Пиърс Браун
Утринна звезда (45)

43.
Отново тук

Кръв капе от ръката на Мустанга.

Детски гласове се носят из въздуха.

— Сине мой, дъще моя, сега, когато кръвта ти тече, ти няма веч’ да знаеш страх! — Младо девствено момиче с бяла коса, пристъпващо с боси крака по студените метални панели, върви между редиците от коленичили великани, понесло железен кинжал, от който капе Ауреатска кръв. — Няма да знаеш поражение!

Златни доспехи с гравирани по тях дела на прадеди. Момчешко наметало, невинно като сняг.

— Само победа!

Тя порязва вече наранената ръка на Ромул ау Раа — очите му са затворени, драконовата му броня е бяла и гладка като слонова кост, а с другата си ръка държи дланта на най-големия си син. Момчето няма повече от седемнайсет години, току-що завоювало победа тази година в Института на Ганимед. Очите му днес святкат диво. Да знаеше само безстрашната му млада душа какво ги чака след час! По-голямата му братовчедка е коленичила до него с ръка на коляното му, а до нея — брат й. Семейството е оформило верига на мостика.

— Страхът ви изтича от вас!

Зад момичето още деца вървят между воините, понесли знамената на Златните — скиптър, меч и свитък, увенчан с лавър.

— Разгаря се вашата ярост и ярко пламти!

Тя поднася окървавения кинжал пред Кавакс ау Телеман и най-малката му дъщеря Тракса — нисичко, закръглено момиче с буйна коса и обсипано с лунички лице, притежаващо смеха на баща си и безхитростната доброта на Пакс.

— Станете, деца на Илиум, Златни воини, и вземете със себе си могъществото на вашия Цвят!

Двеста Златни Претори и Легати се изправят на крака. Начело са Мустанга и Ромул, от двете им страни — Телеманите и Дом Аркос. Мустанга вдига ръка и размазва кръвта по лицето си. Двеста убийци я следват, ала аз — не. Аз наблюдавам от ъгъла заедно със Сефи как обединеният офицерски корпус на моите Златни съюзници почита своите прадеди. Марсиански Реформатори, тирани от Периферията, стари приятели и стари врагове се трупат по мостика на Мустангиния флагмански кораб, двестагодишния дреднаут „Дейа Торис“^[1]. Днешната битка ще реши съдбата на нашето Общество. Дали ще живеем под властта на тиранин, или сами ще ковем съдбата си. Мустанга започва да чете имената на враговете, които ще бъдат преследвани днес:

— Рок ау Фабии, Сципия ау Фалте, Антония ау Север-Юлии, Кириана ау Тан. — Паламидата. — Животът на тези трябва да бъде отнет.

Присъствал съм на това и преди, бил съм свидетел на тази благословия и не мога да се отърва от чувството, че ще я преживея и пак. Не е загубила ни капка от блясъка си. Ни капка от величието, тъй подобаващо на тези забележителни хора. Те отиват на смърт — не за да попаднат в Долината, не заради любов, а за слава. Никога не сме виждали раса като тях, няма и да видим. След месеци в обкръжението на Синовете на Арес аз вече не виждам в тези Златни демони, а падащи ангели. Безценни и ярко блестящи в небето, преди да пропаднат зад хоризонта.

Но колко ли още подобни дни могат да издържат?

В залите на нашите врагове Рок ще декламира нашите имена и имената на приятелите ми. Онзи, който убие Жътваря, ще се покрие с безпределна слава, ще спечели богатство и ще се прочуе. Млади плещести зверове с гневни очи, излезли направо от коридорите на училищата в Ядрото, ще се устремят подире ми, готови да си завоюват име.

И старите Сиви легионери също ще се устремят подире ми. За тях моето въстание е най-голямата заплаха за майката Общество. За онзи съюз, който са обичали и за който са се борили цял живот. И Обсидианови ще ме издирват, поведени от господари, обещали им Розови в замяна на моята глава. Ще преследват и приятелите ми. Ще произнасят името на Севро и на Мустанга, и на Рагнар, защото още не знаят, че той вече не е сред нас. Но ще преследват Телеманите и Виктра, Орион и моите Виещи. Ала не могат да ги получат. Не и днес.

Днес ще вземам аз.

Стоя, загледан долу в моите Златни съюзници. Затворен съм в боен метал. Два метра и двайсет висока и сто и шейсет килограма тежка смърт, облечена в кървавочервена пулсБроня. Секачът ми е увит около десния ми налакътник точно над китката. На лявата ми ръка — гравЮмрук. Днес — предназначен за сблъсъци в коридори, не скоростен. Сефи изглежда също тъй чудовищно като мен в бронята на брат си. В очите й при гледката на това множество от врагове пламти омраза.

Моите съюзници трябваше да я видят. Да видят мен. Да знаят без сянка на съмнение дори, че Жътваря е по-жив от всякога. Мнозина от марсианците паднаха с мен в Дъжда. Някои ме гледат с омраза, други — с любопитство. А някои — съвсем не многобройни — ми отдават чест. Но повечето хранят неизличимо презрение. Затова доведох Сефи. Като няма обич, и страхът в краен случай върши работа.

При новината, че флотилията на Рок е поела насам от Европа, аз се сбогувам с Ромул и неговата котерия от Претори, помогнали да разработим бойния ни план. Ромул стиска здраво ръката ми. Между нас се е зародило уважение, но не и обич. В хангара се сбогувам с Мустанга и Телеманите. Подът трепери, докато совалките отнасят стотиците Безподобни обратно към корабите им.

— Ние сякаш вечно се сбогуваме — казвам на Кавакс, след като той си взема довиждане с Мустанга, вдига я във въздуха тъй леко, сякаш е кукла, и я целува по темето.

— Сбогуване? Това не е сбогом! — избоботва той със зъбата усмивка. — Победи днес, и ще се превърне в едно продължително здрависване. Още много живот остава и на двама ни, мисля.

— Не знам как да ти се отблагодаря — казвам.

— За какво? — пита объркано Кавакс както винаги.

— За добротата… — Не знам как иначе да го кажа. — За това, че пазехте семейството ми, когато аз дори не съм от вашите.

— От нашите? — Червендалестото му лице се опечалява. — Глупак! Говориш като глупак! Моето момче те направи един от нас. — Той се оглежда из хангара, където Мустанга говори с една от снахите на Лорн до един транспортьор. — Тя те прави един от нас. — Едва удържам сълзите си да не потекат. — И ако пратим всичко това по дяволите, аз казвам, че ти си един от нас. Значи си от нашите!

Той пуска Софокъл да скочи на пода. Лисугерът ме заобикаля и скача на крака ми, за да измъкне нещо от едно съединение на бронята ми. Желирано бонбонче. Тракса, зад гърба на баща си, допира пръст до устните си. Очите на грамадния мъж грейват.

— Що за свеж деликатес е това, Софокъл? А, от любимите ти! С вкус на диня! — Лисицата се връща и скача на рамото му. — Видя ли, имаш и неговата благословия!

— Благодаря ти, Софокъл — казвам и посягам да го почеша между ушите.

Преди да отпътува, Кавакс ме награбва в прегръдка.

— Пази се, Жътварю. — И се затътря нагоре по рампата. — Риболов? — избоботва ми той отгоре, преди да е изминал и десет метра.

— Какво?

— Червените ходят ли за риба?

— Аз никога не съм ходил.

— През моето имение на Марс тече река. Ние с тебе, като приключи това, ще идем за риба, ще си седнем на брега, ще метнем въдиците и ще те науча как да различаваш щука от пъстърва.

— Уискито от мен — казвам.

Той ме посочва с пръст.

— Ха така! И с тебе ще се натряскаме. Да! — Той хлътва в кораба, като мята ръка на раменете на Тракса и извиква на другите си дъщери, че току-що е видял с очите си чудо.

— Мисля, че той сигурно е най-големият късметлия от нас — казвам, щом Мустанга се приближава зад мен да гледа отпътуването на Телемановия кораб.

— Смешно ли е да те моля да внимаваш? — пита тя.

— Обещавам никога да не действам безразсъдно — отговарям с намигане. — С мен ще са Валкириите. Съмнявам се някой да поиска да се бие с нас дълго време. — Тя поглежда над рамото ми към Сефи, която чака до моята совалка и наблюдава възхитено двигателите на другите кораби, докато отлитат. Мустанга като че иска да каже нещо, но се затруднява да го каже.

— Ти не си непобедим. — Тя докосва бронята на гърдите ми. — На някои от нас след всичко това може да им се иска да се позавъртиш наоколо.

— Мислех си, че не сме заедно — казвам.

— Оживей, и може и да размисля — отговаря тя. — В края на краищата, какъв е смисълът на всичко това, ако вземеш че ми умреш? Чуваш ли?

— Чувам.

— Наистина? — Мустанга вдига очи към мен. — Не искам пак да ме изоставят сама. Затова, върни се! — Тя почуква с юмрук по гърдите ми, обръща се и тръгва към кораба си.

— Мустанг! — Хуквам след нея, сграбчвам ръката й и я дръпвам отново към мен. И преди да успее да каже нещо, я целувам сред метала и рева на двигателите. Не нежна целувчица, целувам я жадно, притеглям главата й към моята и усещам жената под бремето на дълга. Тялото й се притиска до моето. И усещам как трепери от страх, че е за последен път. Устните ни се отлепят и аз потъвам в нея, олюлявам се, усещам уханието на косата й и се задъхвам, защото сърцето ме стяга. — До скоро.