Пиърс Браун
Утринна звезда (30)

28.
Пир

Бурята връхлита, докато се изкачваме по скалиста планинска верига. Скоро вече не се вижда почти нищо. Стоманеносив сняг забива зъби в нас. Скрива небето, леда, планините навътре в сушата. Привеждаме глави и гледаме с присвити очи през процепите на тюленоКожените маски. Ботушите ни стържат по леда. Вятърът реве като водопад. Вървя присвит срещу него и поставям единия си ботуш пред другия, свързан с Мустанга и Холидей, така както се връзват Обсидианите, та да не се изгубим във виелицата. Рагнар разузнава пред нас. Не проумявам как намира пътя.

Сега той се връща, прескача скалите с лекота. Дава ни сигнал да го последваме.

Лесно е да се каже! Светът ни е малък и яростен. Сред белотата се спотайват планини. Грамадните им плещи са единственият заслон от вятъра. Катерим се по стръмната черна скала и тя разкъсва ръкавиците ни, докато вятърът се мъчи да ни изблъска в деретата и бездънните цепнатини в ледниците. Усилието ни поддържа живи. Нито Холидей, нито Мустанга забавят крачка. Издържат повече от час ужасен поход. Рагнар ни повежда през един планински проход и се скриваме от бурята. Под нас, забоден върху планински хребет, е корабът, който ни свали от небето.

Внезапно ме обзема състрадание. По акулоподобните му очертания и по наподобяващата на звезда опашка личи, че той някога е бил дълъг и лъскав състезателен кораб от прочутите корабостроителници на Ганимед. Боядисан дръзко в тъмночервено и сребърно от обичливи ръце. Сега е напукан и почернял труп, забит с главата надолу върху гол рид. Гадост е преживял Касий или който и да е бил вътре. Задната една трета от кораба се е отчупила и лежи половин километър по-надолу от основния корпус. И двете части изглеждат пусти. Холидей оглежда останките през мерника на пистолета. Навън няма никакви признаци на живот или движение.

— Нещо не е наред, струва ми се — казва Мустанга, приведена до мен. Бащиното й лице ме гледа от бръснача на ръката й.

— Вятърът е срещу нас — казва Рагнар. — Нищо не подушвам. — Черните му очи внимателно оглеждат планинските върхове наоколо, погледът му се плъзга от скала на скала и търси опасност.

— Не можем да рискуваме да ни приковат на място с пушки — казвам и усещам как вятърът се усилва. — Трябва да покрием разстоянието бързо. Холидей, ти се прикрий. — Холидей издълбава малък окоп в снега и се завива с термоодеялото. Покриваме го със сняг, та само пистолетът й да стърчи навън. После Рагнар се плъзва надолу по хълма, за да проучи задната половина на кораба, а двамата с Мустанга тръгваме към основните останки.

С Мустанга се промъкваме по скалите, бурята ни връхлита с нова сила и скрива кораба от нас. Виждаме го отново чак когато сме се приближили на петнайсет метра. Останалото разстояние изминаваме по корем и откриваме назъбена пробойна към кърмата, където ракетата на Рагнар е разкъсала задната половина на фюзелажа. Част от мен очаква да завари лагер на войноЦветни и Златни, подготвящи се да тръгнат по следите ни. Ала корабът е просто един труп — токът ту тръгва, ту спира. Вътре е като в пещера и когато лампите с пращене угасват, настава непрогледна тъмнина. Нещо капе в мрака, докато си пробиваме път към средната част. Подушвам кръвта, преди да съм я видял. В пътническия салон десетина Сиви лежат мъртви и разкъсани от скалите, пронизали кораба при кацането. Мустанга коленичи до тялото на един обезобразен Сив, за да огледа облеклото му.

— Дароу… — Тя дръпва назад яката му и посочва една татуировка. Дигиталното мастило все още се движи, макар и плътта да е мъртва. Legio XIII. Значи това е ескортът на Касий. Манипулирам щифта на бръснача си и изписвам с палец новата желана форма. Натискам го. Бръсначът се плъзва в ръката ми, изоставил формата си на Секач, и се превръща в по-късо и по-широко острие, та да мога по-лесно да намушквам тук, на тясно.

Продължаваме напред. Няма признаци на никакъв живот, а за Касий — и дума не може да става. Само вятърът стене в скелета на кораба. Странно замайване ме обзема, докато ходя по тавана на преобърнатия съд и гледам пода отгоре. Седалките и техните ремъци са увиснали надолу като черва. Корабът отново се съживява с конвулсия и осветява под нас море от счупени дейтапади. От пукнатина в металната стена капят нечистотии. Корабът пак потъва в мрак. Мустанга ме докосва по ръката и посочва през счупен прозорец следи в снега, които изглеждат като от пълзене. Размазаната кръв чернее на мъждивата светлина. Тя ми прави знак. Мечка? Кимвам. Гръб-бръснач явно е открил останките и се е отдал на пир с труповете на дипломатическата мисия. При мисълта, че благородният Касий е бил сполетян от тази участ, потръпвам.

Противен всмукващ звук стига до ушите ни от дълбините на кораба. Продължаваме напред и усещаме ужаса от сцената още преди да влезем в предния пътнически салон. В Института са ни научили какъв е звукът от зъби, заръфали сурово месо. Но при все това гледката е ужасяваща, дори за мен. От тавана с главата надолу висят Златни в плен на предпазните си мрежи, с приклещени от изкривени панели крака. Под тях клечат пет кошмара. Козината им е мръсна и сплъстена, някога бяла, но сега по нея са полепнали засъхнала кръв и мръсотия. Те ръфат телата на мъртвите. Имат глави на грамадни мечки. Но очите са черни и в тях блести леден разум. Застанал не на четири, а на два крака, най-едрият от глутницата се обръща към нас. Лампите на кораба отново присветват. Бледи мускулести ръце, намазани с тюленова мас да ги пази от студа, потъмнели от кръв при дрането на мъртви Златни, се показват от мечите кожи.

Обсидиановият е по-висок от мен. Закривено желязно острие е вшито в ръката му. Човешки кости са нанизани на изсъхнало сухожилие вместо нагръдник. Парещ дъх се вие изпод муцуната на мечата глава, която той носи вместо шлем. Бавно и премерено басовият вой на зловеща бойна песен разцъфва между почернелите му устни. Видели са очите ни и единият от тях изпищява нечленоразделно.

Корабът изхриптява и лампите угасват.

Първият канибал се хвърля към нас в затрупания с отломки коридор и останалите го следват. Сенки в мрака. Бледият ми бръснач изплющява напред, разрязва железния му нож, нагръдника и ключицата и го пронизва право в сърцето. Усуквам се настрана, за да не падне върху мен. Заради инерцията той се лашва право към Мустанга, която отскача встрани и с точен удар отрязва главата му. Треперещото му тяло се свлича на пода до нея.

Чува се сумтене и копие с назъбен железен накрайник излита от ръката на друг канибал. Шмугвам се под него, изстрелвам нагоре левия си юмрук и отклонявам копието към тавана точно над главата на Мустанга. После, докато се изправям, Обсидианът отзад се врязва в мен. Еднакви сме на ръст, но той е по-силен. Повече звяр, отколкото човек. Надвива ме с яростта на изгубения ум, приковава ме към стената и изтраква насреща ми с почернели, остри, изпилени зъби. Лампите на кораба проблясват и осветяват язвите около устата му. Ръцете ми са приклещени отстрани на тялото ми. Той понечва да захапе носа ми и аз извръщам лице точно преди да успее да го откъсне. Вместо това неговият нос се забива в плътта под долната ми челюст и изкрещявам от болка. Кръв шурва по врата ми. Той пак заръфва и дърпа лицето ми. Лампите угасват, а той ме яде жив. Опитва се да пробие с нож тюленоКожата и да го забие между ребрата в сърцето ми. Тъканта издържа.

После тялото на канибала се отпуска, потръпва и се строполява на земята — отзад Мустанга му е прерязала гръбнака.

Нещо черно изсвистява като ракета покрай лицето ми, забива се в Мустанга и я събаря на пода. Перата на стрела стърчат от лявото й рамо. Тя сумти и лази по пода. Отскачам от нея към тримата останали Обсидиани. Един от тях се оказва жена. Тя наглася нова стрела на тетивата, докато друг вдига грамадна брадва, а третият държи огромен извит рог, който поднася под мечешкия шлем към устата си.

А после извън кораба се разнася ужасен вой.

Лампите угасват.

Четвърти силует изплува от мрака. Сенките замахват една към друга. Метал разрязва плът. И когато лампите светват отново, Рагнар стои, вдигнал в ръка главата на един от Обсидиановите, а с другата вади бръснача си от гръдта на друг. Живата още човекоядка, с разрязан на две лък, вади нож и замахва дивашки към Рагнар. Той й отсича ръката, но тя се претъркулва настрана — от бяс не чувства болката. Той хуква подире й и й смъква шлема. Жената отдолу е млада. Лицето й е боядисано в бяло, ноздрите — разрязани, и прилича на змия. Под двете очи ритуални белези оформят редици от резки. Няма как да има повече от осемнайсет години. Устата й изломотва нещо, докато тя се взира в грамадата на Рагнар — той е едър дори за нейния народ. А после подивелият й поглед попада на татуировките по лицето му.

— Вирнак! — изхъхря тя, ала не от ужас, а с трескава радост. — Тнак рухр. Лияр фор аезир! — Затваря очи и Рагнар й отсича главата.

— Примно ли ти е? — втурвам се аз към Мустанга. Тя вече е станала на крака. Стрелата стърчи изпод ключицата й.

— Какво каза тя? — не отговаря на въпроса ми Мустанга. — Ти говориш Нагал по-добре от мен.

— Не разбрах диалекта. — Прекалено гърлен беше. Рагнар го знае.

— Опетнен сине. Убий ме. Ще възкръсна Златна — превежда Рагнар. — Те ядат каквото намерят. — Той кимва към Златните. — Но да ядеш плътта на Златните, означава, че ще възкръснеш безсмъртен. Ще дойдат още.

— Дори и в бурята? — питам. — Техните грифони могат ли да летят в тази буря?

Устните му се присвиват отвратено.

— Тези зверове не яздят грифони. Но не, те ще потърсят убежище.

— А другите отломки? — настоява Мустанга. — Припаси? Хора?

Той поклаща глава.

— Трупове. Корабни муниции.

Пращам Рагнар да доведе Холидей от поста й. Двамата с Мустанга оставаме, възнамеряваме да претърсим кораба за оборудване. Ала аз оставам, без да помръдна, в канибалската костница дори и след като Рагнар се измъква навън на снега. Златните може и да са ни били врагове, но пред този ужас животът изглежда толкова евтин. На това място е присъща жестока ирония. То е ужасяващо и покварено, но не би съществувало, ако Златните не го бяха създали, за да всяват страх, за да получат това, което им е нужно, и да пазят желязната си власт. Тези клетници ги ръфаха собствените им домашни страшилища.

Мустанга се изправя, след като е прегледала един от Обсидиановите, и потръпва от болка — стрелата все още стърчи от рамото й.

— Ти добре ли си? — пита, забелязала мълчанието ми. Посочвам изпочупените нокти на един от Златните.

— Не са били мъртви, когато са започнали да ги дерат. Но не са можели да мръднат.

Тя кимва тъжно и протяга в дланта си нещо, което е намерила по тялото на Обсидиановия. Шест училищни пръстена от Института. Два кипариса на Плутон, совата на Минерва, мълнията на Юпитер, еленът на Диана и един, който вземам от ръката й — с вълчата глава, гербът на Марс.

— Трябва да го потърсим — казва тя.

Посягам към тавана да огледам Златните, увиснали с главите надолу от седалките си. Очите и езиците им ги няма, ала виждам, колкото и обезобразени да са, че никой от тях не е старият ми приятел. Претърсваме останалата част от преобърнатия кораб и откриваме няколко малки спални. В шкафа на едната Мустанга намира богато украсено кожено ковчеже с няколко часовника и малка перлена обица със сребърен обков.

— Касий е бил тук — казва тя.

— Тези часовници негови ли са?

— Обицата е моя.

В покоите на Касий, далеч от кървавата гледка, помагам на Мустанга да извади стрелата от рамото си. Не издава нито звук, когато отчупвам върха, хващам стрелата за задния край и рязко я изваждам. Тя се свива на кълбо и се свлича от болка. Сядам на ръба на падналия от тавана матрак и я гледам как седи там, прегърбена. Мустанга не обича да я докосват, когато е ранена.

— Приключвай — казва тя, докато се изправя.

С реПистолета полагам лъскаво покритие върху раната отпред и отзад, точно под ключицата й. То спира кървенето и ще спомогне за заздравяването на тъканта, но тя ще усеща раната и това ще я тормози дни наред. Придърпвам тюленоКожата й обратно върху голото й рамо. Тя закопчава сама предницата, преди да наложи покритие и върху раната на моята челюст. Диханието й изпълва въздуха. Тя се приближава толкова, че усещам мириса на снега, стопил се в косите й. Притиска реПистолета до челюстта ми и полага тънък слой микроорганизми върху раната. Те се промъкват в порите, стягат се и създават подобно на плът антибактериално покритие. Ръката й се задържа на тила ми, пръстите й са се заплели в кичури от косата ми и като че й се иска да каже нещо, но думите не идват. Не ги намира и когато Холидей и Рагнар се връщат. Щом чувам Холидей да ме вика по име, стисвам здравото рамо на Мустанга и я оставям там.

По-голямата част от корабното оборудване е изчезнало. Няколко комплекта оптика липсват от калъфите. Целият арсенал е изчезнал, пръснат из планините, когато корабът се е разпаднал и трюмът е зейнал. Останалото е било опустошено от Обсидианите или строшено при катастрофата. От транспондера и комуникаторите чувам единствено пращене.

Рагнар заключава, че Касий и останалите, към петнайсет души, са потеглили няколко часа преди да стигнем до кораба. Отнесли са всички припаси. Човекоядците вероятно са се спуснали още щом е кацнал, иначе Касий нямаше да зареже онези Златни да бъдат изядени. В подкрепа на тази идея Мустанга открива няколко трупа на Човекоядци край пилотската кабина, което означава, че Касий и бойците му са били подложени на атака при потеглянето си. Снегът почти ги е затрупал. Скупчваме по-пресните трупове навън на снега — и по-страшни хищници от Човекоядците могат да дойдат на гости.

След като опоскваме кораба за припаси, карам Мустанга и Холидей да ни запечатат в кухнята. Те заваряват двата входа с оксижени, намерени в шкафа с инструменти на кораба. Може и да са изнесли всичките оръжия и топли дрехи, но резервоарът на кораба е пълен и водата още не е замръзнала. А килерите в кухнята са заредени с храна.

Подслонът ни може да мине за уютен. Добрата изолация пази излъчваната от нас топлина вътре в помещението. Две аварийни лампи окъпват стаята в меко оранжево. Холидей използва прекъсващия ток и приготвя на електрическите печки в кухнята угощение — паста със сос маринара и наденица. В това време ние с Рагнар замисляме курс към Кулите, а Мустанга сортира купчините събрани провизии и зарежда войнишките раници, които е намерила в склада.

Опарвам си езика, когато Холидей донася на мен и на Рагнар обилни порции паста. Не бях усетил колко съм огладнял. Рагнар ме сръчква, проследявам погледа му и тихо наблюдавам как Холидей отнася и на Мустанга една купа, кимва леко и й я оставя. Мустанга се усмихва на себе си. Четиримата седим и се храним мълчаливо. Слушаме как вилиците ни тракат в купите. Навън вятърът пищи. Нитове скърцат. Стоманеносив сняг затрупва кръглите прозорчета, но преди това виждаме странни форми, които се придвижват насам сред белотата, за да отмъкнат оставените навън трупове.

— Какво беше да израснеш тук? — пита Мустанга Рагнар. Седи, кръстосала крака, с гръб към стената. Аз лежа до нея — дели ни само една раница, на един от матраците, които Рагнар домъкна в стаята и застла пода с тях. Похапвам трета порция паста.

— Това бе домът ми. Друго не познавах.

— Но сега, когато познаваш?

Той се усмихва нежно.

— Това бе игрище. Светът навън е обширен, ала толкова малък. Хората се затварят в кутийки. Седят на бюра. Возят се в коли, в кораби. Тук светът е малък, ала безкраен. — И той се унася в истории. В началото не бързаше да споделя, а сега сякаш знанието, че го слушаме, че не сме безразлични, предизвиква у него наслада. Разказва ни как като момче е плувал сред ледените полета. Как е бил трудно дете. Твърде бавен. Костите му растели бързо и останалото не можело да ги догони. Когато друго момче го пребило, майка му за пръв път го качила на небето на гърба на своя грифон. Сложила го да седне отзад и го накарала да се държи за нея. И го научила, че неговите ръце я държат да не падне. И волята му.

— Тя летеше все по-нависоко и по-нависоко, докато въздухът стана разреден и усещах студа в костите си. Чакаше ме да се пусна. Да проявя слабост. Ала не знаеше, че съм вързал китките си. По-близо до Всеобщата майка Смърт не съм бил.

Майка му Алия Волар, Снежноврабката, е легендарна сред своя народ със своята почит към боговете. Дъщеря на скитник, тя станала воин на Кулите и се прочула с нападенията си над другите кланове. Толкова била предана на боговете, че когато придобила власт, дала четири от децата си да им служат. Оставила при себе си само едно, Сефи.

— Тя като че е приличала на баща ми — казва тихо Мустанга.

— Горкичките скапаняци — мърмори Холидей. — Майка ми ми печеше курабийки и ме учеше как се разглобява ховърДжак.

— Ами баща ти? — питам.

— Той беше кофти — свива рамене тя. — Ама много скучно кофти. Имаше си по едно семейство на всяко пристанище. Типичен легионер. Очите ми са като неговите. Триг бе взел майчините ни.

— Така и не познавах първия си баща — казва Рагнар. Говори за рождения си баща. Обсидиановите жени са полигамни. Те може да имат седем деца от седем бащи и мъжете са длъжни да закрилят и останалата й челяд. — Отишъл и станал роб още преди да се родя. Майка ми никога не споменаваше името му. Дори не знам дали е жив.

— Можем да го разберем — казва Мустанга. — Ще трябва да претърсим регистъра на Съвета за Качествен контрол. Не е лесно, но ще го намерим. Ще разберем какво се е случило с него. Ако поискаш да узнаеш.

Идеята го стъписва и той кима бавно.

— Да, бих искал.

Холидей наблюдава Мустанга със съвсем различен поглед. Оставам поразен колко естествен ми се струва този сблъсък на нашите четири свята.

— Твоят баща всички го знаем. Но що за човек беше майка ти? — пита Холидей. Изглежда студена.

— Тя ми е мащеха. Нея не я е грижа за мен, тя е загрижена само за Адрий. Истинската ми майка умря, когато бях малка. Тя беше добра. И дяволита. И много тъжна.

— Защо? — настоява Холидей.

— Холидей… — обаждам се. Майка й беше тема, която никога не съм й натрапвал. Тя се въздържаше да ми говори за нея. Малко заключено ковчеже в душата й, което тя никога не споделяше. Освен тази вечер явно.

— Няма нищо — казва тя, свива крака, обгръща ги с ръце и продължава: — Като бях на шест години, майка ми беше бременна с момиченце. Лекарят каза, че при раждането ще има усложнения и препоръча медицинска намеса. Но баща ми заяви, че ако детето е неспособно да оцелее при раждането, значи не заслужава да живее. Ние летим сред звездите, тераформираме планетите, но моят баща остави сестра ми да умре в майчината ми утроба.

— Как, по дяволите? — мърмори Холидей. — Защо не сте я подложили на клетъчна терапия? Парите сте ги имали.

— Чистота на продукта — отвръща Мустанга.

— Безумие.

— Семейството ми е такова. Майка ми вече не беше същата. Чувах я как плаче посред бял ден. Виждах я как се взира през прозореца. После една вечер тя излезе да се разходи в Карагмор — имението, което баща ми й подарил за сватбата. Той беше в Егия по работа. Тя така и не се върна. Откриха я на камъните под крайморските скали. Баща ми каза, че се подхлъзнала. Ако сега беше жив, пак щеше да твърди, че се е подхлъзнала.

— Съжалявам — казва Холидей.

— И аз.

— Затова съм тук, нали за това се чудехте — казва Мустанга. — Баща ми беше титан. Но грешеше. Беше жесток. И ако аз мога да бъда различна… — Тя ме поглежда в очите. — … то ще бъда.