко. Коленете се издуват върху кльощави нозе. Ноктите на краката ми са израсли дълги и дращят. Белези от изтезанията на Чакала изпъстрят плътта ми. Мускулите са се спаружили. А тръбите, поддържали живота ми в мрака, стърчат от корема ми — черни и жилави пъпни върви, те все тъй ме приковават към пода на килията ми.

— Колко време е бил вътре? — пита Касий.

— Три месеца разпити и после девет месеца строг тъмничен затвор.

— Девет…

— Както подобава. Че е война — война е, но не бива да зарязваме метафорите. Та нали все пак не сме диваци, а, Белона?

— Чувствата на Касий са наранени, Адрий — обажда се Антония от мястото си до Чакала. Отровна ябълка е тази жена. Лъскава, ярка и мамеща, но прогнила до мозъка на костите си. Тя уби приятелката ми Лея в Института. Пусна куршум в главата на майка си, а после още два — в гръбнака на сестра си Виктра. Сега се е съюзила с Чакала — мъжа, който я разпна на кръст в Института. Що за свят! Зад Антония стои тъмноликата Паламида, някога Виеща, а днес — ездач от Костната конница на Чакала, както показва птичият череп, овесен на врата й като колие. Не ме поглежда, забила е поглед в земята. Неин капитан е Лайлат с обръснатата глава, седнала отдясно на Чакала. Любимата му лична убийца още от Института.

— Прости ми, но не виждам смисъл да се измъчва победеният враг — отвръща Касий. — Особено след като е дал всички сведения, които може.

— Смисълът? — Чакала втренчва в него кротки очи, докато обяснява. — Смисълът, драги ми господине, е в наказанието. Тази… тази твар си въобразяваше, че мястото й е сред нас. Все едно ни е равен, Касий. Та даже и ни превъзхожда. Подиграваше ни се. Легна със сестра ми. Присмиваше ни се и ни разиграваше като глупаци, докато го разкрихме. Трябва да разбере, че загубата му не е случайност, а неизбежност. Червените винаги са били дребни хитреци. А той, приятели мои, е олицетворение на онова, което им се ще да бъдат; което ще станат, ако им позволим. Затова оставих времето и мрака да го върнат към действителната му същност. Homo Flammeus — да използваме новата класификация, която предложих на Съвета. Почти не се отличава от Homo Sapiens в хода на еволюцията. Останалото беше само маска.

— Искаш да кажеш, че теб те направи на глупак, когато баща ти предпочете един Изваян Червен пред кръвния си наследник? — парира Касий. — Точно това е, Чакал — сърдитият срам на необичано и нежелано момче.

При тези думи Чакала потръпва. Айя е също тъй недоволна от тона на младия си придружител.

— Дароу отне живота на Юлиан — припомня Антония. — А после изкла семейството ти. Касий, той прати убийци да съсекат децата от твоята кръв, докато се криеха на Планината Олимп. Да се пита човек какво ли би си помислила майка ти за това, че го жалиш.

Касий пропуска всичко покрай ушите си и обръща глава към Розовите в края на стаята:

— Донесете одеяло на затворника.

Те не помръдват.

— Що за възпитание! Дори и ти ли, Паламидо? — Тя не отговаря. Касий изсумтява презрително, сваля бялата си мантия и завива треперещото ми тяло. За миг всички онемяват, поразени от постъпката му — точно колкото и аз.

— Благодаря — грача аз. Но той извръща очи от хлътналото ми лице. Жалостта не е прошка, а благодарността не значи оправдание.

Лайлат прихва, без да вдига очи от купичката си с рохки яйца от колибри. Всмуква ги като бонбонки.

— Има една граница, след която честта се превръща в недостатък на характера, Рицарю на утрото. — Седнала до Чакала, жената с голата глава се взира в Айя и очите й са като на онези змиорки в пълните с пещери морета на Венера. Налапва още едно яйце. — Старецът Аркос го научи по мъчния начин.

Айя не отговаря, държи се безупречно. Но вътре в тази жена дебне смъртоносна тишина — тишина, която си спомням от миговете, преди да убие Куин. Лорн я е учил да борави с меча и тя няма да търпи да се гаврят с името му. Лайлат лакомо поглъща още едно яйце и жертва добрите маниери в името на обидата.

Между тези съюзници съществува неприязън. Както е винаги при такива като тях. Но това изглежда като съвсем ново разделение между старите Златни и новата, по-съвременна порода на Чакала.

— Тук всички сме приятели — игриво подмята Чакала. — Лайлат, внимавай как се държиш. Лорн бе Железен Златен, който просто зае погрешната страна. Та, любопитно ми е, Айя. Сега, когато моят наемен срок за Жътваря приключи, все още ли възнамерявате да го подложите на дисекция?

— Възнамеряваме — отвръща Айя. В края на краищата, не биваше да благодаря на Касий. Честта му не е истинска, а само повърхностна. — Занзибар изгаря от любопитство да открие каква му е направата. Има си теории, но не е спрял да моли за проба от образеца. Надявахме се да спипаме Ваятеля, който е свършил тая работа, но мислим, че е загинал след ракетен обстрел в Като, провинция Алцидалия.

— Или те искат да си мислите така — заявява Антония.

— Ти навремето го държеше тук, нали? — пита натъртено Айя.

Чакала кимва.

— Мики се казва. Загубил си лиценза, след като помогнал за неразрешено раждане на Ауреат. Семейството се опитвало да спести на детето си Изоставянето. Както и да е, след това започнал да работи на черно по въздушни и водни модели за удоволствие. Имаше работилница в Йорктон, преди Синовете да го привлекат за специално задание. Дароу му помогна да избяга от моето попечителство. Ако мнението ми те интересува, според мен е още жив. Моите детективи твърдят, че е в Тинос.

Айя и Касий се споглеждат.

— Ако имаш сведения за Тинос, трябва сега да ги споделиш с нас — заявява Касий.

— Все още не разполагам с нищо сигурно. Тинос е… добре укрит. А тепърва ни предстои да заловим един от капитаните им на кораби… жив. — Чакала отпива от кафето си. — Ала желязото се нажежава и вие ще сте първите, които ще разберете, ако излезе нещо. При все че, струва ми се, моята Костна конница ще иска да нанесе първия удар по Виещите. Не е ли тъй, Лайлат?

При споменаването на името се мъча да не трепна. Ала е трудно да устоя. Те са живи. Поне някои от тях. И са избрали Синовете на Арес пред Златните…

— Тъй вярно! — отвръща Лайлат, докато ме изучава с поглед. — Един истински лов ще е наслада за нас. Боят с Червения легион и останалите метежници е голяма скука дори и за Сивите.

— Бездруго Суверенът има нужда от нас у дома, Касий — напомня Айя и се обръща към Чакала: — Ще потеглим веднага, щом моят Тринайсети легион напусне лагера в Голанския басейн. Най-вероятно сутринта.

— Връщаш легионите си на Луната?

— Само Тринайсети. Останалите остават под твое началство.

Чакала се изненадва.

— Под мое началство?

— Назаем, докато това… въстание бъде потушено напълно. — Тя буквално изплюва думата. Тя е нова за слуха ми. — Знак, че Суверенът ти има доверие. Знаеш, че е доволна от напредъка ти тук.

— Въпреки твоите методи — додава Касий и привлича ядния поглед на Айя.

— Е, щом тръгваш сутринта, разбира се, би трябвало да вечеряш с мен преди това. Щеше ми се да обсъдим някои… политики относно бунтовниците в Периферията. — Чакала говори неопределено, защото аз слушам. Информацията е неговото оръжие. Загатва, че приятелите ми са ме предали. Без да казва кои. Хвърляше намеци и подсказки, докато ме изтезаваше, преди да ме запратят в тъмното.

Влиза Сив и му казва, че сестра му го чака в салона. Пръстите му лъхат на пенлив чай, любимото питие на сестра му. Знае ли тя, че съм тук? Седяла ли е на тази маса? Чакала продължава да дърдори. Трудно ми е да различавам гласовете. Колко много информация за обработване. Прекалено много.

— Ще поръчам на моите хора да измият и почистят Дароу за пътешествието му, а след нашата дискусия можем да си спретнем Трималхионов пир^[1] — продължава Чакала. — Знам, че Волоксите и Кориалите ще са възхитени да ви видят пак. От твърде отдавна не съм бил в такава августейша компания като двама Рицари Олимпийци. Толкова често сте на терен, обикаляте провинциите, ловувате в тунели, в морета, в гета. От колко време не сте сядали на хубава вечеря, без да се тревожите от нощни нападения или бомбардировачи самоубийци?

— Кратък отдих имаше — признава Айя. — Възползвахме се от гостоприемството на братя Рат на път през Тесалоника. Те страстно желаеха да докажат своята лоялност след… поведението си по време на Лъвския дъжд. Беше… обезпокоително.

Чакала се разсмива.

— Боя се, че моята вечеря ще е невзрачна в сравнение с тяхната. Напоследък все с политици и войници си общувам. Нали си представяте как страшно ми обърка светския график тая кръвогадна война.

— Но несъмнено не е навредила на славата ти на гостоприемен домакин? — пита Касий. — Нито пък на диетата ти?

Айя въздъхва, мъчейки се да прикрие колко е развеселена.

— Дръж се прилично, Белона. Не се бой… Между нашите домове съществува враждебност и това няма как да се забрави, Касий. Ала в такива времена трябва да намерим какво да ни обедини. Заради Златните. — Чакала се усмихва, макар и вътрешно да знам, че си представя как сече главите и на двамата с тъп нож. — Както и да е, всички си имаме случки от училище и мен няма от какво да ме е срам.

— Имаше още един въпрос, който искахме да обсъдим — казва Айя.

Ред е на Антония да въздиша.

— Казах ти аз, че ще има. Какво изисква в момента нашият Суверен?

— Отнася се до споменатото по-рано от Касий.

— Моите методи — потвърждава Чакала.

— Да.

— Мислех, че Суверенът е доволна от умиротворителната кампания.

— Да, така е, но…

— Тя поиска ред. Аз го осигурих. Хелий-3 продължава да тече, спадът на производството е само 3,2 процента. Въстанието се бори за последни глътки въздух — скоро ще открият Арес и Тинос и всичко това ще остане зад гърба ни. Фабии е този, който ще поведе своя…

Айя се намесва:

— Усмъртителният отряд.

— Ах…

— И ликвидационните протоколи, които си въвел в разбунтувалите се мини. Тя се тревожи, че свирепостта на твоите методи срещу низшеЧервените ще предизвика ответен удар, сравним с предишните пропагандни поражения. На Палатинския хълм хвърляха бомби. В латифундии по Земята стачкуват. Дори имаше протест пред портите на самата Цитадела. Бунтовният дух е жив. Ала е разпилян. Така и трябва да остане.

— Съмнявам се, че ще наблюдаваме кой знае колко протести, след като пратят Обсидианите — заявява Антония самодоволно.

— При все това…

— Няма опасност моите тактики да стигнат до очите на обществото. Синовете бяха скопени и лишени от способността да разпространяват посланието си — обяснява Чакала. — Айя, сега посланието го контролирам аз. Хората знаят, че тази война е вече изгубена. Никога няма да видят снимки на труповете, няма и да зърнат ликвидирана мина. Но ще продължават да гледат как Червени атакуват граждански цели. СредноЦветни и висшеЦветни деца, убити в училищата. Обществото е с нас…

— Ами ако действително прозрат какво правиш? — пита Касий.

Чакала протака с отговора — вместо това привиква със знак една полугола Розова от диваните в съседната всекидневна. Момичето, не по-възрастно от Ео, идва до него и покорно забива поглед в земята. Очите й са розов кварц, косата — сребристолилава и се спуска, сплетена на плитки, чак до голия й кръст. Възпитана е да носи наслада на тези чудовища и се боя, че знам какво са виждали тези нейни кротки очи. Болката ми изведнъж изглежда тъй мъничка. Полудата в мислите ми — тъй кротка. Чакала гали момичето по лицето и без да откъсва очи от мен, бръква с пръсти в устата й, между зъбите. Бута главата на момичето така, че аз да видя, а после да видят и Айя, и Касий.

Тя няма език.

— Сам го отрязах, след като я взехме преди осем месеца. Опита се да убие един от моята Костна конница в клуб „Перлата на Егия“. Тя ме мрази. Нищо не иска повече на този свят от това да ме види как гния в пръстта. — Пуска лицето й, вади пистолета от кобура на гърдите си и го набутва в ръцете на момичето: — Простреляй ме в главата, Калиопа. Заради всички унижения, с които съм затрупвал и теб, и всички като теб. Давай! Аз ти отрязах езика. Помниш какво ти сторих в библиотеката. То ще се повтори пак и пак, и пак. — Той отново посяга към лицето й и стисва крехката й челюст. — И пак. Дръпни спусъка, курвенце. Дръпни го!

Розовата трепери от страх и захвърля пистолета на пода, пада на колене и прегръща нозете му. Той се извисява над нея, милосърден и любящ, и я гали по главата.

— Няма, няма, Калиопа. Добре се справи, добре се справи. — Чакала се обръща към Айя. — За публиката медът винаги е по-вкусен от оцета. Но на онези, които воюват с гаечни ключове, с отрова, със саботаж в канализацията и терор по улиците и ни гризкат като хлебарки в нощта, само страхът действа. — Той се взира в очите ми. — Страхът и изтреблението.