Пиърс Браун
Утринна звезда (37)

35.
Светлината

В продължение на седем дни след смъртта на Рагнар обикалям из лесовете със Сефи и говоря на мъжките племена от Строшения гръбнак, на Окървавените храбреци от Северното крайбрежие, на жените, които кичат главите си с овнешки рога и стоят на стража на Вещерския проход. Летя с гравиБотуши заедно с Валкириите и разнасяме вестта за падането на Асгард. Преживяването е… драматично.

Сефи и двайсетина от нейните Валкирии започнаха да се обучават с Холидей и с мен как да ползват гравиБотуши и пулсОръжия. Първоначално бяха непохватни. Една се вряза в планински скат със скорост, двойно по-голяма от тази на звука. Но когато трийсет от тях кацат с плющяща на вятъра украса по шлемовете, с изрисуван върху лявата им страна син отпечатък от дланта на Сефи, а върху дясната — Секачът на Жътваря, хората започват да се вслушват в думите ни.

Откарваме повечето от Обсидиановите водачи в завладяната планина и ги пускаме да се разхождат из залите, където боговете им са яли и спали. Показваме им замразените трупове на убитите Златни. Щом виждат боговете си убити, повечето, дори и онези, които са знаели за истинското си положение на роби и са си мълчали, приемат от нас подадената им маслинова клонка. Неприелите, отхвърлилите ни, са победени от собствения си народ. Не само Златните, но и водачите като Алия. Двама такива военачалници от срам се хвърлят от планината. Друга се самоубива с кама и кръвта й изтича на пода на зимните градини.

А една дребна отявлена психопатка наблюдава с огромна злост, когато я отвеждаме в дейтахъба на планината и трима Зелени я осведомяват за планирания метеж срещу властта и й показват заговора на видеозапис. Даваме й бръснач, осигуряваме й възможност да отлети обратно до дома си и два дни по-късно тя присъединява двайсет хиляди воини към моята кауза.

Понякога чувам легендата за Рагнар. Тя е плъзнала сред племената. Наричат го Говорителя. Онзи, дошъл с истината, довел пророците и жертвал живота си за своя народ. Но заедно с легендата за приятеля ми се носи и моята. Моят символ, Секачът, пламти по планински склонове за поздрав към мен и Валкириите, когато отлитаме на среща с нови племена. Наричат ме Утринната звезда. Звездата, по която ездачите на грифони и пътешествениците се ориентират из пустошта в тъмните зимни месеци. Звездата, която гасне последна, щом дневната светлина се завърне напролет.

И моята легенда е тази, която започва да ги обединява. Не чувството за сродство помежду им. Тези кланове са воювали поколения наред. Но аз нямам мръсно минало тук. За разлика от Сефи и другите велики Обсидианови военачалници, аз съм тяхното недокоснато снежно поле. Тяхната празна плоча, върху която могат да изрисуват своите коренно различни мечти. Както казва Мустанга, аз съм нещо ново, и в този стар свят, потънал в легенди, предци и минало, новото цена няма.

Ала въпреки напредъка ни в събирането на клановете срещаме грамадни трудности. Не само трябва да увардим сприхавите Обсидиани да не се избият помежду си в дуели на честта, по и много от клановете приеха поканата ми да сменят местожителството си. Стотици хиляди от тях трябва да бъдат откарани от домовете си в Антарктика в тунелите на Червените, та да са извън обсега на Златните бомбардировки. И всичко това, докато държим Чакала сляп и глух за маневрите си. От Асгард Мустанга води контраразузнавателните акции с помощта на хакерите на Живака, за да замаскира присъствието ни, и изпраща до Щабквартирата на Качествения Контрол в Егия рапорти, съответстващи на тези от предните седмици.

Тъй като няма начин да ги прекараме незабелязано, Мустанга, Златната аристократка, измисли най-дръзкия план в историята на Синовете на Арес. Едно масирано превозване на войски с хиляди совалки и товарни кораби от търговската флотилия на Живака и флота на Синовете на Арес, чрез което да пренесем населението на полюса за дванайсет часа. Хиляда кораба, литнали над Южното море и изгарящи хелий, които да кацнат на леда пред Обсидиановите градове и да свалят рампи за стотиците хиляди великани, увити в кожи и желязо. Те изпълват корпусите им със старци, болни, воини, деца и зловонието на животни. После, под прикритие, с флотилията на Синовете на Арес населението ще бъде разпръснато под земята, а много от воините ще бъдат откарани на бойните ни кораби на орбита. Надали познавам друг човек във всички светове, който да може да организира подобно нещо бързо като нея.

 

 

На осмия ден след падането на Асгард потеглям със Сефи, Мустанга, Холидей и Касий при Севро, за да ръководим последните приготовления за миграцията. Валкириите вземат и Рагнар с нас — увиват замразеното му тяло в груб плат и го държат здраво, ужасени, когато корабът ни полита със скорост, малко по-ниска от скоростта на звука, пет метра над океанската повърхност. Те наблюдават с благоговение как влизаме в тунелите на Марс през една от многобройните подземни точки за достъп на Синовете. Тази е стара миньорска колония в един южен планински район. Съгледвачи на Синовете в дебели зимни якета и маски на лицата ни поздравяват с вдигнати във въздуха юмруци, щом навлизаме в тунела.

Половин ден подземен полет по-късно пристигаме в Тинос. Тук е пълно с кораби. Стотици са задръстили сталактитените докове, други хвърчат наоколо. Като че целият град наблюдава совалката ни, докато преминаваме през трафика и кацваме в сталактитения си хангар. Всички знаят, че в нея съм не само аз и новите ни съюзници — Обсидианите, но и покосеният Щит на Тинос. Разплаканите им лица се сливат и отминават. Вече между бежанците се вихрят слухове. Обсидианите идват. Не само да се бият, но и да живеят в Тинос. Да ядат храната им. Да вървят по бездруго гъмжащите от хора улици. Танцьора казва, че това място е буре с барут, което всеки миг ще се взриви. Не мога да кажа, че не съм съгласен.

Настроението на Синовете на Арес е свирепо. Те се събират мълчаливо, щом рампата за кацане на кораба ми се разгъва. Аз слизам първи по нея. Севро чака, застанал до Танцьора и Мики. Награбва ме в прегръдките си. Стоическото му лице е белязано от зачатък на козя брадичка. Държи раменете си изпъчени докрай, сякаш тези кокали могат да понесат надеждите на хилядите Синове на Арес, изпълващи доковете и дошли да видят Щита на Тинос отново на мястото, което бе приел за свой дом.

— Къде е той? — пита Севро.

Оглеждам се към своята совалка — Сефи и Валкириите спускат Рагнар по рампата. Виещите първи ги посрещат. Клоуна поздравява почтително Сефи, а Севро ме заобикаля и застава пред Валкириите.

— Добре дошли в Тинос — казва им той. — Аз съм Севро ау Барка, кръвен брат на Рагнар Волар. А това са останалите му братя и сестри. — Той посочва Виещите, всички те са с вълчите си наметала. Севро изважда мечата наметка на Рагнар. — Той я носеше в бой. С ваше позволение бих искал да я носи и сега.

— Бил си брат на Рагнар, значи си мой брат — казва Сефи, изцъква с език и Валкириите предават тялото на брат й в ръцете на Севро. Мустанга поглежда към мен. Щедростта на Сефи ми се струва обещаващ знак. Ако тя бе алчна твар, щеше да задържи тялото му и да го изгори на Обсидианова погребална клада. Вместо това ми каза, че знае къде е истинският му дом: при онези, борили се рамо до рамо с него и помогнали му да се завърне при своя народ.

Мустанга се присламчва до мен, когато Виещите надиплят наметалото на Рагнар върху тялото му и го понасят през тълпата. Синовете им сторват път. Ръце се протягат да докоснат Рагнар.

— Виж. — Мустанга кимва към тънките черни ленти, които Синовете са вплели в брадите и в косите си. Ръката й напипва малкия ми пръст, леко го стисва и това ме запраща обратно в горите, където тя ме спаси. Стопля ме, докато гледаме как Севро напуска хангара с тялото на Рагнар. — Върви — подбутва ме тя в неговата посока. — Ние с Танцьора ще имаме съвещание с Живака и Виктра.

— Тя има нужда от охрана — казвам на Танцьора. — Синове, на които имаш доверие.

— Ще се оправя! — завърта очи Мустанга. — Оцелях при Обсидианите!

— Ще й прикрепя Пъклените пепелянки — отвръща Танцьора и изучава с поглед Мустанга без добротата, която съм свикнал да виждам в очите му. Днес смъртта на Рагнар е сломила духа му. Изглежда по-стар, когато махва на Нарол да дойде и кимва към совалката.

— Белона на борда ли е?

— Холидей го затвори в пътническия салон. Вратът му още е раздран и ще трябва Вирани да го прегледа. Бъдете дискретни, отделете му лична стая.

— Лична? Дароу, тук е претъпкано! Дори и капитаните не получават лични стаи!

— Той има сведения. Искаш да го застрелят, преди да ни ги даде ли? — питам.

— Затова ли го запази жив? — Танцьора поглежда скептично Мустанга, сякаш знае, че тя вече пречи на решенията ми. Отде да знае, че тя много по-лесно би оставила Касий да умре. Не омеквам и Танцьора въздъхва. — Нищо няма да му се случи. Давам дума.

— Намери ме по-късно — казва ми Мустанга, щом потеглям.

Усмихвам й се, с нея тук се чувствам по-сигурно.

— Непременно.

 

 

Заварвам Севро приведен над Рагнар в лабораторията на Мики. Едно е да чуеш за смъртта на приятел, а друго — да видиш сянката, останала след него. След като баща ми умря, не можех да гледам старите му работни обувки. Майка ми беше твърде практична и така и не ги изхвърли. Каза, че не можем да си го позволим. Тъй че един ден ги изхвърлих сам, а тя ме напердаши по ушите и ме накара да ги донеса обратно.

Мирисът на смърт все по-силно лъха от Рагнар.

Студът го запази в родната му земя, но в Тинос токът спира и тогава хладилните камери са с по-малък приоритет от пречиствателите на вода и системите за рециклиране на въздуха в града под нас. Скоро Мики ще го балсамира и ще подготви погребението, което Рагнар искаше.

Седя и мълча половин час и чакам Севро да проговори. Не искам да съм тук. Не искам да гледам Рагнар мъртъв. Не искам да тъна в тъга. Ала оставам заради Севро.

Мишниците ми вонят. Уморен съм. Оскъдната храна в донесения ми от Дио поднос си стои непокътната освен бисквитата, която сдъвках във вцепенение, и си мисля колко нелепо изглежда Рагнар на масата. Твърде е голям за нея и краката му висят във въздуха.

Въпреки миризмата Рагнар е спокоен в смъртта. Панделки, червени като зимни боровинки, се гушат сред белотата на брадата му. Два бръснача лежат в ръцете му, скръстени на голите му гърди. Татуировките са потъмнели и покриват ръцете, гърдите и шията му. Рисунката на череп, каквато имаме и аз, и Севро, изглежда тъй тъжно сега. Тя разказва своята история, макар и мъжът, който я носи, да е вече мъртъв. Всичко по тялото на Рагнар изглежда по-ярко сега, в смъртта, освен раната, която минава отстрани, безобидна и тънка като змийска усмивка. Разрезите, нанесени от Айя в корема му, са толкова дребни. Как тези ранички могат да отнесат една такава огромна душа от този свят?

Как ми се иска той да бе тук!

Хората имат нужда от него повече от всякога.

Очите на Севро са изцъклени, пръстите му се плъзгат по татуировката върху бялото лице на Рагнар.

— Той искаше да отиде на Венера, да знаеш — мърмори с гласец, нежен като на дете. Никога не съм го чувал да говори така нежно. — Показах му едно холовидео на катамаран от там. В мига, в който нахлузи очилата… Никога никого не съм виждал да се усмихва така! Сякаш е открил рая и е разбрал, че не е нужно да умира, за да отиде там. Промъкваше се в стаята ми и ми вземаше холоустройството посред нощ, докато един ден просто не му я подарих тая проклетия. Струва четиристотин кредита максимум. И знаеш ли какво направи той, та да ми се отплати? — Не знам. Севро вдига десницата си и ми показва татуирания там череп. — Направи ме свой брат. — Той бавно, с обич, побутва с юмрук Рагнар в челюстта. — Обаче големият тлъст идиот е трябвало да се втурне срещу Айя, не да бяга от нея.

Валкириите все така претърсват пустошта напразно за знаци за присъствието на Рицаря Олимпиец. Следата й навлиза все по-дълбоко в цепнатината, а после я покрива замръзналата черна кръв на някаква твар. Дано някое страшилище я е открило и я е завлякло в пещерата си сред леда, за да я довърши бавно. Но се съмнявам. Такава жена няма просто да изчезне. Каквато и да е съдбата на Айя, ако е жива, тя ще намери начин да се свърже със Суверена или с Чакала.

— Аз съм виновен — казвам. — И скапаният ми план за елиминирането на Айя.

— Тя уби Куин. Спомогна за убийството на баща ми — мърмори Севро. — Уби десетки от нас, докато ти беше затворен. Не си се издънил. И мен щеше да загубиш, ако бях там. Дори и Рагса нямаше да ме удържи да й се пробвам. — Севро прокарва опакото на юмрука си по ръба на масата и оставя тънки бели бразди по кожата. — Вечно се мъчеше да ни закриля.

— Щитът на Тинос — казвам.

— Щитът на Тинос — повтаря той след мен с пресеклив глас. — Той обичаше това име.

— Знам.

— Мисля, че преди да ни срещне, винаги се е смятал за меч. Ние му позволихме да бъде онова, което иска. Закрилник. — Той избърсва очите си и се дръпва от Рагнар. — Както и да е, принцчето е живо.

Кимвам.

— Докарахме го със совалката.

— Жалко. Два милиметра! — Той събира пръсти, за да покаже колко наблизо е минала стрелата на Мустанга покрай югуларната вена на Касий. След като Сефи разпрати конници към племената, аз заведох нея и много от военачалниците й в Асгард със совалката, за да видят крепостта. Закарах там и Касий и Жълтите в Асгард му спасиха живота. — Защо го пазиш жив, Дароу! Ако смяташ, че ще ти благодари за щедростта, има да чакаш.

— Не можех да го оставя да умре ей така.

— Защо?

— Не знам.

— Я стига глупости.

— Може би си мисля, че светът ще е по-добър, ако и той присъства в него — казвам колебливо. — Толкова много хора го използваха, лъгаха го, предадоха го. И всичко това го е оформило. Не е честно. Искам той да има шанс сам да реши що за човек иска да бъде.

— На никого от нас не му дават да е какъвто иска да бъде — измърморва Севро. — Поне не задълго.

— Не се ли борим за това? Ти каза тъкмо това току-що за Рагнар? Той бе създаден за меч, но ние му дадохме възможност да бъде щит. И Касий заслужава същия шанс.

— Тъпунгер. — Той завърта очи. — Само защото си прав, не значи, че си прав! Както и да е, и орлите ги мразят също толкова, колкото и лъвовете. Някой тук все ще се опита да го гръмне. И твойто момиче — също.

— Пъклените пепелянки я пазят. И тя не е мое момиче.

— Както кажеш. — Той се строполява в едно от откраднатите кожени кресла на Мики и разтърква с ръка гребена си от коса. — Да беше взела с нея Телеманите. Ако ги беше взела, щяхте здраво да ошлакате Айя. — Той затваря очи и отпуска глава назад. — А, да, бе! — сеща се той внезапно. — Гепих ти малко кораби.

— Видях, благодаря — отвръщам.

— Най-сетне! — изпръхтява той, ухилен. — Знак, че носим промяна. Двайсет кораба-факли, десет фрегати, четири разрушителя, дреднаут. Да го беше видял, Жътварче! Марсианският флот напомпа Фобос с легионери до откат, изпразниха си корабите и ние просто им задигнахме щурмовите совалки, откарахме ги обратно с точните кодове и ги приземихме в хангарите им. Моят отряд и веднъж не стреля. Момчетата на Живака хакнаха дори и озвучителните системи. Твойта реч я чуха всички. Направо се вдигна метеж, преди да се качим на борда — Червени, Оранжеви, Сини, та дори и Сиви. Номерът със системите няма да мине пак. Златните ще се научат да се изключват от мрежата, та ние да не можем да я хакнем, ама тая седмица видяха зор. Когато се обединим с „Пакс“ и останалите кораби на Орион, ще разполагаме с истинска войска да ошлакаме Феичките.

В мигове като този знам, че не съм сам. Светът да върви по дяволите, стига да имам своето краставо ангелче-хранителче. Де да го закрилях и аз толкова добре, както той закриля мен! Отново е свършил всичко, което бих могъл да поискам, и отгоре! Докато строявах Обсидианите, той е нанесъл зееща пробойна в отбранителната флотилия на Чакала. Осакатил е една четвърт от тях. Принудил е останалите да се оттеглят към външния спътник Деймос, за да се прегрупират с резервите на Чакала и да чакат допълнителни подкрепления от Церера и Консервата.

Само за един кратък час постигнал господство на флота над цялото южно полукълбо на Марс. Царят гоблин. После го принудили да се оттегли и да се скатае във Фобос, където бойците му елиминирали лоялисткия флот, като накарали отрядите на Роло да им отрежат въздуха и да ги издухат в Космоса. Не храня заблуди. Чакала няма да позволи да превземем спътника. Може и да не му пука за населението му, но не може да унищожи хелиевите рафинерии на станцията. И затова скоро ще има второ нападение. То няма да засегне моите военни действия, но Чакала ще се впусне в битка с пробудения от нас народ. Това ще изтощи ресурсите му, без да възпрепятства мен. Най-гадната възможна ситуация за него.

— Какво си мислиш? — питам Севро.

Погледът му се рее из тавана.

— Питам се колко време ще мине, докато и ние легнем на тая маса. Питам се и защо трябва ние да сме на опашката. Гледаш клипове, слушаш разкази и си мислиш за обикновените хора. Тези, които имат шанс за живот на Ганимед, на Земята или на Луната. Няма как да не им завидя.

— Не смяташ, че имаш шанс да живееш ли? — питам.

— Не както трябва — отговаря той.

— А как е както трябва? — питам.

Той кръстосва ръце, все едно е хлапе в крепост, гледа истинския свят долу и се чуди защо не може да бъде толкова вълшебен като него.

— Де да знам. Нещо твърде далеч от това да си Безподобен белязан. Феичка, може би, или дори щастлив средноЦветен. Искам само да имам нещо, да го погледна и да кажа: това не ме застрашава, то си е мое и никой няма да се опита да ми го вземе. Къща. Деца.

— Деца?

— Не знам. Никога не бях се замислял за това, преди Татенцето да умре. Преди да отведат теб.

— Преди Виктра, искаш да кажеш — намигам му аз. — Между другото, много ти е хубава козята брадица.

— Млък! — тросва се той.

— Вие двамата вече… — Той ме пресича и сменя темата.

— Ама щеше да е хубаво да съм си просто Севро. Да си имам Татенцето. Да бях познавал майка си. — Той се смее на себе си прекалено силно. — Понякога си мисля да се върна към началото и да се запитам какво ли щеше да стане, ако Татенцето е знаел, че Съветът ще дойде. Ако бе избягал с майка ми и с мен.

Кимвам.

— Аз все си мисля какъв ли щеше да е животът ми, ако Ео не бе умряла. За децата, които щях да имам. И какви имена щях да им дам. — Усмихвам се сдържано. — Щях да остарея. Да гледам как остарява Ео. И щях да я обичам все повече с всеки нов белег и всяка нова година, макар и тя да се бе научила да презира дребния ни незначителен живот. Щях да погреба майка си, може би брат си, сестра си. И ако ми провървеше, един ден, когато косата на Ео ще е побеляла, но преди да започне да капе и тя да започне да кашля, възседнал сондата, ще чуя как скалите над главата ми се разместват и това ще е. Тя щеше да ме изпрати в крематориумите и да разпръсне пепелта ми, а после нашите деца щяха да сторят същото. И клановете щяха да разправят, че сме били щастливи и свестни, и хубави дечица сме отчували, кърваво проклятие! И когато тези деца умрат, споменът за нас щеше да изчезне, а когато и техните деца умрат, той щеше да бъде пометен като праха, в който сме се превърнали, далече надолу в дългите тунели. Щеше да е незначителен животец — свивам рамене аз, — ала щеше да ми хареса. И всеки ден се питам, ако ми се дадеше шанс да се върна назад, да съм сляп, да ми се върне всичко онова, бих ли приел?

— И какъв е отговорът?

— През цялото време си мислех, че всичко това е за Ео. Летях напред като стрела, защото имах онази съвършена идея в главата. Тя искаше това. Аз я обичах. Значи ще сбъдна мечтата й. Само че това са дивотии. Кърваво проклятие, живеех половинчат живот! Създавах си идол от една жена, превръщах я в мъченица, в предмет вместо в човек. Преструвах се, че е била съвършена. — Прокарвам пръсти през мазната си коса. — Тя не би го искала. И когато се огледах из Кухината, просто знаех, тоест сигурно докато говорех, проумях, че справедливостта не е в това да поправиш миналото, а да поправиш бъдещето. Ние не се борим за мъртвите, за живите се борим! И за все още неродените. За шанса да имаме деца. Ето какво трябва да дойде след това, иначе какъв е смисълът?

Севро седи мълчаливо и обмисля казаното от мен.

— Ние с теб продължаваме да търсим светлина в мрака и да я очакваме да грейне. Ала тя вече е грейнала. — Докосвам го по рамото. — Светлината, това сме ние, малкият. Макар и потрошени, и перкулясали, и тъпи, светлината сме ние и ние греем.