Пиърс Браун
Утринна звезда (14)

12.
Юлии

Намирам Виктра в една изолирана стая, пред чиято врата пазят няколко Синове. Тя лежи, краката й стърчат от болничното легло и гледа холото до леглото — новинарските канали на Обществото дуднат за храброто нападение на Легиона над терористична групировка, разрушила язовир и наводнила долната част на поречието на река Мистос. Наводнението прогонило двама Кафяви фермери от домовете им. Сивите разтоварват пакети с помощи от каросериите на военни камиони. Като нищо тия, дето са гръмнали язовира, може да са и Червени. А може и Чакала да е бил. Кой да ти знае на този етап?

Платинената коса на Виктра е вързана отзад на стегната опашка. Всички крайници, дори и парализираните крака, са приковани за леглото. Тука нямат много-много доверие на такива като нея. Когато холоновините стигат до портрет на Рок ау Фабии, Поета на Деймос и най-новата сърдечна тръпка из клюкарските кръгове, тя не ме и поглежда. Ровене в миналото му, интервюта с неговата майка — Сенатор, учителите му отпреди Института го показват като момченце в селското им имение.

— За Рок светът на природата винаги е бил по-красив от градовете — заявява майка му пред камерата. — В така обожаваната от него природа цари идеалният ред. Как той без усилие се подрежда в йерархия! Мисля, че затова той толкова обичаше Обществото, дори и тогава…

— Тази жена ще изглежда много по-добре със заврян в устата пистолет — измърморва Виктра и изключва звука.

— Сигурно през последния месец тя е произнасяла името му по-често, отколкото през цялото му детство — отговарям.

— Е, политиците никога не оставят популярен семеен член да артиса без полза. Какво беше казал Рок едно време за Август на един купон? „О, как се трупат лешоядите около силните, та труповете да кълват подире им“. — Виктра ме поглежда със светналите си войнствени очи. Лудостта, която съзрях в тях по-рано, е поутихнала, ала не е изчезнала съвсем. — Като нищо може и за тебе да е приказвал.

— Тъй си е то — казвам.

— Ти ли си водачът на тая малка глутница терористи?

— Имах шанса да бъда водач. Оплесках работата. Севро командва.

— Севро. — Тя се обляга назад. — Сериозно?

— Това смешно ли е?

— Не, кой знае защо, ни най-малко не съм изненадана. Той открай време хапе по-силно, отколкото лае. Като го зърнах за пръв път, нарита гъза на Такт.

Приближавам се.

— Убеден съм, че ти дължа обяснение.

— Дяволите да го вземат, това не можем ли да го прескочим? — пита тя. — Каква досада!

— Да го прескочим?

Тя въздиша тежко.

— Извинения. Контраобвинения. Всичките незначителни дреболии, в които хората се забъркват заради своята несигурност. Не ми дължиш извинение.

— Как разбра?

— Живеейки в това наше Общество, всички влизаме в определени социални връзки. Моите хора угнетяват вас, дребосъците. Ние живеем от трофеите на вашия труд и се преструваме, че вие не съществувате. И вие се съпротивявате. Обикновено страшно неумело. Лично аз смятам, че това е ваше право. То не е ни добро, нито зло. Но е честно. Аз бих ръкопляскала на мишка, успяла да убие орел, а ти не би ли? Браво на нея! Абсурдно и лицемерно е Златните сега да се оплакват просто защото Червените са започнали най-сетне да се борят добре. — Моята изненада я кара рязко да избухне в смях. — Какво, миличък? Да не очакваше да пищя, да се пенявя и да беснея на тема чест и предателство като ония ходещи рани Касий и Рок?

— Малко, да — признавам. — Аз бих…

— То е, защото си по-емоционален от мен. Аз съм от Юлиите. Във вените ми тече лед. — Понечвам да я поправя и тя завърта очи. — Не искай от мен да съм различна, защото имаш нужда да се утвърждаваш, моля ти се. Под достойнството и на двама ни е.

— Ти никога не си била толкова студена, колкото се преструваш, че си — казвам.

— Съществувах и дълго преди ти да се появиш в живота ми. Та какво знаеш ти за мен? Аз съм дъщеря на майка си.

— Ти си нещо повече.

— Щом казваш.

В нея няма хитрост, няма лукава манипулативност. Мустанга, тя вечно се усмихва лъстиво и крои тънки интриги. А Виктра е като таран. Преди Триумфа тя поомекна, посвали гарда. Но сега го е вдигнала отново и ме държи далеч от себе си също като при първата ни среща. Ала колкото повече разговаряме, толкова повече забелязвам, че косата й е прошарена със сиво, не само с бледозлатисто. Бузите й са хлътнали, десницата й, от другата страна на койката, стиска чаршафите.

— Зная защо ме излъга, Дароу. И мога да го уважа. Но това, което не разбирам, е защо ме спаси в Атика. От жал ли? Или беше тактика?

— Защото си ми приятелка — казвам.

— Моля ти се!

— Бих предпочел да умра при опит да те измъкна от онази килия, отколкото да те оставя да гниеш там. А Триг действително загина, докато те измъкваше.

— Триг ли?

— Единият от Сивите зад мен, когато влязохме в килията ти. Другата е сестра му.

— Не съм молила за спасение — сопва се тя; така си измива ръцете от кръвта на Триг. Сега е извърнала очи от мен. — Знаеш ли, Антония си мислеше, че ние с тебе сме любовници. Показа ми твоето Извайване. Подиграваше ми се. Все едно бих се отвратила, като те видя какъв си в действителност. Като видя откъде идваш и как съм била лъгана.

— И тъй ли беше?

Тя се усмихва саркастично.

— Че защо ли да ми пука какъв си бил? На мен ми пука от постъпките на хората. Пука ми от истината. Ако ми беше казал, и едно нещо не бих извършила по-различно. Щях да те закрилям. — Вярвам й, вярвам и на болката в очите й. — Защо не ми каза?

— Защото се боях.

— Обзалагам се обаче, че си казал на Мустанга?

— Да.

— Защо на нея, а не на мен? Поне това заслужавам.

— Не зная.

— Защото си лъжец! В коридора каза, че не съм покварена. Ала дълбоко в душата си смяташ точно така. Никога не си ми имал доверие.

— Не — потвърждавам. — Нямах ти доверие. И там е грешката ми. За нея приятелите ми платиха с живота си. Тази… тази вина бе единственият ми спътник в клетката, в която той ме държа девет месеца. — По погледа й разбирам, че не е знаела какво са ми сторили. — Но сега ми се даде шанс за втори живот и не искам да го пропилявам. Искам да ти се реванширам. Дължа ти живота си. Дължа ти справедливост. И искам ти да се присъединиш към нас.

— Да се присъединя към вас? — подсмихва се тя. — Като Син на Арес?

— Да.

— Говориш сериозно. — Тя ми се смее. Още един защитен механизъм. — Миличък, не си падам особено по самоубийствата.

— Светът, който познаваше, вече го няма, Виктра. Твоята сестра ти го открадна. Майка ти и нейните приятели бяха изтрити от лицето на земята. Сега твоят дом е твой враг. А за своите ти си изгнаница. Такъв е проблемът с това общество. Само изяжда своите. Насъсква ни един срещу друг. И няма къде да отидеш…

— Брей, наистина умееш да накараш едно момиче да се почувства неповторимо.

— Искам да ти дам семейство, което няма да ти забие нож в гърба. Искам да ти дам смислен живот. Зная, че си добър човек, макар и да ми се смееш, че ти го казвам. Но аз вярвам в теб. И все пак… всичко това няма значение — какво искам аз и в какво вярвам аз. Важното е какво искаш ти.

Тя се вглежда изпитателно в очите ми.

— Какво искам аз?

— Ако искаш да напуснеш това място, можеш. Ако искаш да останеш в това легло, можеш. Кажи какво искаш, и то ще е твое. Дължа ти го.

Тя се замисля.

— Твоето въстание не ме засяга. Нито пък ми пука за мъртвата ти жена. Както и за сдобиването със семейство и откриването на смисъл. Искам да мога да заспя, без да ме тъпчат с химикали, Дароу. Искам пак да мога да сънувам. Искам да забравя разбитата глава на майка ми и празния й поглед, и потреперващите й пръсти. Искам да забравя смеха на Адрий. Искам и да се отплатя на Антония и Адрий за тяхното гостоприемство. Искам да застана над тях и над онова лайненце Рок и те да реват да ги довършат и да пулят очи, докато наливат разтопено злато в очите им, и да пищят, и да се гърчат, и да разплискват урината си по пода, и да молят за прошка, задето изобщо им е хрумнало да тикнат Виктра ау Юлии в кръвогадната им клетка! — Тя се усмихва като диво животно. — Мъст искам.

— Мъстта не води доникъде — казвам.

— И аз сега съм заникъде.

Зная, че не е така. Зная, че тя е нещо повече. Но и зная по-добре от всички, че раните не зарастват за един ден. Самия мен едва са ме закърпили и цялото ми семейство е тук.

— Щом това искаш, това и ти дължа. След три дни Ваятелят, който ме претвори в Златен, ще е тук и ще ни направи отново каквито бяхме. Ще оправи гръбнака ти. Ще ти върне нозете, ако поискаш.

Тя присвива очи и се взира в мен.

— И ти ми вярваш, след като доверието ти струва толкова много?

Вземам магнитния ключ, който Синовете ми дадоха, и го притискам до вътрешната страна на закопчалките й. Една по една те се откачат от леглото и освобождават нозете й, ръцете й.

— По-тъп си, отколкото изглеждаш — заявява тя.

— Ти може и да не вярваш в нашето въстание. Но аз видях как Такт се промени, преди да му ограбят бъдещето. Видях как Рагнар забрави оковите си и посегна да вземе желаното от него в този свят. Пред очите ми Севро стана човек. Виждал съм промяната и у себе си. И действително вярвам, че сами избираме какви да бъдем в този живот. Предопределение няма. Ти ме научи на лоялност повече от Мустанга и повече от Рок. И заради това аз ти вярвам, Виктра. Не по-малко, отколкото съм вярвал във всеки друг. — Протягам ръка. — Влез в семейството ми, и аз никога няма да се отрека от теб. Никога няма да те излъжа. Ще съм твой брат, докато си жива.

Стресната от прочувственото ми излияние, хладнокръвната жена се взира в мен. Защитата, издигната от нея, сега е забравена. В някой друг живот можеше и да сме двойка. Можеше да ни изгаря огънят, който ме изгаря за Мустанга, за Ео. Но не и в този живот.

Виктра не омеква. Сълзите й не рукват. В нея още бушува гняв. Суровата омраза, огромното предателство и мъка, и загубата все тъй стягат леденото й сърце. Ала в този миг тя е свободна от всичко. В този миг тя тържествено посяга да стисне ръката ми. И аз усещам как в мен трепва надежда.

— Добре дошла сред Синовете на Арес.