Пиърс Браун
Утринна звезда (5)

3.
Змийска отрова

Капки кръв избиват там, където бръмчащият метал хапе скалпа ми. Мръсна руса коса се трупа по цимента, докато Сивият ме скалпира с електробръснач. Сънародниците му го наричат Данто. Той завърта главата ми, за да се увери, че е приключил, а после ме плясва здраво по темето.

— Една баня, домине? — пита той. — Грим обича пленниците й да миришат на хубаво, като хората, чу ли?

Той потупва намордника, който закопчаха за лицето ми, след като се опитах да ухапя един от тях, докато ме влачеха към масата на Чакала. Водеха ме с електронашийник на врата, ръцете ми все още закопчани зад гърба — отряд от дванайсет корави мелези ме мъкнеше из коридорите като торба с боклук.

Друг Сив ме вдига от стола за каишката, а Данто измъква от стената мощен маркуч. Те са по-ниски от мен с една глава и повече, ала са стегнати и яки. Тежък им е животът — преследват Ездачи из пояса, дебнат убийци от Синдиката из лунните недра, гонят Синовете на Арес в мините…

Гадно ми е да ме докосват. Гадно ми е и да ги гледам, и да слушам звуците им. Много ми идва. Твърде грубо. Твърде силно. От всяко тяхно действие боли. Дърпат ме насам-натам. Зашлевяват ме небрежно. Опитвам се да накарам съзнанието си да възприема всичко, на части — парченце по парченце, за да не осъзная всичко наведнъж — за да не ме смаже то. Но не успявам.

Редицата от дванайсет войници се скупчва и ме гледа, докато Данто се прицелва с маркуча. С тях има трима Обсидиани. Така е в повечето отряди от мелези. Водата ме изритва с конски къч в гърдите и раздира кожата. Завъртам се върху бетонния под, хързулвам се по него и ме приклещват в ъгъла. Главата ми се трясва в стената и пред очите ми изскача рояк звезди. Въздухът не ми стига и се сгърбвам, за да опазя лицето си, защото ръцете ми все така са закопчани зад гърба.

Когато приключват, аз все тъй се задъхвам, кашлям зад намордника и се мъча да си поема въздух. Откопчават ме и напъхват ръцете и краката ми в черен затворнически гащеризон, а после пак ме връзват. Има и качулка, която скоро ще нахлузят на главата ми, за да ми отнемат и малкото човешко, което ми е останало. Блъсват ме обратно на стола и закопчават оковите ми в гнездата на облегалките му, та да не мога да помръдна. Всичко това е излишно. Следят всяко мое помръдване. Вардят ме, сякаш съм онова, което бях преди, а не този, в когото са ме превърнали. Присвивам очи и се взирам в тях, всичко се размазва пред късогледия ми поглед. От миглите ми тече вода. Опитвам се да подсмръкна, ала носът ми е задръстен със съсирена кръв от ноздрите до носната кухина. Счупиха го, като ми сложиха намордника.

Намираме се в стаята за обработка на Съвета за Качествен контрол, който управлява затвора под крепостта на Чакала. Сградата представлява бетонен куб като всяко правителствено учреждение. Отровното осветление превръща всекиго тук в ходещ труп с пори колкото метеорни кратери. Освен Сивите, Обсидианите и единственият Жълт лекар има и стол, кушетка за прегледи и маркуч. Но петната от течности около металните канали на пода и одраскванията от нокти по металния стол са лицето и душата на тази стая. От тук започва свършекът на живота.

Касий никога не би дошъл в тази дупка. Малцина са Златните, които някога ще имат нужда или биха пожелали да слязат тук, освен ако не са се смразили с не когото трябва. Това е вътрешността на часовника, където бръмчат и стържат зъбчатите колела. Как някой да прояви храброст в такова нечовешко място?

— Лудница, а? — пита Данто онези зад гърба му, а после се извръща към мен. — Откак се помня, не съм виждал такава шантава шлакания.

— Ваятелят сигур му е лепнал стотина кила отгоре — казва друг.

— И повече даже. Виждали ли сте го в доспехите му? Проклятие, същинско чудовище!

Данто ме перва по намордника с татуиран пръст.

— Бас ловя, че е било болезнено да се родиш два пъти. Туй трябва да се уважава. Болката е всеобщият език. Нали така бе, Ръждавел? — Не отговарям, той се навежда напред и настъпва босия ми крак с ботуша си със стоманен ток. Нокътят на палеца ми се разцепва. Болка и кръв рукват от оголената плът отдолу. Главата ми се люшва настрана и изпъшквам.

— Нали, бе? — пита той отново.

От очите ми потичат сълзи — не от болката, а заради нехайната му жестокост. Тя ме кара да се чувствам нищожество. Защо на него му струва толкова малко да ме нарани тъй силно? Това ме изкарва от релси.

— Той е само костюмиран маймун — обажда се друг. — Зарежи го. Той нищо по-добро не знае.

— Не знае ли? — пита Данто. — Дрън-дрън! Харесала му е кройката на господарските дрехи. Харесало му е да властва над нас. — Данто се навежда и ме поглежда в очите. Опитвам се да се извърна, страх ме е, че пак ще ми причини болка, но той грабва главата ми, отваря ми очите с палци и погледите ни се впиват един в друг. — Две от сестрите ми загинаха в онзи твой Дъжд, Ръждавел. Много приятели изгубих, чу ли? — Той ме удря по слепоочието с метален предмет. Пред очите ми изскачат петна. Усещам как още кръв изтича от мен. Зад него техният центурион поглежда дейтапада си.

— И искаш същото и за децата ми, нали? — Данто търси отговор в очите ми. Нямам отговор, приемлив за него.

Също като другите, и Данто е ветеран легионер, загрубял като ръждясала решетка на канал. Технически приспособления обвиват като гирлянди черното му бойно облекло, украсено с поизтрит, едва забележим филигран от виещи се пурпурни дракони. Има оптични импланти в очите — за инфрачервено зрение и разчитане на бойни карти. Под кожата му сигурно е имплантирана още оптика, за да му помага да преследва Златни и Обсидианови. Татуировка — цифрата XIII в лапите на виещ се морски дракон — бележи вратовете на всички, с могилка от пепел в основата на цифрата. Те са от Легион XIII — Драконите, любимия Преториански легион на Властелина на пепелта, а сега и на дъщеря му Айя. Цивилните биха ги нарекли просто драгуни. Мустанга мразеше тези фанатици. Това си е цяла независима армия от трийсет хиляди души, избрани от Айя, за да бъдат ръката на Суверена извън пределите на Луна.

Те ме мразят.

Те мразят низшеЦветните до мозъка на костите си и дори Златните не могат да се мерят с тях по расизъм.

— Ако искаш да го накараш да скимти, залавяй се с ушите му, Данто — предлага една от Сивите. Жената стои до вратата и подобната й на орехотрошачка челюст се лашка нагоре-надолу, докато дъвче дъвка или по-скоро я ръфа. Пепелявата й коса е обръсната отстрани и подстригана на къс гребен. Говори провлачено, на някакъв диалект на Земнородените. Облегнала се е на метала до прозяващ се Сив мъж с фин нос, подобаващ по-скоро на Розов, отколкото на войник. — Ако ги удариш с шепа, от налягането тъпанчетата му ще се пръснат.

— Благодаря, Холи.

— Тук съм, за да помагам.

Данто свива длан в шепа.

— Така ли? — и фрасва главата ми.

— Окръгли я още малко.

Центурионът щрака с пръсти.

— Данто, Грим го иска цял-целеничък. Дръпни се и остави доктора да го поогледа. — Посрещам с въздишка на облекчение този кратък отдих.

Дебелият Жълт доктор с бавна крачка идва да ме огледа с мънистените си очи в цвят охра. На бледата светлина от тавана плешивината му лъщи като натъркана с восък бяла ябълка. Той прокарва биоскопа си по гърдите ми и наблюдава картината през малките дигитални импланти в очите си.

— Е, докторе? — пита центурионът.

— Забележително! — прошушва Жълтият след малко. — Плътността на костите е добра, а органите са съвсем здрави въпреки нискокалоричната диета. Мускулите са атрофирали, както установихме и в лабораторията, но не толкова силно, колкото естествените тъкани на Ауреатите.

— Твърдиш, че той превъзхожда Златните? — пита центурионът.

— Не съм казвал такова нещо! — сопва се докторът.

— Спокойно, докторе, тук няма камери. Това е стая за обработка. Каква е присъдата?

— То може да пътува.

— „То“? — успявам да изръмжа изпод намордника. Тихо, нечовешко ръмжене.

Докторът отскача, изненадан, че мога да говоря.

— А ще понесе ли дългосрочна упойка? От тази орбита до Луна ще се влачим три седмици.

— Няма проблеми. — Докторът ме поглежда уплашено. — Обаче аз бих качвал дозата с по десет милиграма на ден, Капитане, ей тъй, да не стане беля. То има ненормално добро кръвообращение.

— Ясно. — Капитанът кимва на Сивата жена. — Ти си наред, Холи. Сложи го да легне. После докарваме количката и го извозваме. Докторе, айде готово. Връщай се обратно в своя малък свят при еспресото и коприните. Ние ще се погрижим за…

Пук. Предната половина на центурионското чело се откъртва. Нещо метално се удря в стената. Взирам се в центуриона и за ума ми е непостижимо защо той вече няма лице. Пук. Пук. Пук. Пук. Все едно пукат ставите на пръсти. Червена мъгла изригва като гейзер във въздуха от главите на най-близките драгуни и опръсква лицето ми. Свеждам лице, за да се опазя. Зад тях жената с челюст на орехотрошачка с небрежна походка минава по редиците им и ги прострелва от упор в тила. Останалите вдигат оръжия, залитат и дори не успяват да изругаят — още един Сив почва да ги обстрелва от мястото си до вратата със старомоден барутен пистолет. На дулото има заглушител и всичко минава тихо и спокойно. Обсидиановите първи се строполяват на пода и го обагрят в червено.

— Чисто е — казва жената.

— Още двама — отвръща мъжът и застрелва Жълтия доктор, докато пълзи по пода и се мъчи да избяга, а после настъпва с ботуш гърдите на Данто. Сивият се втренчва в него, под челюстта му тече кръв.

— Триг… Защо…

— Арес ти праща много поздрави, копеле! — Сивият прострелва Данто точно под ръба на тактическия шлем, между очите, завърта пистолета в ръка и духва дима от дулото, а после го прибира в кобур на крака си. — Чисто е.

Устните ми мърдат, смазани от намордника, и се опитват да изкажат свързана мисъл.

— Кои… сте вие…

Сивата избутва един труп, за да мине.

— Името ми е Холидей ти Накамура. Това е мойто малко братче Триг. — Тя вдига прорязана от белег вежда. Широкото й лице е обсипано с лунички, носът — сплескан. Очите — тъмносиви цепки. — Въпросът е ти кой си?

— Кой съм аз? — смотолевям.

— Дойдохме за Жътваря. Но ако това си ти, май трябва да ни върнат парите. — Неочаквано тя ми намига. — Шегувам се, господине.

— Холидей, стига! — Триг я бутва покровителствено настрана. — Не виждаш ли, че той е в шок след боя? — Триг се приближава полека, протегнал ръце, и говори успокоително. — С вас всичко е примно, господине. Дошли сме да ви спасим. — Говори с по-дебел глас, не толкова гладко като Холидей. Прави още една крачка, аз се стряскам и оглеждам ръцете му за оръжие. Той ще ми навреди. — Само ще ви откопчея, нищо повече. Искате го, нали?

Това е лъжа. Трик на Чакала. Той носи татуировката XIII. Те са Преторианци, не Синове. Лъжци. Убийци.

— Ако не желаете, няма да ви отключвам.

Не. Не, той изби охраната. Дошъл е да ми помогне. Трябва да е тук, за да ми помогне. Кимвам предпазливо на Триг и той се промъква зад мен. Нямам му вяра. Почти очаквам в мен да се забие игла. Да ми извият врата. Но усещам само как ме освобождават и бивам възнаграден за поетия риск. Белезниците падат. Раменните ми стави изпукват и аз със стон изтеглям ръцете си пред тялото за първи път от девет месеца насам. Треперят от болка. Ноктите са израсли големи и страшни. Но тези ръце отново са мои. Скачам на крака, за да побягна, и се строполявам на пода.

— Ей, ей! — възкликва Холидей и пак ме тръшва на стола. — По-полека де, герой. Имаш бясна мускулна атрофия. Ще трябва да смениш маслото.

Триг ме заобикаля и застава пред мен — усмихва се накриво, лицето му е открито и момчешко, изобщо не всява страх като лицето на сестра му въпреки двете златни татуирани сълзи под дясното му око. Прилича на вярно куче. Той внимателно сваля намордника от лицето ми, а после се сепва — сетил се е за нещо.

— Нося ви нещо, господине.

— Не сега, Триг. — Холидей оглежда вратата. — Нямаме толкова време.

— То му трябва! — прошепва Триг, но изчаква Холидей да му кимне и чак тогава вади от раницата си, тип костенурка, една кожена кесия, която ми подава. — Това е ваше, господине. Вземете го. — Усеща страха ми. — Хей, не ви излъгах, че ще ви отключа, нали?

— Не…

Протягам ръце и той поставя в тях кожената кесия. С разтреперани пръсти аз дръпвам връвта на отвора й и усещам мощта още преди да зърна смъртоносното сияние. Ръцете ми едва не изтървават кесията, също тъй уплашени от нея, колкото и очите ми — от сиянието.

Това е моят бръснач. Онзи, който ми даде Мустанга. И който губих вече два пъти. Веднъж от Карн и после пак, когато триумфирах над Чакала. Бял и гладък като първото детско зъбче. Ръцете ми се плъзват по хладния метал и дръжката от телешка кожа с избили по нея петна от сол. Допирът пробужда печални спомени за отдавна угаснала сила и отдавна забравена топлина.

Мирисът на лешник отново ме облъхва и ме пренася в тренировъчните зали на Лорн, където той ме учеше, докато любимата му внучка се учеше да пече в съседната кухня.

Бръсначът разсича въздуха, тъй прекрасен, тъй измамен с обещанията си за мощ. Острието ми казваше, че съм бог, както бе убеждавало поколения мъже преди мен, ала сега зная — това е лъжа. Познавам страховитата цена, която тази лъжа е накарала мъжете да плащат за своята гордост.

Страх ме е отново да го държа в ръце.

И със стържене, подобно на брачния зов на пъклена пепелянка, то се извива в Секач. Когато го видях за последен път, той беше безцветен и гладък, ала сега върху белия метал играят изографисани образи. Накланям острието, за да разгледам по-добре изображението, гравирано точно над ефеса. Взирам се тъпо. От там ме гледа Ео. Нейният образ, врязан в метала. Художникът не я е изобразил на ешафода, не я е показал в онзи миг, в който тя навеки ще остане в мислите на другите. Той е нарисувал съкровения образ на момичето, което аз обичах. Привела се е, разбърканите й коси се стелят по раменете, тя откъсва от земята хемант и поглежда нагоре, и всеки миг на устните й ще разцъфти усмивка. А над Ео моят баща целува майка ми на прага на нашия дом. И по-нататък, към върха на острието — Лиана, Лоран и аз, маскирани за Октобернахт, гоним Кийран по един тунел. Моето детство.

Който и да е рисувал това, той ме познава.

— Златните гравират своите подвизи върху мечовете си. Великите, насилствени гадости, които са направили. Но Арес реши, че ти би предпочел да видиш любимите си хора — обажда се тихо Холидей иззад гърба на Триг и пак поглежда вратата.

— Арес е мъртъв. — Оглеждам изпитателно лицата им и търся там измамата. Виждам покварата в очите им. — Пратил ви е Чакала. Това е номер. Клопка. За да ви отведа в базата на Синовете. — Дланта ми се сключва около дръжката на бръснача. — За да ме използвате. Лъжете ме.

Холидей отстъпва крачка назад, уплашена от острието в ръката ми. Но това обвинение раздира душата на Триг.

— Да лъжем? Вас? Господине, та за вас сме готови да умрем! Готови сме да умрем за Персефона… за Ео. — С мъка намира думите и оставам с чувството, че е свикнал да оставя сестра си да говори. — Навън пред стените ви чака войска — схващате ли? Армия, която чака своя… своята душа да се завърне при нея. — Той се навежда напред умолително, а Холидей отново поглежда вратата. — Ние сме от Южна Пасифика, от гъза на Земята. Мислех си, че там и ще си умрем на стража на зърнените силози. Но ето ни тук, на Марс. И единствената ни задача е да ви върнем у дома…

— И по-добри лъжци от теб съм срещал — присмивам му се аз.

— Зарежи я тая работа. — Холидей посяга за дейтапада си.

Триг се опитва да я спре:

— Арес каза — само при спешни случаи! Ако засекат сигнала…

— Я го погледни. Случаят е спешен. — Холидей откопчава дейтапада си и ми го подхвърля. Той се свързва с друго устройство. Мониторът мига в синьо в очакване на отговор отсреща. Докато го въртя в ръка, изведнъж във въздуха разцъфва холограма на шлем с шипове като слънчеви лъчи колкото свития ми юмрук. От шлема злобно светят червени очи.

— Фичнър?

— Я пробвай пак бе, тъпоглавец — изчуруликва гласът.

Не може да бъде.

— Севро? — изхленчвам аз.

— Ухаха, малкият, изглеждаш като изплют от разкъртената пичка на скелет, бе!

— Ти си жив… — мълвя, а холографският шлем се надига и открива издяланото като с брадва лице на приятеля ми. Той се ухилва и зъбите му лъсват като ножовка. Образът трепти.

— Няма такава Феичка на света, дето да може да ме утрепе — изкикотва се той. — Време е да се прибираш, Жътварче. Обаче аз не мога да дойда при тебе, ти трябва да дойдеш при мене. Вдяваш ли?

— Как? — Избърсвам сълзите от очите си.

— Повярвай на моите Синове. Ще можеш ли?

Поглеждам брата и сестрата и кимвам.

— Чакала… Той плени семейството ми.

— Нищо не е пленил тоя долен канибал. Семейството ти е при мен. Изкарах ги от Ликос, като те гепиха. Майка ти те чака да те види. — Пак се разплаквам. Облекчението е непосилно. — Ама трябва вече да се стегнеш, малкият. И да се размърдаш. — Той поглежда настрани към някого. — Я ми дай пак Холидей. — Давам му я. — Свършете я чисто тая работа, ако може. Дайте газ, ако може. Схвана ли?

— Схванах.

— Разкъсайте оковите.

— Разкъсайте оковите! — отвръщат като ехо Сивите, образът му трепва и угасва.

— Не ни гледай Цвета — казва ми Холидей и посяга надолу с татуирана ръка. Виждам Сивите сигли, вградени в плътта й, а после вдигам очи да огледам луничавото й лице със сплескан нос. Едното й око е бионично и не мига като другото. Думите на Ео звучат тъй различно, излезли от нейната уста. И все пак ми се струва, че точно в този миг започвам да си връщам душата. Не и разумът. Все още усещам пукнатините в него. Хлъзгавата тъма на съмнението. Но надеждата ми се възвръща. Вкопчвам се отчаяно в не толкова едрата й длан.

— Разкъсайте оковите — повтарям пресипнало като ехо. — Ще трябва да ме носите. — Поглеждам негодните си крака. — Не мога да се изправя.

— Затова сме ти донесли едно коктейлче. — Холидей вади спринцовка.

— Какво е? — питам.

Триг се засмива.

— Ще ти сменим маслото. Сериозно, приятелю. Не ти трябва да знаеш. — Той се ухилва. — Тая гадория и труп ще съживи.

— Бийте ми я. — Протягам китка.

— Ще боли — предупреждава Триг.

— Той е голямо момче. — Холидей се приближава.

— Господине… — Триг ми подава едната си ръкавица. — Захапете я.

Не толкова самоуверено аз впивам зъби в оцапаната със сол кожа и кимвам на Холидей. Тя замахва край китката ми и забива спринцовката право в моето сърце. Металът пробива плътта и веществото се излива в мен.

— Олеле! — мъча се да изкрещя, но от устата ми излиза само гъргорене. Огън лудува по вените ми, сърцето ми се превръща в бутало. Поглеждам надолу с очакване да го видя как, кърваво проклятие, то изскача в галоп от гърдите ми. Усещам всяко свое мускулче. Всяка клетка на тялото ми избухва, пулсира с кинетична енергия. Повръща ми се и се строполявам, забил нокти в гърдите си. Дишам тежко. Изплювам жлъчка. Удрям пода с юмруци. Сивите се дръпват от моето гърчещо се тяло. Удрям завинтения за пода стол и го изтръгвам наполовина. Изригвам такъв порой от проклятия, че Севро би се изчервил. После се разтрепервам и ги поглеждам. — Какво… беше… това?

Холидей едва сдържа смеха си.

— Мама му вика „змийска отрова“. С твоята обмяна на веществата ще трае само трийсет минути.

— Забъркала го е майка ти?

Триг вдига рамене.

— Ние сме от Земята.