Пиърс Браун
Утринна звезда (59)

57.
Луната

Фаровете Рубикон представляват сфера от транспондери, всяка — колкото двама Обсидианови, реят се из Космоса на един милион километра от Земното ядро и кръжат около най-вътрешното владение на Суверена. От петстотин години нито една чужда флотилия не е преминала отвъд границите им. Сега, два месеца и три седмици след като новината за разбиването на непобедимата Армада на Меча достига до Ядрото, осем седмици, след като обявих, че отплаваме да атакуваме Марс, седемнайсет дни след като Суверенът обяви военно положение във всички големи градове на Обществото, Червената армада приближава Луната и преминава покрай Фаровете Рубикон, без да даде нито един изстрел.

Корабите-факли на Телеман предвождат авангарда, за да разчистват мини и да проверяват за клопки, заложени от войските на Обществото. Следват ги тежките разрушители на Орион, пълни с Обсидиани, изрисувани с всевиждащите очи на ледените духове, подир тях — флотилията на Юлии с плачещото слънце на Виктра, а заедно с тежкия дреднаут „Пандора“ са силите на Реформаторите — снахите на Лорн ау Аркос идват, за да възтържествува правосъдието. След тях и златно-черните кораби, изрисувани с лъва на Август, предвождани от покрития с белези от битката „Дейа Торис“. И най-сетне — моите собствени сили, предвождани от най-големия кораб, построяван и открадван някога, белият „Утринна звезда“, с изрисуван седемкилометров червен сърп на левия и десния борд. Пробойните, които му нанесохме с нашите ноктоСонди, не са запушени навсякъде из кораба. Но бронята на външния корпус е сменена. „Пакс“ умря, за да ни го дари. И какъв трофей! За долния сърп ни свърши боята и затова той прилича на нескопосно нарисуван полумесец — символа на Дом Лун. Хората го смятат за добра поличба. За обещание, дадено на Октавия ау Лун, че не сме я забравили.

Войната стигна Ядрото.

От три дни знаеха, че идвам. Не можехме да прикрием цялото си настъпление от сензорите им, но хаосът около планетата показва колко са неподготвени. Цивилизацията е обхваната от смут. Властелинът на пепелта е строил около Луната Армадата на Скиптъра — гордостта на Ядрото, в отбранителна формация. Кервани с търговски кораби от Периферията задръстват Виа Апия над северното лунно полукълбо, докато купища цивилни кораби се лашкат в обратна посока по Виа Фламиния и чакат да минат на инспекция на колосалния астроДок Фламиний, преди да се спуснат в земната атмосфера. Ала щом преминаваме Фаровете Рубикон и нахлуваме все по-дълбоко в лунното пространство, корабите изведнъж се разхвърчават като обезумели. Много се измъкват от стройните опашки и се втурват към Венера, други се опитват изобщо да подминат Доковете и да отпрашат за Земята. Припламват, когато сребристобели изтребители и бързоходни оръдейни фрегати на Лунната отбрана пръсват корпуси и двигатели. Десетки кораби загиват, за да се опази редът.

Те ни превъзхождат числено, много по-добре въоръжени са, но инициативата е на наша страна, както и страхът, който всички цивилизации хранят към варварите нашественици.

Първият танц от Битката за Луната започна.

— Внимание, неидентифицирана флотилия… — ехти крехък глас на Меден на открита честота. — Тук Командването на Лунната отбрана. Вие притежавате откраднато имущество и нарушавате Обществените гранични разпоредби за далечния Космос. Идентифицирайте себе си и вашите намерения възможно най-бързо!

— Изстреляйте далекобойна ракета по Цитаделата — нареждам.

— Тя е на един милион километра… — казва Синият артилерист. — Ще я свалят.

— Кърваво проклятие, той това много добре го знае! — възкликва Севро. — Изпълнявай заповедта.

Беше нужна кампания за контрашпионаж — не само в предаванията ни до бойните групи на Синовете из цялото Ядро, но и сред нашите кораби и командири, за да ни докарат тук незабелязано. Чакала няма да е в позиция да помогне на Суверена, нито пък „Класис Венетум“ — Четвърта флотилия на Венера, или „Класис Либертас“ — Пета флотилия на вътрешния Пояс, която Суверенът прати на Марс в помощ на Чакала. Всички кораби ще се носят с пълна скорост на три седмици път от тук. Лъжата сработи. Шпионите в моя кораб предадоха дезинформацията, която Севро им пусна, и Суверенът захапа здраво.

Това е рискът, когато империята ти се разпростира по цялата Слънчева система — всичката мощ по всички светове не значи нищо, ако не е където трябва.

Двайсет минути по-късно моята ракета е свалена от орбиталните отбранителни платформи.

— Установена нова пряка връзка! — обажда се комСинята зад мен. — С Преториански знаци.

— Главното холо! — нареждам.

Златен Преторианец с лице на орел, прошарени слепоочия и ниско подстригана коса се материализира пред мен. Изображението ще се появи на всички мостици и холоекрани във флотилията.

— Дароу от Ликос? — пита той с безупречно възпитан лунен акцент. — Притежавате ли империум^[1] върху тази бойна флотилия?

— За какво са ми вашите традиции? — питам.

— Много добре — отвръща Златният, като дори и сега продължава да спазва благоприличие. — Аз съм АрхЛегат Луций ау Сейян от Преторианската гвардия, Първа кохорта.

Знам за Сейян. Той е тайнствен и способен мъж.

— Дошъл съм с дипломатическа мисия на вашите координати — казва той сухо. — Моля да се въздържате от по-нататъшна агресия и да дадете на совалката ми достъп до флагманския ви кораб, за да можем да ви предадем намеренията на Суверена и Сената по…

— Отказваме — отговарям.

— Моля?

— Ако някой кораб на Обществото се приближи до флотилията ми, ще открием огън по него. Ако Суверенът иска да разговаря с мен, то нека го направи сама, а не чрез устата на лакей! Кажете на дъртофелницата, че сме дошли да водим война! Не да се наддумваме!

 

 

В кораба ми кипи дейност. Хората, на които само преди три дни съобщиха истинската ни крайна цел, са преизпълнени с лудешка възбуда. В нападението над Луната има нещо безсмъртно. Дали ще спечелим, или ще загубим, ние сме опетнили навеки наследството на Златните. И в мислите на моите бойци, и в бърборенето, което улавяме по комуникаторите от планетите и спътниците в Ядрото, във въздуха витае истински страх. За пръв път от векове Златните са проявили слабост. Разбиването на Армадата на Меча е разпространило бунта по-бързо, отколкото моите речи биха могли.

Войниците отдават чест, когато ме подминават в коридора на път за своите транспортьори и кораби пиявици. Отрядите са предимно от Червени и дезертирали Сиви, но виждам във всяка капсула и Зелени бойни техници, Червени механици и Обсидианови разузнавачи, и тежка пехота. Препращам разрешителното за излитане на совалката до контрольора на полета на „Утринна звезда“ с моя код за оторизация. Приемат го и дават разрешение. Обикновено и само заповедта е достатъчна, но днес искам да съм сигурен и отивам на мостика, за да потвърдя лично. Щом влизам, Червеният капитан, отговорен за сигурността на мостика, изкомандва на бойците си да застанат мирно. Повече от петдесет войници в брони — Червени, Сиви и Обсидианови, ми отдават чест. Сините в техническия отсек продължават да се занимават с дейностите си. Орион е на предния наблюдателен пост, където някога стоеше Рок. Сключила е зад гърба си месестите си длани. Кожата й е почти толкова тъмна, колкото черната й униформа. Тя обръща към мен онези грамадни бледи очи и гаднярската бяла усмивка.

— Жътварю, флотилията е почти готова.

Поздравявам я сърдечно и заедно с нея се заглеждам навън през стъклените илюминатори.

— Как изглежда?

— Властелинът на пепелта е построил отбранителен боен ред. Изглежда мисли, че възнамеряваме да изсипем един Железен дъжд, преди да го разкараме от Луната. Проницателно предположение. Няма причини да идва при нас. Всички останали кораби в Ядрото ще бъдат насочени насам. И като долетят тук, ние ще сме хлебарката, приклещена между земята и чука. Той предполага, че бързаме да влезем в сражение, но друг избор няма.

— Властелинът на пепелта разбира от война — казвам.

— Така си е. — Тя поглежда дейтапада си. — Каква е тая работа, дето я чувам за разрешително за излитане за совалка клас сарпедон от НВ Делта?

Знаех си, че тя ще забележи. И не ми се ще сега да й се обяснявам. Не всеки изпитва състрадание към Касий като мен, макар и Севро да го пощади.

— Провождам пратеник на среща с група сенатори — лъжа аз.

— И двамата знаем, че не е вярно — отсича тя. — Какво става?

Приближавам се, та никой да не ни чуе.

— Ако Касий остане във флотилията, докато воюваме, някой ще се опита да се промъкне покрай стражата и да му пререже гърлото. Омразата към Белона е твърде силна, той не може да остане тук.

— Тогава го скрий в друга килия, а не го пускай — казва тя. — Той ще се върне при тях и ще се включи отново във войната.

— Няма.

Тя поглежда зад гърба ми, за да се увери, че не ни подслушват.

— Ако Обсидиановите разберат…

— Точно затова не казах на никого — обяснявам. — Ще го пусна. Ти дай разрешение за отлитане на онази совалка. Ти я пусни да излети. Трябва да ми обещаеш! — Устните й се свиват в тънка строга линия. — Обещай ми! — Тя кимва и се оглежда към Луната. Както винаги, усещам как тя знае повече, отколкото издава.

— Обещавам. Но ти внимавай, момче.

Срещам се със Севро в коридора пред отделението — затвор с висока степен на сигурност. Той е седнал върху един оранжев товарен сандък на плаваща гравиПлатформа и пие от манерка. Лявата му ръка е отпусната върху пържачката в кобура на крака му. Коридорът е по-тих, отколкото трябва да бъде, като имаме предвид кой е вътре, но дейността на моя кораб кипи в главните хангари, оръдейните станции, в машинните отделения и в арсеналите, не тук, на затворническата палуба.

— Къде се губиш? — пита Севро. И той е с черния си работен комбинезон, разпънат неудобно под новата му бойна жилетка. Клати си краката и ботушите му тракат.

— Орион разпитваше на мостика за разрешението за полет.

— Да му се не види. Схванала е, че пускаме орела да отлети?

— Обеща да го пусне да отлети.

— Ха дано. И дано не се разплямпа. Само да разбере Сефи…

— Знам — казвам. — Орион също знае. Няма да й каже.

— Щом казваш. — Севро сбръчква лице, гаврътва остатъка от манерката и поглежда надолу по коридора. Мустанга идва насам.

— Охраната е преразпределена — казва тя. — Патрулите от пехотата са отклонени от коридор 13-с. Откарваме Касий в хангара.

— Добре. Сигурна ли си за това? — докосвам ръката й. Тя кимва.

— Не напълно, но такъв е животът.

— Севро? Още ли си примен?

Севро скача на пода от сандъка.

— То е ясно. Тук съм, нали?

Севро ми помага да вкарам гравиПлатформата през вратата на затвора. Охранителният пост е пуст. Опаковки от храна и кутийки от тютюн за дъвчене — само това е останало от отряда Синове, който охраняваше затворниците. Севро ме следва от входа надолу към десетоъгълната зала с килии от Дуростъкло и си подсвирква песничката, която измисли за Плиний.

— И струйка ти се стича по крака… — пее той, щом спираме пред килията на Касий. Килията на Антония е срещу неговата. Лицето й е подуто от побоя и тя ни гледа с омраза, без да помръдне от койката си. Севро почуква по дуростъклото, отделящо ни от Касий.

— Ставай, събуди се, господин Белона!

Касий разтърква очи и сяда на леглото, гледа ни със Севро, но заговаря на Мустанга:

— Какво става?

— Пристигнахме на Луната — казвам.

— А не на Марс? — пита изненадано Касий. Антония се размърдва на койката си зад нас явно също тъй стресната от новината, колкото изглежда и Касий.

— Не на Марс.

— Значи нападаш Луната?! — мърмори Касий. — Ти си луд! Не разполагаш с толкова кораби. Как изобщо смятате да проникнете през щитовете?

— За това не се безпокой, сладурче — отвръща Севро. — Имаме си начини. Но скоро този кораб ще го намушка нажежен метал. И някой като нищо ще дойде тук и ще те гръмне в главата. И Дароу като си мисли за това, и чак му се реве. А пък аз не го обичам Дароу тъжен. — Касий само ни гледа, все едно сме се побъркали. — Той още не вдява.

— Когато каза, че си приключил с тази война, сериозно ли говореше? — питам.

— Не разбирам…

— Кърваво проклятие, Касий, много е просто! — заявява Мустанга. — Да или не?

— Да — отвръща Касий от койката си. Антония сяда на леглото, за да гледа. — Приключил съм. И как да не приключа? Тя ми отне всичко. И всичко бе заради хора, които ги е грижа само за самите тях.

— Е? — питам Севро.

— Айде, моля ти се! — изсумтява Севро. — Мислиш си, че ще се задоволя с това?

— Каква ви е играта? — пита Касий.

— Няма игра, малкият. Дароу иска да те пусна. — Касий се облещва. — Ама трябва да знам, че после няма да се пробваш да ни утрепеш. Ти много държиш на честта и на кръвните дългове и затуй трябва да ми дадеш клетва, та да спя спокойно.

— Аз убих баща ти…

— Хайде стига си ми напомнял вече за това.

— Ако останеш тук, не можем да те пазим — казвам. — Вярвам, че световете още имат нужда от Касий ау Белона. Но тук няма място за теб. Няма място за теб и при Суверена. Ако ми се закълнеш в честта си, че ще оставиш тази война зад гърба си, ще ти дам свободата.

Зад нас Антония избухва в смях.

— Смехория! Те си играят с тебе, Каси. Дърпат ти струнките като на арфа.

— Млък, малка пикло отровна! — крясва й Мустанга.

Касий оглежда Мустанга, обмисля предложението ни.

— Ти си се съгласила?

— Идеята беше моя — отвръща тя. — Нищо не се е случило по твоя вина, Касий. Аз постъпих жестоко с теб и съжалявам. Зная, че искаше да си отмъстиш на Дароу. И на мен…

— На теб — не. На теб — никога!

Мустанга трепва.

— … но знам, че си виждал какво носи мъстта. Знам, че си прозрял каква е в действителност Октавия. И какъв е в действителност брат ми. Виновен си само в това, че се опита да защитиш семейството си. Не заслужаваш да умреш тук.

— Наистина ли искаш да си тръгна? — пита той.

— Искам да живееш — отвръща тя. — И да, искам да си тръгнеш и никога повече да не се връщаш.

— Но… къде да отида?

— Навсякъде другаде, но не и тук.

Касий преглъща, рови в душата си. Мъчи се да намери начин да остане верен на честта и дълга, но се мъчи и да си представи света без Мустанга. Зная колко ужасно самотен се чувства сега, макар и да му даряваме свободата. Животът без любов е най-тежкият затвор. Но той облизва устни и кимва не на мен, а на Виргиния.

— Кълна се в баща си и в Юлиан да не вдигам оръжие срещу никого от вас. Ако ме пуснете, ще си тръгна. И няма да се върна повече.

— Страхливец! — Антония трясва по стъклената стена на килията си. — Ти, кръвогаден, хленчещ, пребит малък червей…

Сръчквам Севро.

— Все пак решаваш ти.

Той подръпва брадицата си.

— Их, по дяволите, ха дано сте прави за тая работа, пишколизци! — Бръква в джоба си, вади магнитна карта и вратата на Касиевата килия издрънчава тежко и се отключва.

— Тогава совалка те очаква в спомагателния хангар на това ниво — казва спокойно Мустанга. — Има разрешение за излитане. Но трябва да тръгнеш веднага.

— Което ще рече на секундата, тъпоглавецо! — обажда се Севро.

— Ще те гръмнат в тила! — провиква се Антония. — Предател!

Касий плахо поставя длан на вратата на килията, сякаш се бои, че ако я бутне, тя ще се окаже заключена, а ние ще му се присмеем и цялата надежда, вдъхната му от нас, ще бъде попарена. Но той има вяра, лицето му става стоманено и той бута вратата. Тя се отваря навън. Касий излиза при нас и протяга ръце, за да ги закопчаем.

— Ти си свободен бе, човек! — произнася завалено Севро и тропа тежко по оранжевия сандък с юмрук. — Ама трябва да се напъхаш в сандъка, та да те изкараме от тук незабелязано.

— Разбира се! — Той се позабавя, обръща се и ми протяга ръка. Поемам я и в мен се надига странно чувство на сродство. — Сбогом, Дароу.

— Късмет, Касий.

А пред Мустанга спира, иска му се да протегне ръце и да я вземе в прегръдките си, но тя просто му подава ръка, дори и сега се държи студено с него. Той поглежда дланта й и поклаща глава — не приема жеста й.

— Ние винаги ще имаме Луната — казва той.

— Сбогом, Касий.

— Сбогом.

Той отива до сандъка, отворен от Севро, и поглежда вътре. Колебае се, иска му се да каже нещо на Севро, може би да му благодари за последен път.

— Не зная дали баща ти бе прав. Но беше храбър! — Той протяга ръка на Севро, както протегна на мен. — Съжалявам, че вече го няма.

Севро гледа ръката и мига учестено, иска му се да я намрази. Не му е лесно. Никога не е бил нежна душа. Но напряга всички сили и поема протегнатата ръка. Стиска я. Но нещо не е наред. Касий не пуска. Лицето му става ледено. Тялото му се извърта — толкова бързо, че не успявам да го спра. Той рязко дръпва назад ръката на Севро и дребното тяло на приятеля ми изхвърча към него, а той завърта хълбок, захваща Севро под дясната си мишница, все едно танцуват, за да измъкне пистолета му от кобура на крака. Севро се препъва и опипва за оръжието, но то вече не е там. Касий го отблъсква и застава зад него, притиснал пържачката в гръбнака му. Широко отворените очи на Севро се взират със страх в мен.

— Дароу…

— Касий, недей! — изкрещявам.

— Това е мой дълг.

— Касий… — Мустанга прави крачка напред, протегнатата й ръка трепери. — Той ти спаси живота… Моля те!

— На колене! — командва ни Касий. — Кръвогадно проклятие, на колене! — Сякаш се олюлявам на ръба на пропаст и мракът се разстила пред мен. Шепне, иска отново да ме погълне. Не мога да посегна за бръснача си. Касий като нищо ще ме застреля още преди да съм го извадил. Мустанга коленичи и ми прави знак да коленича и аз. Вцепенен й се подчинявам.

— Убий го! — крещи Антония. — Убий копелето!

— Касий, изслушай ме… — умолявам.

— На колене, казах! — повтаря Касий на Севро.

— На колене ли? — ухилва се лукаво Севро с налудничав блясък в очите. — Тъп Златен! Забрави правило номер едно на Виещите. Никога не се навеждай! — Той грабва бръснача си от дясната китка и се опитва да се завърти, ала е твърде бавен. Касий го прострелва в рамото и той отскача настрана. Бойната жилетка се пропуква и кръв опръсква металната стена. Севро се люшва напред с див поглед.

— За Златните! — прошепва Касий и изстрелва още шест заряда от упор в гърдите на Севро.