Пиърс Браун
Утринна звезда (24)

22.
Бремето на Арес

Палецът на Севро посяга към щифта за детонация. Но преди да го натисне, аз активирам полеЗаглушител с устройството на пояса си и блокирам сигнала, тъй че да не може да напусне помещението.

— Ти, кучи сине! — изръмжава той и хуква към вратата, за да излезе от полето.

Посягам към него. Той се завърта в ръцете ми. Заглушителят ми не е силен и затова няма нужда той да се отдалечава от мен. Търкулва се в коридора, а аз се мятам след него.

— Севро, спри! — викам, щом изскачам навън.

Той вече е десет метра по-надолу и тича стремглаво, за да се измъкне от моето поле и сигналът му да се разпространи. В тези коридорчета е по-бърз от мен. Ще избяга. Вадя пулсЮмрука си, прицелвам се над главата му и стрелям, но се целя неточно и едва не му отнасям главата. Гребенът му пуши. Той се заковава на място и се завърта към мен. Гледа като диво животно.

— Севро… не исках…

С яростен вой той ме напада. Хваща ме неподготвен и аз със залитане се отдалечавам заднишком от този побъркан човек. Той приижда като вихрушка. Блокирам първия му удар, но в челюстта ми се забива ъперкът и зъбите ми изтракват. Ударът ме люшва назад. Зъбите ми захапват крайчеца на езика ми. Усещам вкус на кръв и аха-аха да падна. Ако Мики не ми беше изпипал костите, Севро можеше и да ми строши ченето. Но сега псува и стиска юмрука си, за да заглуши болката.

В отговор на ъперкъта изстрелвам левия си крак и го изритвам толкова силно в ребрата, че цялото му тяло се лашва настрана, забива се в стената и огъва металната преграда. Нанасям прав удар с десен юмрук. Той прикляква и ръката ми се блъска в дуроСтомана. Болката ме кара да треперя. Изсумтявам. Той се врязва в мен под левия лакът, замахвам към главата му, следва серия от удари в корема ми, цели се в топките ми. Усуквам се назад, успявам да награбя едната от ръцете му и го мятам с всички сили. Той се забива с лице в стената и се свлича на пода.

— Къде е? — Претърсвам тялото му за детонатора. — Севро…

Той прави „ножици“, изритва ме в краката и те се заплитат. Катурва ме на земята и вместо да си разменяме удари, се счепкваме. Той е по-добрият борец. И само това мога да направя, за да му попреча да ме задуши отзад, когато краката му оформят триъгълник с пети, сключени пред лицето ми и притискат врата ми от двете страни. Вдигам го от земята, но не мога да се отърся от него. Увиснал е с главата надолу от врата ми, гръб до гръб, все така заврял пети в лицето ми, и се опитва да смаже с лакът топките ми. Не мога да го достигна. Не мога да дишам. Затова сграбчвам прасците му около врата ми и усуквам тяло. Той се забива в метала. Веднъж. Два пъти. Най-сетне ме пуска и се отдръпва. Аз мигом се мятам върху му и му набивам бърза серия от лакти в лицето в стил крават. Той случайно забърсва с темето си брадичката ми.

— Тъпо… копеле… — измърморвам и залитам назад. Той се е хванал за главата от болка.

— Тъп дългунест задник…

Прицелва се с крак в корема ми. Поемам удара, хващам крака му с лявата ръка и отговарям с нокаутиращ удар, който се забива в черепа му с цялата ми тежест. Той се стоварва на пода. Опитва се да стане, но го блъсвам надолу с ботуш. Той ляга под него, диша тежко. Вие ми се свят, задъхвам се. Тялото ми ме мрази заради това, което му причинявам.

— Приключи ли? — питам. Той кимва. Вдигам си ботуша и му протягам ръка да му помогна да стане. Той се преобръща по гръб, посяга към нея, а после мята крак нагоре и забива тока на левия си ботуш право в слабините ми. Падам до него, повдига ми се. Парализиращо гадене се надига под кръста към топките и корема ми. До мен той пъхти като куче. Отначало ми се струва, че се смее, но когато поглеждам нагоре, съм потресен — виждам сълзи в очите му. Той лежи по гръб. Мощни ридания разтърсват гърдите му. Той се извръща, опитва се да скрие от мен сълзите си, да ги спре, но става още по-зле.

— Севро…

Сядам, като го гледам така, ми се къса сърцето. Не го прегръщам, но слагам ръка на главата му. И той ме изненадва — не се дърпа, а припълзява към мен и полага глава на коляното ми. Слагам другата си ръка на рамото му. Постепенно риданията утихват и той се изсеква. Но не помръдва. Сега е като след гръмотевична буря. Въздухът трепти от енергия. След малко той се прокашля, надига се и сяда с кръстосани крака в средата на коридора. Очите му са подпухнали, гледа засрамено. Играе си с ръце, с тия татуировки и тоя гребен изглежда като изваден от някоя изперкала детска книжка.

— Ха си казал на някого, че съм плакал, ще намеря умряла риба, ще я туря в един чорап и ще я скрия в стаята ти да се разлага там.

— Става.

Детонаторът лежи, захвърлен настрана. И двамата можем да го стигнем, но никой не посяга към него.

— Гадно ми е от това — казва той немощно. — А хората си падат по тия работи. — Поглежда нагоре към мен. — Не искам той да е от Синовете. Не искам да съм като Живака.

— Ти не си.

Той не вярва.

— В Института сутрин се будех и мислех, че още сънувам. А после усещах студа. И бавно започвах да си спомням къде се намирам и да усещам, че под ноктите ми са се набили мръсотия и кръв. И исках само да заспя отново. Да се стопля. Но знаех, че трябва да стана и да се изправя пред един свят, на който не му дреме. — Лицето му се разкривява. — Така се чувствам и сега всяка сутрин. Постоянно ме е страх. Не искам да загубя никого. Не искам да ги разочаровам.

— И не си — казвам. — Аз разочаровах теб. — Той се мъчи да ме прекъсне. — Ти беше прав. И двамата го знаем. Баща ти е мъртъв по моя вина. Всичко, което се случи през онази нощ, е по моя вина.

— Все пак беше простотия да го кажа. — Той почуква с юмрук по земята. — Вечно дрънкам простотии.

— Радвам се, че го каза.

— Защо?

— Защото и двамата сме забравили, че не сме дошли тук по свой избор. Ние с тебе би трябвало да можем да си кажем всичко. В тая работа е така. Така е при нас. Ние не го увъртаме деликатно, а си говорим. Дори и да говорим гадории, дето е трудно да ги слушаш. — Виждам го колко е самотен. Какво бреме е носил. Така се чувствах аз, когато Касий ме промуши и ме заряза като труп в Института. Той има нужда да сподели бремето. Не зная как иначе да му го кажа. Това твърдоглавие, тази непримиримост изглеждат налудничави отстрани, но вътрешно той се чувстваше точно като мен, докато Рок ме разпитваше. Или когато си наумях нещо.

— Знаеш ли защо ти помогнах в Института, когато с Касий щяхте да се издавите в онова езеро? — пита ме той. — Заради това как те гледаха. Не че те мислех за добър Прим. Ти имаше акъл колкото торба мокри пръдни. Обаче ги видях. Чакълчето. Клоуна. Куин… Рок. — Последното име едва успява да го каже. — Гледах те край огъня в деретата, когато Тит беше в крепостта. Видях те как учиш Лея да прерязва гърлото на коза, макар и нея да я беше страх. И аз исках това. Да се включа.

— А защо не се включи?

Той свива рамене.

— Страх ме беше, че ти няма да искаш.

— Сега те гледат теб така — казвам. — Не го ли забелязваш?

Той изсумтява.

— Не, не ме гледат. През цялото време се правех на теб. Правех се на Татенцето. Не се получи. Личеше си, че на всички им се иска Чакала да беше пленил мен, а не теб.

— Знаеш, че не е вярно.

— Вярно е! — заявява той пламенно и се навежда напред. — Ти си по-добър от мен. Видях те. Когато гледаше надолу към Тинос. Видях очите ти. Обичта в тях. Поривът да закриляш тези хора. Опитах се и аз да го почувствам. Но всеки път, щом погледнех надолу към бежанците, само усещах омраза към тях. Задето са слаби. Задето си причиняват болка взаимно. Задето са тъпи и не знаят какво сме преживели, за да им помогнем. — Той преглъща и се залавя да чопли кожичките около ноктите на късите си дебели пръсти. — Знам, че е гадно, ама това е положението.

Тук, в този коридор, той изглежда толкова уязвим, когато боят е изцедил яростта от нас. Не му се слушат хвалби. Водачеството го е изтощило, отчуждило го е дори от неговите Виещи. Точно сега му се иска да почувства, че не е като Живака, като Чакала и като когото и да било от Златните, срещу които се борим. По погрешка е приел, че аз съм нещо повече от него. Частично и по моя вина.

— И аз ги мразя — казвам.

Той поклаща глава.

— Недей…

— Мразя ги. Поне ми е гадно, че ми напомнят какъв съм бил и аз или какво би могло да излезе от мен. Да му се не види, та аз си бях едно идиотче. Ти щеше да ме намразиш. Бях на колене, но ми беше добре, бях нагъл и себичен. Харесваше ми да съм сляп за всичко, защото бях влюбен. И, кой знае защо, си мислех, че да живееш за любовта, е най-доблестното нещо в целия Космос. Дори в мислите си превърнах Ео в нещо, което тя не беше. Идеализирах и нея, и живота ни — сигурно защото видях как баща ми умира за някаква кауза. Видях и всичко, което той остави, и затова се опитах да се вкопча в изоставения от него живот.

Проследявам с пръст линиите по дланта ми.

— Срам ме е, като си помисля, че започнах всичко това заради нея. Тя бе всичко за мен, но аз бях само частица от живота й. Когато Чакала ме хвана, само за това можех да мисля. Че не съм й бил достатъчен. Че и детето ни не е било достатъчно. Част от мен я мрази заради това. Тя не знаеше, че всичко това ще се случи, представа си нямаше, че планетата е тераформирана. Можеше да знае само, че защитава някаква кауза пред няколко хиляди души в Ликос. А струваше ли си да се умре заради това? Струваше ли си да се убие дете заради това?

Посочвам надолу по коридора.

— Сега всички тези хора я мислят за божество едва ли не. Идеалната мъченица. Но тя беше само едно момиченце. Да, беше храбра, но беше и глупава, и себична, и всеотдайна, и романтичка — ала умря, преди да успее да стане нещо повече. Помисли си колко много още можеше да постигне в живота си. Може би щяхме да вършим заедно всичко това. — Засмивам се тъжно и подпирам глава на стената. — Мисля, че най-гадното на остаряването е, че сега сме вече достатъчно поумнели да виждаме пукнатините във всичко.

— Ние сме по на двайсет и три бе, скапаняк.

— Е, аз се чувствам на осемдесет.

— Така и изглеждаш. — Показвам му среден пръст и печеля усмивка. — А ти… — Той почти се отказва да довърши мисълта си. — Мислиш ли, че тя те гледа? От Долината? А баща ти?

Понечвам да кажа, че не знам, когато забелязвам колко съсредоточено ме гледа. Той не пита толкова за моето семейство, колкото за своето, може би дори за Куин, която винаги бе обичал, но така и не събра кураж да й го каже. Какъвто си е дивак, трудно е да се досетиш колко е уязвим. Той се носи без посока, отчужден и от Червените, и от Златните. Без дом. Без семейство. Без представа за света след войната. Точно сега съм готов да кажа всичко, за да се почувства той обичан.

— Да, вярвам, че тя ме гледа — заявявам много по-уверено, отколкото се чувствам. — И баща ми — също. И твоят.

— Значи в Долината има бира.

— Не кощунствай. — Изритвам го по ботуша. — Само уиски. Реки от уиски, докъдето ти видят очите.

Смехът му успява да ми възвърне още частица от моята цялост. Лека-полека усещам как приятелите ми се завръщат при мен. Или може би аз се завръщам при тях. То май е едно и също. Вечно повтарях на Виктра да допуска хората до себе си. Сам аз никога не се вслушах в собствения си съвет, защото знаех, че един ден ще трябва да ги предам, че дружбата ни се гради върху лъжа. Сега съм с хора, които знаят кой съм и се боя да ги допусна до себе си, защото ме е страх да ги изгубя, да ги разочаровам. Но тъкмо тази връзка между мен и Севро ни прави по-силни отпреди. Точно тя е онова, което ние имаме, а Чакала — не.

— Знаеш ли какво ще се случи след всичко това? — питам. — Ако убием Октавия и Чакала? Ако някак победим?

— Не — отвръща Севро.

— Ето това е проблем. Аз нямам отговор. И няма да се преструвам, че го имам. Но няма да позволя Август да се окаже прав. Няма да вкарам този свят в хаос, без поне да имам план за нещо по-добро. А за това се нуждаем от съюзници като Живака. Трябва да спрем да го играем терористи. И имаме нужда от истинска армия.

Севро взема детонатора и го чупи на две.

— Какви са заповедите ти, Жътварче?