Пиърс Браун
Утринна звезда (6)

4.
Килия 2187

Извеждат ме като затворник по коридорите, с качулка на главата. Ръцете ми са закопчани зад гърба с белезници. Братът върви отляво на мен, сестрата — отдясно, и двамата ме крепят. Змийската отрова ме изправи на крака, ала често ги заплитам. Чувствам натъпканото си с дрога тяло все още отпуснато като мокри дрехи. Едва усещам разбития си палец и немощните си нозе. Тънките ми затворнически обувки дращят по пода. Главата ми се лашка, но мозъкът ми щрака на хиперобороти. Това е някаква фокусирана мания. Дъвча си езика, за да не шепна, и си напомням, че вече не съм в тъмното като преди. Тялото ми се тътри по бетонен коридор. Върви към свободата. Към семейството ми, към Севро. Никой няма да спре двама драгуни от Тринайсети легион, не и когато имат позволение за достъп и самата Айя е тук. Съмнявам се, че мнозина от армията на Чакала изобщо знаят, че съм жив. Ще ме видят какъв съм заслабнал и блед като призрак и ще решат, че съм някой нещастен затворник — Обсидиан. И все пак усещам погледите им. Параноята се прокрадва в мен. Те знаят. Знаят, че сте оставили трупове след себе си. Колко време ще мине, докато отворят онази врата? След колко време ще ни разкрият? Мислите ми препускат, изреждат всеки възможен изход. Как всичко може да се провали. Дрогата. Само от дрогата е.

— Не трябва ли да се качваме нагоре? — питам, когато слизаме с гравиАсансьор дълбоко вдън затвора в планинската цитадела. — Или по-надолу има хангар?

— Уцелихте, господине — отвръща впечатленият Триг. — Корабът ни чака.

Холидей прави балонче с дъвката си.

— Триг, носът ти е омазан с кафяво. Ей… там.

— Я си затваряй плювалника! Не съм аз тоя, дето се изчерви, докато той беше гол.

— Сигурен ли си бе, малкият? Тихо. — ГравиАсансьорът забавя ход и братът и сестрата се напрягат. Чувам как ръцете им освобождават предпазителите на оръжията. Вратите се отварят и при нас влиза някой.

— Домине — казва любезно Холидей на новия в компанията и ме побутва настрана да направя път. Ботушите, които влизат, са тежки — значи е или Златен, или Обсидианов, но Сивите никога не биха нарекли Обсидиан домине, а и един Обсидиан никога не би лъхал на карамфил и канела.

— Сержант. — Гласът ме прорязва. Мъжът, на когото принадлежи, някога нижеше гердани от уши. Викс. Един от старата банда на Тит. При моя Триумф и той участва в клането. Залепям се за стената на гравиАсансьора и той продължава да се спуска надолу. Викс ще ме познае. Ще ме подуши. И в момента ме подушва, гледа към нас. Чувам как шумоли яката на връхната му дреха.

— Тринайсети легион? — пита Викс след малко. Трябва да е забелязал татуировките по вратовете им. — От тези на Айя ли сте, или на баща й?

— На Фурията, за този тур, домине — отвръща хладнокръвно Холидей. — Но служехме под командата на Властелина на пепелта.

— А, значи сте участвали в Битката за Деймос миналата година?

— Да, домине. Бяхме с Грим в авангарда от кораби пиявици, изпратен да убие Телеманите, преди Ау Фабии да ги разгроми заедно с корабите на Аркос. Брат ми пусна куршум в рамото на стария Кавакс. Без малко да го пленим, но Август и съпругата на Кавакс разбиха щурмовия ни отряд.

— Леле, леле — възкликва одобрително Викс. — Кръвогадно проклятие, това си е било направо награда и половина. Можеше да добавиш още една сълза на лицето си, легионер. Аз преследвах онзи Обсидианов пес със Седми легион. Властелинът на пепелта предложи хубава цена, за да му върнат неговия роб. — Той изсумтява нещо под носа си. Като че е взел някоя от тубите със стим, така любими на Такт. — Та, значи, кой е този?

Говори за мен.

Сърцето думка в ушите ми.

— Дар от Претор Грим в замяна на… пратката, която тя ще си отнесе у дома — отвръща Холидей. — Ако ме разбирате, господине.

— Пратка. По-скоро половин пратка. — Той се изхилва на собствената си шега. — Познавам ли го? — Ръката му докосва ръба на качулката ми. Дръпвам се страхливо. — Ако е Виещ, ще ми се стопли душата. Чакълчето? Паламидата? Не, много е висок.

— Обсидианов е — бърза да се намеси Триг. — Де да беше Виещ.

— Пфу. — Ръката на Викс отскача все едно от зараза. — Чакайте! — Хрумнало му е нещо. — Ще го турим в килия заедно с оная кучка от Юлиите. Да се сбият за вечерята. Как ви се струва, Тринайсети? Навити ли сте да се повеселим?

— Триг, угаси камерата — озъбвам се изпод качулката си.

— Какво? — обръща се Викс.

Пук — включва се полеЗаглушител.

Раздвижвам се — непохватно, ала на скорост. Изтръгвам ръце от оковите, вадя скрития си бръснач с една ръка, а с другата свалям рязко качулката. Промушвам Викс в рамото, приклещвам го до стената и му удрям една глава в лицето. Но не съм този, който бях преди, дори и с дрогата. Картината пред очите ми плува. Препъвам се. Той остава на крака и преди да успея да реагирам, преди дори да фокусирам зрението си, Викс сам вади бръснач.

Холидей ме засланя с тялото си и ме избутва настрана. Падам на земята. Триг действа още по-бързо — забива дулото на пистолета право в отворената уста на Викс. Златният се вцепенява и се вторачва надолу в металния корпус на оръжието с език, залепен за студената цев. Бръсначът му спира на сантиметри от главата на Холидей.

— Шшшт — прошепва Триг. — Пусни бръснача. — Викс го пуска.

— Какви ги мислиш, по дяволите? — крясва ми сърдито Холидей. Диша тежко, помага ми да се изправя. Още ми се вие свят. Извинявам се. Тъпо от моя страна. Закрепвам се на крака и поглеждам Викс, който с ужас се взира в мен. Краката ми треперят и се налага да се държа за един от парапетите на гравиАсансьора. Сърцето ми тупти бясно от напора на дрогата в организма ми. Тъп беше този опит да се бия. Тъпо беше да използвам заглушител. Зелените наблюдатели ще зацепят какво става и ще пратят Сиви да проверят стаята за обработка. И те ще открият труповете.

Опитвам се да свържа разхвърчалите се мисли. Съсредоточи се!

— Виктра жива ли е? — успявам да изцедя. Триг вади дулото и го опира в зъбите на Викс, та да отвърне. Но той мълчи. Още не отговаря.

— Знаеш ли какво ми причини той? — питам.

След малко упорстване Викс кимва.

— И… — Смея се. Смехът ми се плъзва като пукнатина в леда, става по-силен и се готви да се пръсне в хиляда различни посоки, ала прехапвам език да го спра. — И… И все още имаш куража да ме караш да те питам втори път?

— Жива е.

— Жътварю… Те ще дойдат за нас. Ще разберат за заглушителя — Холидей се е взряла в оченцето на камерата горе на тавана. — Не можем да променим плана.

— Къде е тя? — извивам бръснача. — Къде е тя?

Викс изсъсква от болка.

— Ниво 23, килия 2187. Би било разумно да не ме убиваш. Можеш да ме пратиш в килията й. Избягай. Ще ти кажа по кой път, Дароу. — Мускулите и вените под кожата на врата му се приплъзват и надигат като змии под пясък. По тялото му няма грам подкожна мазнина. — Двама предатели Преторианци няма да те заведат далече. В тази планина има цяла армия. В града, на орбита, има легиони. Трийсет Безподобни белязани. В Южна Атика е Костната конница. — Той кимва към малкия птичи череп на ревера на униформата си. — Помниш ли ги?

— Тоя не ни трябва! — изстрелва Триг и опипва спусъка на пистолета.

— Нима? — киска се Викс и увереността му се възвръща, щом забелязва колко съм слаб. — А какво смяташ да правиш ти срещу Олимпийски рицар бе, Тенеке? А, чакай! Тука те не са ли двама?

Холидей изпръхтява.

— Същото като тебе, златокоско. Ще бягам.

— Ниво 23 — казвам на Триг.

Триг натиска копчетата на гравиАсансьора и ни отклонява от техния маршрут за бягство. Изкарва карта върху дейтапада си и двамата с Холидей я изучават набързо.

— Килия 2187 е… тук. Ще има код. Камери.

— Твърде далече е от точката за евакуация. — Устните на Холидей се свиват. — Ако тръгнем нататък, спукана ни е работата.

— Виктра е моя приятелка — казвам. А аз я мислех за мъртва, ала тя по някакъв начин е оцеляла от изстрелите на сестра си. — Няма да я зарежа.

— Избор няма — заявява Холидей.

— Избор винаги има. — Думите прозвучават немощно дори и за собствения ми слух.

— Погледни се бе, човек. Та ти си една люспа!

— Остави го, Холи — обажда се Триг.

— Тая Златна кучка не е от нашите! Няма да умирам за нея.

Но Виктра би умряла за мен. В мрака аз мислех за нея. За детинската радост в очите й, когато й дадох шишенцето с петрихор^[1] в кабинета на Чакала. „Не знаех. Дароу, не знаех!“, бяха последните й думи към мен след предателството на Рок. Наоколо вилнее смърт, гърбът й е пронизан от куршуми, а тя иска само най-накрая да остана с добро мнение за нея.

— Няма да зарежа приятелката си — повтарям аз сериозно.

— Ще те последвам — изрича провлечено Триг. — Каквото и да кажеш, Жътварю, аз съм твоят човек.

— Триг — прошепва Холидей. — Арес каза…

— Арес не е обърнал посоката на прилива. — Триг кимва към мен. — Той може. Отиваме там, където и той.

— Ами ако изтървем уреченото време?

— Тогава ще се оправим сами. Експлозиви имаме достатъчно.

Очите на Холидей се изцъклят и грамадната й челюст щръква напред. Познавам го този поглед. Тя не вижда брат си, както го виждам аз. Той не е копой, не е убиец. За нея той е момчето, с което е израснала.

— Добре, пишете ме и мен — казва тя с неохота.

— Ами Безподобният? — пита Триг.

— Въвежда кода и остава жив — отвръщам. — Ако се пробва да направи нещо, застреляйте го.

Слизаме от асансьора на ниво 19. Пак съм сложил качулката и Холидей ме води, а Викс върви най-отпред, все едно ни откарва в килия. Триг се е залепил за него с пистолета. Коридорите са тихи. Стъпките ни отекват. Качулката скрива всичко от погледа ми.

— Тук е — казва Викс, щом стигаме до вратата.

— Вкарай кода, скапаняко! — командва Холидей.

Той го въвежда и вратата се отваря със свистене. Чува се страшен шум. Ужасно пращене от тонколоните. В килията е мраз, всичко е побеляло. Таванът грее с ослепителна светлина, не мога да го погледна. Измършавялата обитателка на килията лежи в ъгъла, свила крака в зародишна поза с гръб към мен. Гърбът й е нашарен със стари белези от изгаряния и ивици от боя с камшик. Разбърканата, руса до бяло коса, спускаща се над очите й, е единственият щит на жената срещу заслепяващата светлина. Нямаше да я позная, ако не бяха двата белега от куршуми горе по гръбнака й, между лопатките.

— Виктра! — мъча се да надвикам грохота, ала тя не ме чува. — Виктра! — крясвам отново, шумът утихва и от тонколоните зазвучава биене на сърце. Измъчват я със звук и светлина. Усещания. Точно обратното на моето изтезание. Сега тя успява да ме чуе и рязко завърта глава към мен. Подивели златисти очи се взират изпод сплъстената коса. Дори не зная дали ме разпознава. Дързостта, с която Виктра показваше голотата си преди, я няма. Уязвима, тя се прикрива. Тя е в ужас.

— Изправи я на крака! — Холидей бутва в корема Викс. — Трябва да се махаме.

— Тя е парализирана… — установява Триг. — Нали?

— Гадост. Тогава ще я носим.

Триг се устремява към Виктра. Забивам длан в гръдта му и го спирам. Дори и в това състояние тя е способна да му откъсне ръцете. Знам в какъв ужас изпаднах, когато ме извадиха от дупката ми и пъпля бавно към нея. Собственият ми страх отстъпва в подсъзнанието ми и на негово място нахлува гняв заради онова, което й е сторила собствената й сестра. И защото зная, че виновният съм аз.

— Виктра, аз съм. Дароу. — Тя не дава с нищо да се разбере, че ме е чула. Прикляквам до нея. — Ще те измъкнем от тук. Може ли да вдигнем…

Тя се мята към мен, изтласква се напред с ръце.

— Свали си лицето! — пищи тя. — Свали си лицето! — Разтърсват я конвулсии, а Холидей се втурва напред и забива палка под кръста й. Електрошокът не е достатъчен.

— Лягай долу! — крясва Холидей. Виктра я халосва в средата на гръдната й пластина от дуропласт, запраща Сивата на метри назад и тя се удря в стената. Триг изстрелва с амбипушката си — универсална карабина — два упойващи заряда в бедрото й. Бързо я повалят. Но на земята тя все така диша тежко и ме гледа с присвитото си око, докато изпада в несвяст.

— Холидей… — подемам аз.

— Да позлатея дано! — изсумтява Холидей и се надига. В средата на нагръдника й има вдлъбнатина колкото юмрук. — Бива си го ударът на Феичката! — Холидей оглежда възхитено вдлъбнатината. — Тая броня уж трябва да издържа на куршуми от релсово оръжие!

— Гените на Юлиите — измърморва Триг. — Пак добре че е внимавала с калориите. — Той мята Виктра на рамо и излиза след Холидей обратно в коридора. Тя ме подканя троснато да побързам. Зарязваме Викс, проснат по корем в килията. Жив, както обещах.

— Ще те намерим! — Той се надига и сяда, щом посягам да затворя вратата. — Ще те намерим, знаеш. Кажи на малкия Севро, че идваме. Един Барка гътнахме, остава още един.

— Какво каза? — питам.

Пристъпвам обратно в килията и очите му светват от страх. Същият онзи страх, който сигурно е изпитвала Лея преди толкова много години, докато се криех в тъмното, а Антония и Викс я измъчваха, за да ме подмамят да изляза. Той се смееше, докато нейната кръв попиваше в мъха. И докато приятелите ми умираха в градината. Иска сега да го пощадя, та да продължи да убива. Злото се захранва с милосърдие.

Бръсначът ми се извива в Секач.

— Недей! — моли ми се той сега и тънките му устни затреперват, та да видя и момченцето в него, когато осъзнава, че е допуснал грешка. Някой някъде все още го обича. Помни го като непослушно дете или заспало в люлката. Да беше си останал това дете. Да бяхме си останали всички деца. — Нямаш ли сърце! Дароу, ти не си убиец! Ти не си Тит.

Биенето на сърцето отеква в стаята, тътне все по-силно. Бялата светлина очертава силуета му.

Той иска да го пожаля.

Но моята жалост се е стопила в мрака.

Героите от песните на Червените притежават чест и милосърдие. Те оставят хората живи, както аз оставих жив Чакала — та да останат неомърсени от грях. Нека злото да е за злодея. Нека той да бъде този в черно. Нека опита да ме промуши, щом му обърна гръб, та да се извъртя и да го убия, и да удовлетворя желанието си, без да ме мъчи чувство за вина. Но това тук не е песен, а война.

Дароу…

Трябваш ми, за да предадеш вест на Чакала.

Прерязвам гърлото на Викс. И когато той се строполява на земята и животът му изтича от него, аз зная, че той се страхува, защото там, отвъд, не го чака нищо. От гърлото му излиза гъргорене. Той хленчи, преди да издъхне. А аз съм безчувствен.

Навън сирени надават вой и заглушават ударите на сърцето.