Пиърс Браун
Утринна звезда (17)

15.
Преследването

Рея се в дъното на сметосъбирача заедно с Виещите. Тъмно е. Нощното зрение на моята оптика показва боклука, кръжащ на орбита около нас в сенчесто зелено. Бананови кори. Опаковки от играчки. Утайка от кафе. Виктра се задавя в комуникатора, когато по лицето й полепва тоалетна хартия. Маската й е демонШлем. Също като моята, тя е черна като зеницата на окото и изящно оформена като лицето на пищящ демон. Фичнър успя да ги отмъкне за Синовете от арсеналите на Луната преди повече от година. С тях можем да виждаме повечето спектри, да усилваме звука, да проследяваме взаимно координатите си, имаме достъп до карти и безшумна комуникация. Приятелите ми около мен са целите в черно. Не носим механизирани брони, само тънка скарабКожа върху телата ни, която спира ножовете и евентуално метателни оръжия. Нямаме нито гравиБотуши, нито пулсБрони. Нищо, което да ни бави, да вдига шум или да пречи на сензорите. Носим кислородни резервоари с въздух за четирийсет минути. Приключвам с нагласянето на рагнаровата броня и поглеждам дейтапада си. Двамата Червени, екипажът на стария сметосъбирач, започват пред стартово броене. Щом стигат до десет, Севро казва:

— Стегнете си ташаците и си включете Наметалата.

Активирам призрачното си Наметало и светът се разкривява, изопачен от него. Все едно гледаш през мръсна вода, която пречупва светлината, и вече усещам с опашната си кост как батерията се нагрява. Наметалото е пригодно за кратки атаки, но изхабява малките батерии като тези, с които ние ги зареждаме, и му е нужно време да се охлади и презареди. Търся опипом ръцете на Севро и Виктра и успявам да ги хвана навреме. Останалите също си намират партньори. Не помня да съм чувствал такъв страх преди Железния дъжд. По-храбър ли съм бил тогава? Може би просто по-наивен.

— Дръжте се здраво, че ще ни тресне яко — казва Севро. — Отваряме след три… две… — стисвам здраво ръката му — … едно!

Вратата на събирача се плъзва безшумно назад и ни облива с кехлибарената светлина на холоЕкран, разположен върху недалечния небостъргач. Въздухът нахлува и моят свят се завърта, а сметосъбирачът изсипва боклука от задната част на трюма си. Ние сме като плява, захвърлена в града. Въртим се заедно с разни отломки сред калейдоскопичен свят от кули и реклами. Стотици кораби се нижат по булевардите — проблясваща размазана струя. Продължаваме да се въртим презглава, за да замаскираме сигнатурите си.

Чувам по комуникатора мрънкането на Син контрольор на трафика, подразнен от разсипания боклук. Скоро на линия се включва Меден от компанията, заплашващ да уволни некадърните шофьори. Но ме разсмива онова, което не чувам. Полицейските канали дуднат безспир обичайните си тенденциозни репортажи за въздушно отвличане, осъществено от Синдиката в Мравуняка, зловещо убийство в древния музей на изкуствата до Парк Плаза, обир на център за данни в Банковия сектор. Не са ни видели сред отпадъците.

Постепенно забавяме въртенето си, като използваме малки дюзи в шлемовете ни. Въздушни избухвания ни докарват до стабилен дрейф. Безшумни във вакуума. Достигаме целта. Заедно с останалия боклук ще кацнем на стената на стоманена кула. Трябва да се приземим чисто. Виктра ругае, докато се носим нататък, все по-близо и по-близо. Пръстите ми треперят. Без отскок. Без отскок.

— Пускай! — нарежда Севро.

Пускам ръката му и ръката на Виктра и тримата се блъсваме болезнено в стоманата. Боклуците около нас отскачат от метала и политат с въртене назад под странни ъгли. Севро и Виктра залепват благодарение на магнитите в ръкавиците си, но една отломка пред мен отхвърча от стоманата, удря ме в бедрото и променя траекторията ми — катурва ме настрани, ръцете ми махат като вятърна мелница и търсят за какво да се заловят, и това завърта тялото ми.

Удрям се в стената с краката напред и отскачам към Космоса с ругатни.

— Севро! — крещя.

— Виктра! Хвани го.

Една ръка ме грабва за ходилото, дръпва ме и спирам. Поглеждам надолу и виждам разкривен невидим силует да ме стиска за крака. Виктра. Тя внимателно дръпва безтегловното ми тяло обратно към стената, та да се прилепя с магнитите си. Пред очите ми препускат петна. Градът е навсякъде около нас, ужасен в безмълвието си, с цветовете си, с нечовешкия си метален пейзаж. Прилича повече на древен извънземен артефакт, отколкото на място за хора.

— По-бавно — изпращява гласът на Виктра в шлема ми. — Дароу. Дишането ти е учестено. Дишай с мен. Вдишване. Издишване. Вдишване…

Принуждавам дробовете си да дишат в синхрон с нея. Скоро петната избледняват. Отварям очи — лицето ми е на има-няма педя от стоманата.

— Да не си се насрал в скафандъра, що ли? — пита Севро.

— Добре съм си — отвръщам. — Само малко съм хванал ръжда.

— Уф. Убеден съм, че тоя лаф го каза нарочно.

Рагнар и останалите Виещи кацат на стената на трийсет метра под нас. Чакълчето ми махва отдолу.

— Имаме да изкачваме трийсет метра. Айде да катерим, Феички!

Светлини сияят зад стъклата на кулите на Живака. Те се издигат в двойна спирала и са свързани помежду си с близо двеста етажа с офиси. Различавам вътре движещи се силуети зад компютърни терминали. Фокусирам оптиката и наблюдавам как търговците на борсата седят в офисите си, асистентите им сноват напред-назад, анализатори дават сигнали като бесни на холографски табла, които показват курсовете на акции и държат постоянна връзка с пазарите на Луната. Сребърни са до един. Напомнят ми на работливи пчелички.

— Това ме кара да усещам липсата на момчетата — казва Виктра. Нужно ми е малко време да разбера, че не говори за Сребърните. Последния път, когато с нея пробвахме тази тактика, с нас бяха Такт и Рок. Проникнахме във флагманския кораб на Карн от вакуума, докато той презареждаше на една астероидна база по време на онази война наужким в Академията. Пробихме му корпуса с цел да го отвлечем, за да елиминираме неговия екип. Но това се оказа клопка и аз едвам се измъкнах с помощта на приятелите ми и от тая маневра спечелих единствено счупена ръка.

Пет минути ни трябват, за да се изкатерим от мястото ни на кацане до върха на кулата, където тя преминава в огромен полумесец. Не се захващаме последователно с едната и с другата ръка, тъй че катерене не е точният термин. Магнитите по ръкавиците ни имат променящ се положителен и отрицателен заряд и това ни позволява да се движим нагоре по стената на кулата, все едно дланите ни са с колелца. Най-мъчен при изкачването, или слизането, или както и да го наречеш при нулграв, е склонът на полумесеца най-горе на върха на кулата. Трябва да се прилепим към тясна метална подпора, стърчаща сред стъклен таван като стеблото на листо. Под коремите ни и оттатък стъклото се намира прочутият музей на Живака. А над нас, точно над върха на кулата на Живака, е Марс.

Моята планета изглежда по-грамадна и от Космоса. По-грамадна от всичко, което някога би могло да съществува. Свят, обитаван от милиарди души, свят на дизайнерски океани, планини и повече поливни акри суша, отколкото някога е имало на Земята. Над тази страна на света се стеле нощ. И никога не би могъл да узнаеш, че милиони километри тунели се вият из костите на планетата, че дори и когато повърхността й сияе от светлините на Хилядата града на Марс, тупти невидим пулс и прилив се надига. Но сега тя изглежда мирна. Войната е нещо далечно и невъзможно. Питам се какво ли би казал в този миг един поет. Какво ли би прошепнал Рок във въздуха. Нещо за затишието пред буря. Или за биенето на сърцето в дълбините. Но после блясва мълния и тя ме стряска. Светлинен спазъм, засиял в бяло, а после рухва в дяволски неон, докато в мрака върху планетата израства гъба.

— Виждате ли това? — питам по комуникаторите и мигам, за да възстановя зрението си, което е като прогорено от далечния взрив. Комуникаторите ни пращят и бълват проклятия, а другите се обръщат да видят.

— Да му се не види! — мърмори Севро. — Нова Тива?

— Не — отвръща Чакълчето. — По-далече на север е. Това е Авентинският полуостров. Значи сигурно е Киприон. По последни сведения Червеният легион се е придвижвал към града.

После блясва нова мълния, ние седмината не мърдаме, свити на върха на сградата, и гледаме как втора ядрена бомба се взривява на един палец разстояние от първата.

— Кърваво проклятие! Наши ли са или техни? — питам. — Севро!

— Отде да знам! — тросва ми се Севро, изгубил търпение.

— Не знаеш? — възкликва Виктра.

Как може да не знае? Иде ми да крещя. Но схващам отговора, защото сега в ума ми изникват думите на Танцьора: „Севро не води тази война — каза ми той преди седмици след поредната провалила се мисия на Виещите. — Той е само човек, който налива масло в огъня.“ Може би не бях разбрал колко далече е стигнала тази война, доколко далеч се е прострял обсегът на хаоса.

Възможно ли е да съм грешал, като съм му се доверил толкова сляпо? Наблюдавам безизразната му маска. Кожата на бронята му попива цветовете на града наоколо и нищо не отразява. Бездна, поглъщаща светлината. Той бавно извръща очи от взрива и подновява катеренето. Вече напредва.

— По холоновините го съобщиха — обажда се Чакълчето. — Бързо. Казаха, че Червеният легион е използвал ядрени бомби срещу силите на Златните край Киприон. Поне така се твърди.

— Лъжат, кърваво проклятие да ги стигне дано! — сопва се Клоуна. — Поредната измама.

— Отде Червеният легион ще се снабди с ядрено оръжие? — пита Виктра. Хармъни би го използвала, ако имаше. Но аз се обзалагам, че е било точно обратното и Златните са използвали бомбите срещу Червения легион.

— Това сега нас хич не ни засяга. Точка по въпроса — заявява Севро. — Дошли сме тук работа да вършим. Размърдайте си задниците. — Вцепенени, ние се подчиняваме. Когато стигаме до полумесеца върху кулата, тренираната практика надделява. Вадя малка манерка с киселина от раницата на гърба на Виктра. Севро пуска във въздуха нанокамера, не по-голяма от нокътя ми, тя увисва над стъклото и сканира музея за признаци на живот. Няма такъв, което не е изненадващо в три часа. Той вади пулсГенератор и изчаква Чакълчето да приключи с работата си на дейтапада.

— К’во става бе, Чакълче? — пита той нетърпеливо.

— Кодовете обработени. В системата съм — казва тя. — Само трябва да намеря точната зона. Ето я. Лазерната мрежа е… изключена. Инфрачервените камери са… замразени. Сензорите за сърдечен ритъм са… изключени. Честито на всички, вече официално сме призраци! Стига някой да не задейства ръчно аларма.

Севро активира пулсГенератора и около нас разцъфва едва забележим купол в преливащи оттенъци. Той ни изолира от вакуума, така че да не разхерметизираме сградата. Ако го направим, бързо-бързо биха ни открили. Слагам в центъра на стъклото малка вендуза, а после отварям контейнера с киселината и напръсквам с пяната стъклото в квадрата с размери два на два метра около вендузата. Киселината клокочи, докато го разяжда и зейва отвор. Откъм сградата в нашето пулсПоле ни лъхва вятър, стъклото се пропуква и Виктра го сграбчва, за да не отхвърчи в Космоса.

— Първи е Рагса — нарежда Севро. Подът на музея е на сто метра под нас.

Рагнар прикрепва една лебедка за ръба на стъклото и закача бронята си за магнитната жица. Вади бръснача си, реактивира призрачното си Наметало и влиза през отвора. Обезпокоително е за сетивата да гледаш как почти невидимият му силует се понася стремглаво към пода в хватката на изкуствената гравитация на небесната кула, а аз все така се рея. Той прилича на демон, създаден от маранята над пустиня в летен ден.

— Чисто е.

След него се спуска и Севро.

— Късмет! — казва Виктра и ме побутва към отвора подире му. Политам напред, а после усещам как щом прекосявам границата на помещението, попадам в хватката на гравитацията. Плъзвам се надолу по жицата и набирам скорост. Внезапно отново се чувствам тежък, стомахът ми се свива и храната в него се разплисква. Трясвам се в земята и едва не си усуквам глезена, вадя пържачката си със заглушител и търся контакти. Останалите Виещи се приземяват след мен. Снишаваме се във величествената зала, прилепили гръб до гръб. Подът е от сив мрамор. Невъзможно е да се прецени дължината на залата, защото тя се извива нагоре в полумесец и се скрива от погледа. Получавам световъртеж от тази игра с гравитацията. Около нас се извисяват метални реликви. Стари ракети от Пионерската епоха на човечеството. Гербът на Компания Луна върху корпуса на сива сонда до Рагнар — определено изглежда досущ като родовия герб на Октавия ау Лун.

— Значи ето какво било да си дебел — изсумтява Севро след лек подскок при силната гравитация. — Отврат!

— Живака е от Земята — казва Виктра. — Обича да засилва дори повече гравитацията, когато преговаря с някого, роден при слабо притегляне.

Земната гравитация е три пъти по-силна от марсианската, с която съм свикнал, и осем пъти по-силна от тази на Йо или на Европа, обаче при възстановяването на тялото ми Мики дънеше симулаторите до двойно по-голяма гравитация от земната. Усещането да тежиш близо триста и седемдесет килограма е неприятно, обаче правиш страховити мускули.

Сваляме кислородните си резервоари и ги прибираме в двигателния пръстен на стара космическа совалка, на която е изрисувано знамето на предимперска Америка. И тъй, оставаме с малките си раници, скарабКожите, демонШлемовете и оръжията. Севро вади начертаните от Виктра приблизителни карти на вътрешността на кулата и пита Чакълчето дали вече е открила Живака.

— Не мога. Странна работа. На горните два етажа камерите са изключени. Същото важи и за биометричните четци. Не мога да го уцеля точно, както планирахме.

— Изключени? — питам.

— Може да си прави чекиджийска оргия и да не иска Охраната му да го гледа — изсумтява Севро и свива рамене. — Тъй или иначе, той крие нещо, ето защо тръгваме натам.

Превключвам на личния канал на Севро, та другите да не ни чуват.

— Не може да се мотаме насам-натам и да го търсим. Ако ни изловят в коридорите и нямаме връзка…

— Няма да се мотаме! — отрязва ме той, а после се обръща към Виещите. — Мятайте наметалата, дами. Бръсначи и пържачки със заглушители. ПулсЮмруци — само ако стане много мръсно. — Той трепва, надипля се и става прозрачен. — Виещи, след мен!

Шмугваме се подир Севро в лабиринт от сякаш излезли от друг свят коридори. Подове от черен мрамор. Стъклени стени. Десетметрови тавани от пулсПолета с изглед към аквариуми, където яркоцветни коралови рифове се протягат като гъбични пипала. Влечугоподобни русалки, дълги една стъпка, с хуманоидни лица, сива кожа и черепи с формата на корони плуват в аквариуми в изпепеляващо синьо и яростно оранжево. Преливащи от омраза гарванови очички се впиват надолу в нас.

Стените са от променящо цвета си стъкло и пулсират в нежни, редуващи се багри. Сега — малиновочервен сърдечен пулс, а скоро след това — диплещи се завеси в кобалтово сребристо. Сякаш сме в сън. Из лабиринта има малки ниши. Миниатюрни художествени галерии излагат творчеството на съвременни точкови холографи и претенционизъм от двайсет и първи век от новата ера вместо сдържания неокласически романтизъм, толкова на мода сред Безподобните белязани. Презареждаме батериите на призрачните си Наметала и се шмугваме в една галерия, където се спотайва лъщящо, лилаво металическо куче, все едно направено от балони^[1].

Виктра въздъхва.

— Кръвогадост! Този човек има вкус на светски лъв от таблоидите.

Рагнар посочва с глава кучето.

— Това какво е?

— Изкуство — отвръща Виктра. — Така разправят.

Снизходителният тон на Виктра ме заинтригува, както и сградата. Тя излъчва хитрина. Изкуството, стените, русалките, всичкото е ама баш каквото биха очаквали Безподобните белязани от един Сребърен новобогаташ. Живака трябва да познава интимно психологията на Златните, щом са го оставили да забогатее така. И затова се питам дали зад цялото това разточителство не се крие нещо далеч по-хитро? Маска, толкова очебийна и приемлива, че никой никога не би се замислил да погледне под нея? Живака, при цялата слава, която му се носи, никога не е бил наричан глупак. Затова може би този натруфен пейзаж-мечта не е за него, а за гостите му.

Което ме подтиква към мисълта, че тук нещо не е наред. Точно тогава стигаме до неосветен атриум с подове от неполиран варовик, набоден с розови жасминови дървета, и се промъкваме през него в клиновиден строй към двойната врата на живаковите покои. Деактивирали сме наметалата, за да виждаме по-добре. Бръсначите са втвърдени, извадени, сантиметри делят метала от варовика.

Това не е дом, а сцена. Създадена за манипулация. Злокобна в студената пресметливост, с която е построена. Не ми се нрави. Пак се включвам на севровата честота.

— Тука има нещо сбъркано. Къде е прислугата? А охраната?

— Може да обича никой да не му се пречка…

— Според мен е клопка.

— Клопка? Сега мозъкът ти ли говори или усетът?

— Усетът.

Той се умълчава за един дъх време, а аз се питам дали не разговаря с някой друг по другия канал. Може да говори с всички тях.

— Ти какво предлагаш?

— Да се изтеглим и да преценим ситуацията, за да видим…

— Да се изтеглим? — сопва се той. — Доколкото знаем, те току-що пуснаха на нашите ядрени бомби. Имаме нужда от това. — Мъча се да вметна нещо, но той ме прегазва като парен валяк. — Мама му стара, тринайсет операции съм водил само за да получа инфо за тоя среброгъзия. Тръгнем ли си сега, шлакало си е мамата всичко. Ще разберат, че сме били тук. Тоя шанс няма да се повтори. Той е ключът, за да гепим Чакала. Трябва да ми се довериш, Жътварче. Вярваш ли ми?

Преглъщам проклятието на върха на езика си и изключвам сигнала — не съм наясно на него ли ме е яд, на себе си ли, или защото зная, че Чакала е угасил искрата, заради която се чувствах различен. Всяко мое мнение е слабо и податливо пред другите. Защото дълбоко в душата ми, под заплашителната скарабКожа, под маската на демона аз зная, че се таи едно неопитно момченце, което плачеше, защото го беше страх само в тъмното.

Внезапно лилава светлина облива стаята, когато един луксозен кораб прелита покрай редицата от прозорци зад гърба ни. Припряно се строяваме от двете страни на вратата към покоите на Живака, готови да нахлуем. Следя през черните ми лещи как корабът се рее в пространството. На една от палубите му пулсират светлини и няколкостотин Феички танцуват на лунна музика, кълчат се в такта на някакъв етруски клубен бийт, последен писък на модата на далечната Луна, сякаш на планетата под този спътник не се води война. Сякаш не сме понечили да разбием начина им на живот. Пият шампанско от Земята, облечени в дрехи, ушити на Венера, в кораби, зареждани с гориво от Марс. И ще се смеят, ще консумират, ще чукат и няма да отговарят за никакви последици. Гъмжило от малки ненаситници. Усещам как в мен се разгаря праведният гняв на Севро.

Страданието за тях не е истинско. Войната не е истинска. Тя е само петбуквена дума за други хора, които виждат по дигиталните новини. Само поток от притеснителни изображения, който те прескачат. Цялата тази работа с въоръжението, корабите и йерархиите те изобщо не я забелязват, всичко се прави, за да се заслонят тези тъпаци от истинските мъки на това да си човек. Но скоро ще разберат.

И на смъртно легло ще си припомнят тази вечер. С кого са били. С какво са се занимавали, когато онази петбуквена дума ги е сграбчила и повече не ги е пуснала. Този круиз за удоволствие, този отвратителен упадък е последното издихание на Златния век.

И колко жалко издихание!

— Вярвам ти, разбира се — отвръщам и стискам още по-здраво бръснача си. Рагнар ни наблюдава, макар и да не чува нашия канал. Виктра чака да нахълта през вратата.

Светлината помръква и те изчезват сред градския пейзаж. С учудване осъзнавам, че знанието какво предстои не ми носи задоволство. Нито пък ми е радостно да мисля как всички светлини във всички градове по цялата империя гаснат, как всички кораби забавят ход и блясъкът на всички Златни помръква, докато зданията им ръждясват и се срутват. Де да можех да чуя мнението на Мустанга за този план. Преди ми беше мъчно за устните й, за уханието й, но сега ми липсва спокойствието, което ми вдъхва знанието, че нейните мисли съвпадат с моите. Докато бях с нея, не се чувствах тъй самотен. Тя вероятно щеше да ни скастри, че се съсредоточаваме върху света, който рушим, а не върху този, който изграждаме.

Защо сега се чувствам така? Заобиколен съм от приятели и нападаме Златните, както винаги ми се е искало. И все пак нещо ме гложди в подсъзнанието. Сякаш очи ме следят. Каквото и да разправя Севро, тука нещо не е както трябва. Не само в тази сграда, а и с плана му. Така ли щях да го извърша аз? Как би го свършил Фичнър? Ако успеем, какво ще доведем, след като прахолякът се уталожи и потокът от хелий секне? Средновековие? Севро е сила сам по себе си. Гневът му може планини да мести.

И аз някога бях такъв. И вижте докъде се докарах.

— Избийте охраната му. Зашеметете Розовите. Удряй, гепвай и бягай! — нарежда Севро на своите Виещи. Ръката ми стисва бръснача. Той дава знак и Рагнар и Виктра хлътват през вратата. Останалите ги следваме в тъмното.