Пиърс Браун
Утринна звезда (41)

39.
Сърцето

Танцьора ме заварва, докато заедно със Севро и Мустанга се занимаваме с последни приготовления да се качим на борда на совалката, която ще ни отведе до флотилията на орбита. В Тинос дейността кипи. Стотици совалки и транспортьори, събрани от Танцьора и Синовете на Арес, потеглят из големите тунели, за да мигрират към Южния полюс, откъдето ще превозят Обсидианите, и млади, и стари, от дома им на безопасно място в мините, но воините ще се качат на орбита, за да се присъединят към моята флотилия. За двайсет и четири часа осемстотин хиляди човешки същества ще бъдат транспортирани в най-великото начинание в историята на Синовете на Арес. Усмихвам се, като си мисля колко по-щастлив щеше да е Фичнър, ако знаеше, че най-великото усилие на неговите наследници ще е с цел спасяване на животи, а не отнемането им.

След като защитя тази евакуация с помощта на флотилията, аз потеглям с пълна скорост за Юпитер. Танцьора и Живака ще останат след мен, за да довършат започнатото и да задържат Чакала на Марс до следващото действие от нашия план.

— Пленително, нали? — казва Танцьора, загледан в морето от сини пламъци на двигатели, прелитащи покрай нашия сталактит нагоре към огромния тунел в тавана на Тинос. Виктра е застанала плътно до Севро на края на отворения хангар — два тъмни силуета, наблюдаващи как надеждата на два народа отплава в мрака.

— Червената армада тръгва на война — пошепва Танцьора. — През ум не ми е минавало, че ще видя този ден.

— Фичнър трябваше да е тук — отговарям.

— Да, трябваше — прави гримаса Танцьора. — За това като че най-много съжалявам. Че не доживя да види сина си да носи неговия шлем. А ти стана онова, което той винаги е знаел, че си.

— И какво е то? — питам и гледам как един Червен Виещ подскача два пъти с гравиБотушите си и изхвърча като ракета от ръба на хангара в отворения товарен люк на преминаващ превозвач.

— Човек, който вярва в хората — казва той деликатно.

Обръщам се с лице към Танцьора, радостен, че ме е издирил в моите последни мигове тук, сред моя народ. Не знам дали някога ще се върна. А ако се върна, боя се, че той ще види в мое лице различен човек. Човек, който е предал и него, и нашия народ, и мечтата на Ео. И преди съм го преживявал — сбогуването на летателната площадка. Тогава до него стоеше Хармъни, и Мики — също, когато се сбогуваха с мен на онази кула в Йорктон. И ето го пак, сбогува се с мен, а аз отивам на война. Как може да ми е толкова мъчно за едно толкова ужасно минало? Може би такава ни е природата — вечно да мечтаем за миналото и пропуснатите възможности, а не за настоящето и бъдещето.

Надеждата изисква повече усилия от спомена.

— Смяташ ли, че Спътниковите владетели действително ще ни помогнат? — пита той.

— Не. Номерът ще е да ги накараме да мислят, че помагат на себе си. А после да се измъкнем, преди да са се обърнали срещу нас.

— Рисковано е, момче, обаче ти обичаш риска, нали?

Свивам рамене.

— Освен това е единственият ни шанс.

Ботуши тропат по металната палуба зад гърба ми. Холидей подминава рампата, понесла чувал с оборудване заедно с неколцина нови Виещи. Животът продължава и отнася и мен със себе си. Седем години минаха от запознанството ни с Танцьора, ала като го гледам, сякаш са минали трийсет. Колко ли десетилетия война е преживял? С колко ли приятели се е сбогувал — приятели, които аз никога не съм познавал и за които той не ми е споменавал? Хора, които е обичал толкова, колкото аз обичам Севро и Рагнар. И той някога е имал семейство, макар че вече рядко говори за тях.

Всички някога сме притежавали нещо. Всеки от нас е ограбен и сломен по свой начин. Затова Фичнър създаде армията си. Не за да ни събере, а за да спаси себе си от бездната, зейнала в душата му след смъртта на жена му. Имал е нужда от светлина. И я е разпалил. Любовта е била неговият крясък, понесен от вятъра. Същото бе и с жена ми.

— Лорн веднъж ми каза, че ако беше мой баща, щеше да ме възпита като добър човек. Великите хора нямали покой, каза той. — Споменът ме кара да се усмихна. — Трябваше да го попитам кой според него сътворява покоя за всички тези добри хора.

— Ти си добър човек — казва ми Танцьора.

Ръцете ми са жестоки, целите в белези. Когато свивам юмруци, кокалчетата им побеляват.

— Така ли? — ухилвам се. — Тогава защо искам да върша лошотии? — Той се разсмива от думите ми и го изненадвам с прегръдка. Здравата му ръка обгръща хълбоците ми. Главата му едва ми стига до гърдите. — Севро може и да е носил шлема, но сърцето на всичко тук си ти — казвам му. — И винаги си бил. Твърде си скромен да го прозреш, но и ти си също толкова велик човек, колкото и самият Арес. И по някакъв начин все още си добър. За разлика от онова дърто гадно копеле. — Дръпвам се и го тупвам по гърдите. — И аз те обичам. Само да знаеш.

— Кърваво проклятие! — мърмори той и в очите му напират сълзи. — А аз те мислех за убиец. Нещо съм те размекнал ли бе, момче?

— Никога! — намигам му аз.

Той ме блъсва.

— Върви се сбогувай с майка си, преди да потеглиш.

Оставям го да навиква една група морски пехотинци на Синовете и си проправям път през гъмжилото. Пътьом удряме юмруци за поздрав с Чакълчето, която Шибаната мутра бута на количка към една рампа за качване, отдавам чест на познатите ми Синове, отвръщам с някаква простотия на Клоуна, вървящ заедно с ескадрон Виещи. Майка ми и Мустанга рязко млъкват, щом пристигам. И двете изглеждат разчувствани.

— Какво има? — питам.

— Само се сбогуваме — отвръща Мустанга.

Майка ми се приближава до мен.

— Дио донесе това от Ликос. — Тя отваря малка пластмасова кутийка и ми показва пръстта вътре. Дребничката ми майчица ми се усмихва. — Ти излиташ в нощта и когато мракът погълне всичко, спомни си кой си. Спомни си, че никога не си сам. Надеждите и мечтите на нашия народ те съпровождат. Спомни си за дома. — Тя ме дръпва надолу и ме целува по челото. — Спомни си, че те обичат. — Прегръщам я здраво, отдръпвам се и виждам сълзи в суровите й очи.

— Ще се оправя, майче — казвам.

— Знам. Знам, че според теб не заслужаваш да си щастлив — казва тя. — Но ти заслужаваш, дете. Заслужаваш го повече от всеки, когото познавам. Затова свърши каквото трябва и после си ела при мен у дома. — Тя ме хваща за ръка, хваща и Мустанга. — Елате си и двамата. А после започнете да живеете.

Оставям я, объркан и разчувстван.

— Това за какво беше? — питам Мустанга. Тя ме поглежда тъй, сякаш би трябвало да знам.

— Страх я е.

— Защо?

— Тя ти е майка.

Изкачвам се по площадката, където стои совалката ми, заедно със Севро и Виктра, които се присъединяват към нас с Мустанга в долния край.

— Пъклолаз… — провиква се Танцьора, преди да сме стигнали догоре. Обръщам се и виждам кокалестия мъж, вдигнал юмрук във въздуха. А зад него целият хангар в сталактита ме наблюдава — стотици работници, натоварени на механизирани товарни вагонетки, пилоти, Сини, Червени и Зелени, застанали на рампите на корабите си или по стълбите към пилотските кабини, с шлемове в ръце. Взводове, строени с бойно оборудване и припаси в ръце. Сърпът е избродиран на раменете им, изрисуван е по лицата и те се товарят в совалките, за да ги откарат до моята флотилия. Всички те — мъже и жени от Марс, се борят за нещо по-велико от самите тях. За нашата планета, за своя народ. Чувствам бремето на тяхната обич. Чувствам надеждите на всички тези хора в окови, наблюдавали как Синовете на Арес се вдигнаха да превземат Фобос. Обещахме им нещо и сега трябва да им го дадем. Един по един, моята армия вдига ръце и накрая се ширва море от свити юмруци като юмрука на Ео, когато с хемант в ръка се строполи пред Август.

Студени тръпки ме полазват, когато Севро и Виктра, и Мустанга, дори и майка ми вдигат юмруци в съюз.

— Разкъсайте оковите! — изревава Танцьора. И аз вдигам юмрук, покрит с белези, и мълчаливо влизам в совалката, за да се влея в Червената армада, отплаваща на война.