Пиърс Браун
Утринна звезда (66)

64.
Слава!

Лъвът на Марс умира с позорна смърт, обстрелван от всички страни и от лоялисти, и от бунтовници. Гледката на избухващите по повърхността на Луната ядрени взривове успя да потуши конфликта между двете флотилии по-ефективно от всяко споразумение, сключвано някога. Малцина са тези, които действително обичат да гледат как красотата изгаря. Но тя все пак изгаря. Преди „Лъвът“ да бъде приспан, се взривяват повече от дванайсет бомби и издълбават нови градове от огън и пепел сред градовете от стомана и бетон. Луната е в смут.

Златната армада — също. След новините за смъртта на Суверена и бомбените взривове Обществото се тресе под нозете ни. Богати Претори се качват на личните си кораби и хукват към дома — към Венера, Меркурий или Марс. Не се сплотяват, не знаят каква позиция да заемат.

Шейсет години Октавия е управлявала. За повечето живи тя е единственият познат им Суверен. Цивилизацията ни се олюлява на ръба. Електричеството е прекъснато по целия спътник. Бунтове и паника се ширят, докато ние се подготвяме да напуснем светая светих на Суверена. Спасителен кораб има, но няма как да избягаме от това, което сме сторили. Изтръгнали сме сърцето на Обществото. Ако напуснем, какво ли ще се появи на неговото място?

Ние знаехме, че никога не бихме могли да завоюваме Луната с оръжие. Но и целта ни никога не е била такава. Точно както и желанието на Рагнар не беше да се бие, докато всичките Златни погинат. Той знаеше, че ключът е Мустанга. Винаги е била. Затова и рискувахме живота си и пуснахме Касий. Сега Мустанга стои под холограмата на ранената Луна и чува беззвучните писъци на града също тъй остро, колкото и аз. Заставам до нея.

— Готова ли си? — питам.

— Какво? — тръсва глава тя. — Как можа той да стори това?

— Не зная — отвръщам. — Но ние можем да го поправим.

— Как? На Луната ще се възцари пандемониум — казва тя. — Десетки милиони загинали! Какво опустошение…

— А ние можем да я построим отново. Заедно.

Думите ми я изпълват с надежда, сякаш едва сега си е спомнила къде се намираме. И какво сме постигнали. И че сме заедно. Тя тихо примигва и ми се усмихва. После поглежда ръката ми, там, където преди бе дясната ми длан, и ме докосва нежно по рамото:

— Как още се крепиш на крака?

— Защото още не сме приключили.

Пребити и кървави, ние се присъединяваме към Касий, Лисандър и Севро пред вратата, извеждаща от светая светих на Суверена. Касий набира Олимпийския код и портите се отварят. Той се бави, души въздуха.

— Каква е тази миризма?

— Мирише на отходен канал — казвам.

Севро се взира напрегнато в бръсначите, които взехме от Айя, включително и онзи, принадлежал на Лорн.

— Аз мисля, че мирише на победа.

— Да не си се насрал в гащите? — Касий присвива очи и се взира в него. — Насрал си се!

— Севро… — изпъшква Мустанга.

— Това е неволна мускулна реакция в резултат на фалшива екзекуция, когато се нагълташ с огромни количества хемантово масло! — тросва се Севро. — Мислите ли, че бих го направил нарочно?

С Касий се споглеждаме.

Аз свивам рамене.

— Ами може би.

— Всъщност да.

Той ни показва среден пръст и разкривява физиономия, усуква устни, така че накрая все едно аха-аха ще изгърми.

— Какво става? — питам. — Да не би да… има и още…

— Не! — той ме замерва с бутилката си с вода. — Ей, задник, ти ми заби игла с адреналин в гърдите! В момента преживявам инфаркт. — Опитваме се да му помогнем, но той ни перва по ръцете. — Нищо ми няма, нищо ми няма! — Хрипти, а после се изправя с гримаса.

— Сигурен ли си, че ти е примно? — пита Мустанга.

— Лявата ми ръка е изтръпнала. Сигурно ми трябва лекар.

Прихваме. Приличаме на ходещи трупове. Единственото, което ме крепи, са стим пакетите, които намерихме у Преторианците. Касий куца като старец, но държи Лисандър до себе си — той наложи вето върху предложението на Севро да сложим край на рода Лун още тук и сега, като той му тегли бръснача.

— Момчето е под мое покровителство! — усмихва се саркастично Касий и сега то върви с нас като знак на нашата легитимност.

— Обичам всички ви! — казвам, щом вратата със скърцане се открехва. Нагласям безчувствения Чакал, когото съм нарамил като трофей. — Без значение какво ще се случи оттук нататък.

— Дори и Касий? — пита Севро.

— Мен особено, днес — отвръща Касий.

— Не се разпръсквайте — нарежда ни Мустанга.

Първата голяма врата се разтваря. Мустанга стисва ръката ми. Севро трепери от страх. После и втората се открехва с грохот и разкрива коридор, пълен с Преторианци и Обсидиани от cohors nihil с извадени оръжия, прицелени във входа на бункера. Мустанга излиза напред с двата символа на властта, по един във всяка ръка.

— Преторианци, вие служите на Суверена. Суверенът е мъртва!

Тя продължава да върви към тях и отказва да спре, щом приближава тяхната редица от настръхнал метал. Струва ми се, че един млад Златен с яростен поглед може и да натисне спусъка. Но старият му капитан слага длан върху оръжието на младежа и го избутва надолу.

И те се разделят пред нея. Един по един отстъпват встрани и свалят оръжие. Отстъпват назад, за да й сторят път. Никога не съм виждал жена, по-величествена и могъща от нея сега. Тя е спокойното око на бурята и ние вървим подире й. Издигаме се мълчаливо с асансьора Драконовата паст. Повече от четирийсет души са се качили с нас.

Заварваме Цитаделата в хаос. Прислуга разграбва стаите, стражи напускат постовете си по двойки и по тройки, разтревожени за семействата или за приятелите си. Обсидианите, които казахме, че ще дойдат, все още са на орбита. Сефи е в Космоса. Тази уловка измислихме само за да отстраним мъжете от залата. Но явно вестта е плъзнала. Суверенът е мъртва. Обсидианите идват.

Сред хаоса има само един водач. И докато вървим през застланите с черен мрамор коридори на Цитаделата, покрай извисяващи се статуи на Златни, войници се събират зад нас и ботушите им тропат по мраморните коридори, и се струпват подир Мустанга — единствения символ на власт и смисъл, останал в сградата. Тя вдига високо във въздуха и двете си емблеми на властта — който вдигне оръжие срещу нас, ги вижда, вижда и двама ни с Касий и все по-нарастващата маса от войници зад гърба ни, и разбира, че се бори с помитащата приливна вълна. Или се присъединяват към нас, или побягват. Някои стрелят по нас или се втурват напред на малки банди, за да спрат напредването ни, но ги съсичат още преди да са стигнали и на десет метра от Мустанга.

Когато пристигаме пред грамадната, бяла като слонова кост порта на Камарата на Сената, където Преторианци вардят достъпа до Сенаторите, вече ни следва армия от стотици души. А само тънка редица Преторианци ни прегражда пътя към Камарата. Двайсет на брой.

Елегантен Златен Рицар излиза напред — водачът на охраната. Той оглежда стотиците зад нас, вижда поддръжниците, с които се е сдобила Мустанга, Обсидианите, Сивите, мен. И взема решение. Той отсечено отдава чест на Мустанга.

— Брат ми има трийсет бойци в Цитаделата — казва Мустанга. — Костната конница. Открийте ги и ги арестувайте, капитане. Ако окажат съпротива, убийте ги.

— Да, господарке моя! — Той щраква с пръсти и потегля с шепа войници. Двамата Обсидиани на стража пред портата я разтварят пред нас и Мустанга прекрачва прага на Камарата на Сената.

Залата е просторна — фуния от бял мрамор на етажи. В центъра й, на дъното, има подиум, от който Суверенът председателства над десетте етажа на Камарата. Влизаме откъм северната страна и предизвикваме безредици. Стотици мънистени очички на титулувани Политици се обръщат към нас. Гледали са излъчването. Видели са как Октавия умира. Видели са бомбите, разрушаващи тяхната Луна. А някъде в залата майката на Рок ще се изправи от мястото си на мраморната пейка и ще изпъне шия, за да види как нашата кървава банда слиза с тропот по мраморното стълбище, подминава Сенатори вляво и вдясно и разстила край себе си тишина вместо крясъци и протести. Лисандър следва Касий.

Чува се продраното паническо дишане на Говорителя на Мнозинството в Сената, докато Розовите му помощници помагат на повехналото му тяло да слезе от подиума, където е ръководел обсъждането на някакъв въпрос от огромна важност. Гласували са. Тук и сега, насред хаоса. Изглеждат като деца, изловени да бъркат в буркана с курабийките. Разбира се, те дори не биха и заподозрели, че Преторианската им стража ще подкрепи бунтовниците. Или че бихме могли да излезем безпрепятствено от бункера на Суверена. Но те са създали Общество на страха, в което мъжете и жените, за да оцелеят, трябва да се прикрепят към някоя изгряваща звезда. Точно това се случва сега. Простата човешка директива, която позволява на този преврат да сполучи.

Мустанга превзема подиума, останалите сме се строили от двете й страни. Захвърлям Чакала на земята, та Сенатът да види какво го е сполетяло. Той е в несвяст, пребледнял от загубата на кръв. Мустанга ме поглежда. Никога не е желала този миг. Но приема своето бреме точно както и аз приех своето като Жътваря. Виждам как това я тревожи. Ще съм й нужен, така както тя ми бе нужна. Но аз никога не бих могъл да застана на нейното място и да държа това, което е в ръцете й. Не и без да унищожа до крак всички в тази зала. Те никога не биха го приели. Ако аз съм мостът към низшеЦветните, то тя е мостът към висшите. Само заедно можем да свържем тези хора. Само заедно можем да донесем мир.

— Сенатори на Обществото! — обявява Мустанга. — Аз стоя пред вас — Виргиния ау Август, дъщеря на Нерон ау Август от Лъвския дом на Марс. Вие може и да ме познавате. Преди шейсет години Октавия ау Лун застана пред вас с главата на тиран в ръце, с главата на баща си, и обяви, че заема поста Суверен на това Общество.

Острият й поглед обхожда щателно залата.

— Сега аз стоя пред вас с главата на тиран в ръце. — Тя вдига лявата си ръка и показва главата на Октавия. Единият от двата предмета, осигурил ни достъп до тук. Златните уважават само едно нещо. И за да се променят, те трябва първо да бъдат усмирени именно чрез това нещо. — Старата епоха предизвика ядрена разруха в сърцето на Обществото. Милиони изгоряха заради алчността на Октавия. Милиони изгарят сега заради алчността на моя брат. Трябва да се спасим от самите себе си, преди човешкото наследство да се обърне на пепел! Днес обявявам началото на нова епоха! — Тя ме поглежда. — С нови съюзници. Нови пътища. Зад гърба си имам Въстанието. Един флот, съставен от велики Златни Домове, който държи на орбита Обсидиановата орда. Пред вас стои избор. — Тя захвърля главата на каменния подиум и вдига другата си ръка. В нея е Скиптърът на зората и той дарява на онзи, който го държи, правото да властва над Обществото. — Да се огънете. Или да се пречупите.

Тишина изпълва залата. Тъй огромна, та чак ми се струва, че може да ни погълне и войната да започне отново. Никой Златен няма пръв да се огъне. Аз бих могъл да ги накарам. Но по-добре аз да се огъна вместо тях. Падам на коляно пред Мустанга. Поглеждам я в очите, полагам ръката с отрязаната китка на сърцето си и усещам как ме помита невъзможната радост на този миг.

— Слава на Суверена! — казвам.

После и Касий пада на коляно. И Севро. После и Лисандър ау Лун, и Преторианците, а след това, един по един, и Сенаторите падат на колене, докато най-сетне всички, освен петдесет души, коленичат и в един глас разцепват тишината с буен вик:

— Слава на Суверена! Слава на Суверена!

Седмица след възцаряването на Мустанга аз стоя до нея и гледам как окачват брат й на бесилото. Освен Валии-Рат и още десетина души, всички от Костната конница на Чакала са открити и екзекутирани. Сега водачът им минава покрай мен на препълнения с хора площад на Луната. Косата му е сресана и пада като пера. Затворническият му комбинезон е жълто-зелен. НизшеЦветните около нас гледат в мълчание. Лек снежец се сипе от тънкия слой сиви облаци. Гади ми се от лекарствата против радиация. Но дойдох заради нея, както и тя дойде заради мен да гледа как погребваме Рок. Тя мълчи до мен спокойна. Лицето й е бледо като мрамора под нозете ни. Телеманите стоят до нея и безстрастно наблюдават как Чакала се изкачва по стълбището на металния ешафод, където го чака една жена — Белия палач.

Тя прочита присъдата. Тълпата дюдюка и се присмива. Една бутилка се пръска в краката на Чакала. Камък разцепва челото му. Но той дори не мигва, не помръдва. Стои гордо и суетно, докато надяват примката на врата му. Иска ми се това да можеше да върне Пакс при нас. Куин и Рок, и Ео да оживеят отново — ала този мъж е издълбал дирята си сред света. Чакала от Марс никога няма да бъде забравен.

Бялата посяга към лоста, сняг се сипе по косите на Адрий. Мустанга преглъща. И капакът се отваря. На Марс гравитацията е слаба и за да се строши вратът, трябва нозете да се издърпат. Това предоставят на любимите хора. На Луната е дори още по-слаба. Но никой от тълпата не излиза напред, когато Бялата призовава за това с ръка. Нито един не помръдва и пръст, когато краката на Чакала започват да ритат във въздуха и лицето му става мораво. Наблюдавам гледката в някакво вцепенение, сякаш съм на милион километри от тук. Не мога да изпитвам състрадание към него. Не и сега. Не и след всичко, което стори. Ала зная, че Мустанга страда за него, че това разкъсва душата й. И затова леко стисвам ръката й и я повеждам напред. Тя крачи в снега зашеметена и обгръща нозете на брат си. Поглежда нагоре към него, сякаш всичко това е насън. Прошепва нещичко, свежда глава и дръпва надолу. Показва му, че е бил обичан дори и в сетния си час.