Пиърс Браун
Утринна звезда (56)

54.
Гоблина и Златният

Щурмовата ми совалка каца на допълнителната палуба на „Утринна звезда“, където трябваше да ни посрещне Мустанга. Няма я там. Няма ги и Златните, които спасява. Вместо това ни чака котерия от Синове на Арес, предвождани от Теодора. Тя не носи оръжие и изглежда не на място, обкръжена от мъжете в броня, но те се съобразяват с нея. Тя ми разказва какво се е случило. Смъртта на чичо ми разпалила няколко дребни разпри, които ескалирали в стрелба и от двете страни. Сега на няколко кораба кипят сблъсъци, дори и на флагманския.

— Хората на Сефи плениха Мустанга заедно с Касий и останалите висшеЦветни пленници, Дароу — съобщава ми Теодора и оглежда преценяващо останалите ми лейтенанти.

— Кръвогадни диваци! — мърмори Виктра. — Ако я убият, край!

— Няма да я убият — казвам. — Сефи знае, че Мустанга е на нейна страна.

— Защо го прави? — пита Холидей.

— За да има справедливост — казва Виктра и Севро й мята един поглед.

— Не — казвам. — Не, според мен става въпрос за нещо съвсем друго.

— Кръвогадост, чудничко! — Виктра кимва към Космоса. — Като че Телеманите възнамеряват да прешлакат цялата тая работа.

Още една совалка влетява в хангара след нас и ние се сгъстяваме. Още преди да е кацнала, целият клан Телеман се втурва надолу по рампата и скача на палубата. Даксо, Кавакс, Тракса, а след тях и другите две сестри, с които още не съм се запознал, се стоварват тежко на пода. Въоръжени до зъби, макар и ръката на Кавакс все още да виси на гърдите му на превръзка. А след тях — и още трийсет Златни от техния Дом. Кърваво проклятие, та това си е цяла армия!

— Ще избият всички ни — казва Холидей. До мен Севро примига срещу дебаркиращата войска.

— Смъртта поражда смърт и тя поражда смърт… — нашепва той и нарушава тъй необичайното за него мълчание.

— Кавакс, какво правиш, по дяволите? — питам, щом семейството му прекосява хангара.

— Виргиния има нужда от нашата помощ! — избоботва той в крачка, докато му преграждам пътя по-навътре в кораба. За миг ми се струва, че ще мине през мен. — Няма да я оставим в ръцете на диваци!

— Казах ти да останеш на кораба си.

— За беда ние приемаме заповеди от Виргиния, не от теб! — заявява Даксо. — Знаем какви ще са последиците от присъствието ни тук. Но ще направим каквото трябва, за да защитим семейството си!

— Дори Мустанга ви каза да не нахлувате тук с рицари.

— Ситуацията се промени! — избоботва Кавакс.

— Искате това да прерасне във война ли? Искате флотилията ни да се разпадне? Най-бързо ще го постигнете, като нахълтате тук с парад на Златните войски.

— Няма да я оставим да умре! — заявява Кавакс.

— Ами ако я убият заради вас? — питам. Това е единственото, което го кара да поспре за малко. — Ами ако й прережат гърлото, като нахълтате там? — Пристъпвам по-наблизо, за да види той страха и по моето лице, и говоря достатъчно силно, че и Даксо да може да ме чуе. — Изслушай ме, Кавакс, проблемът е, че оставяш на Обсидианите само един избор. Да отвърнат на удара. А ти знаеш, че могат. Остави ме аз да се оправя и ще си я вземем. Не ме ли оставиш, утре ще стоим около ковчега й.

Кавакс поглежда жилестия си син, гласа на разума, за да види какво мисли той. И за мое облекчение Даксо кимва.

— Много добре — казва Кавакс. — Но аз ще дойда с теб, Жътварю. Деца, чакайте нарежданията ми. Ако падна, връхлетете с цялата си ярост.

— Да, татко — отвръщат те.

С въздишка на облекчение аз се обръщам отново към своите.

— Къде се дяна Севро?

 

 

Докато сме спорили, Севро се е измъкнал — с каква цел, понятие си нямам. Втурваме се след него по коридорите, Виктра хуква след нас. Холидей води и в същото време приема информация от другите Синове на Арес през оптичния имплант в окото си. Нейните хора са забелязали тълпата в главния хангар. В момента съдят Касий за убийството на няколко десетки Синове на Арес и на самия Арес, разбира се. Мустанга я няма никаква. Къде е? Трябваше да се скрие и да ни посрещне, ако може. Хванали ли са я? Или още по-лошо? Когато стигаме във водещия към хангара коридор, там има такава навалица, че едва си пробиваме път, разбутвам Червени и Обсидианови, за да премина.

Всички те крещят и се блъскат. Над главите им, близо до средата на хангара, виждам няколко десетки Обсидианови и Червени, възседнали високата двайсет метра пътека, заемаща част от хангара, издигната над тълпите. В средата им стои Сефи. Седмина Златни са увиснали мъртви от пътеката на гумени въжета, краката им се клатушкат на пет метра над тълпата, скалповете им са свалени. Гръбнаците на Ауреатите са по-издръжливи от тези на обикновените човешки същества. Всеки от тези мъже и жени е умрял в ужасни мъки за няколко минути от церебрална аноксия, докато гледа как тълпата под тях псува, плюе и ги замеря с гайки, гаечни ключове и бутилки. Кръвта се спича на дълги ленти по челюстите им и се спуска към гърдите. Сефи Тихата е отрязала езиците им. Касий и още няколко затворници очакват екзекуцията си на пътеката, коленичили до пленилите ги, окървавени и пребити. Мустанга не е с тях, слава на Юпитер. Съблекли са Касий гол до кръста и са изрязали кървав Секач върху широката му гръд.

— Сефи! — крясвам, ала не ме чуват.

Никъде не виждам Севро. На място, побиращо десет хиляди души, са се натъпкали повече от двайсет и пет хиляди. Някои са ранени в битката от предната седмица. Всички се натискат да влязат в хангара, за да наблюдават екзекуцията. Обсидиановите се извисяват като титани сред масата, като грамадни скали сред море от низшеЦветни. Изобщо не трябваше да събирам повечето ранени и спасени екипажи в този разсадник на скръбта. Тълпата вече е разбрала, че съм тук, и сега ми правят път и започват да скандират името ми, защото си мислят, че съм дошъл да гледам как се твори правосъдие. Толкова е варварско, че ме побиват студени тръпки. Единият от мъжете, които държат Касий, е Зеленият техник, който на Фобос ме почерпи с кафе. Повечето от останалите не познавам.

Един по един Синовете наблизо разпознават присъствието ми. Тишината се разпространява на вълни около мен. Горе Сефи най-сетне ме забелязва.

— Сефи! — изръмжавам. — Сефи! — Най-сетне ме чува. — Какво правиш?

— Каквото ти няма да сториш! — провиква се тя надолу на своя език, не гневно, а приемайки, че извършва противно, ала нужно дело.

Като дух на отмъщението, издигнал се от Хел. Дългата й бяла коса се стеле по гърба й. Ножът й е окървавен от езиците, които е отрязал. И като си помисля само, че аз гарантирах за нея. Дадох й да избере име на този кораб. Но ако лъвът ти позволява да го погалиш, това не значи, че е питомен. Гледката ужасява Кавакс, той е почти готов да призове децата си и би ги призовал, ако Виктра не бе сграбчила ръката му и не бе го разубедила. И в нейните очи се чете страх. Не само от гледката горе, но и от всичко, което би могло да й се случи тук. Не биваше да водя Златните с мен.

Има мигове в живота, когато вървиш напред, тъй съсредоточен в задачата си, че забравяш да погледнеш надолу и го правиш чак когато затъваш до колене в плаващи пясъци. В момента съм точно там. Обкръжен от непредвидима сган, гледам една жена, в чиито вени тече кръвта на Алия Снежноврабка. Единствената ми защита е малък кръг от Синове на Арес и Златни. Холидей вади пържачка. Бръсначът на Виктра мърда под ръкава й. Твърде безразсъдно нахълтах тук. Всичко това много бързо може да тръгне на още по-зле.

— Къде е Мустанга? — извиквам на Сефи. — Уби ли я?

— Да я убия? Не. Дъщерята на Лъва ни доведе от ледовете. Но тя застана на пътя на правосъдието и затова е окована. — Значи е в безопасност, слава на Юпитер.

— Значи това било? — провиквам се. — Правосъдие? Това ли сполетя и приятелите на Рагнар, които майка ти обеси на вериги от Кулите?

— Такъв е законът на ледовете.

— Сега не си сред ледовете, Сефи. Ти си на моя кораб.

— Твой ли е той? — това низшеЦветните сред тълпата не възприемат добре. — Ние платихме за него с кръвта си!

— Както и всички ние — казвам. — Какво ли бе добро сред ледовете? Ти напусна това място, защото знаеше, че там няма справедливост. Знаеше, че вашите господари диктуват обичаите ви. Ти каза, че ме следваш. Лъжкиня ли се оказа?

— А ти? Ти обеща на моя народ, че нищо няма да ги застрашава! — изревава ми Сефи отгоре и се прицелва с брадвата си, тежестта на загубите я притиска. — Виждала съм творенията на тези хора. Виждала съм тяхната война. Корабите, с които плават. Думите няма да стигнат! Тези Златни говорят на един език и той е езикът на кръвта. И докато са живи, докато говорят, моят народ ще бъде застрашен. Тяхната власт е твърде голяма.

— Мислиш ли, че това е искал Рагнар?

— Да.

— Рагнар искаше вие да сте по-добри от тях. По-добри от това. Да сте пример. Но може би Златните са прави. Може би вие сте само едни убийци. Диваци и кучета. В каквито са ви превърнали.

— Ние никога няма да сме нещо повече, докато те не бъдат премахнати! — казва ми тя отвисоко и гласът й отеква в хангара. — Защо ги защитаваш? — Тя примъква Касий до себе си. — Защо да плача за някого, спомогнал да убият брат ми?

— Защо според теб Рагнар стисна твоята ръка, а не меча, когато издъхна? Той не искаше да посвещаваш живота си на отмъщението. Това доникъде не води. Той искаше за тебе повече. Той искаше да имаш бъдеще.

— Виждала съм рая, виждала съм ада и вече знам, че нашето бъдеще е войната — казва Сефи. — Война, докато те не се разтворят в нощта!

Тя дръпва Касий към себе си и вдига нож, за да му отреже езика. Но преди да успее, пулсЮмрук се изстрелва, избива оръжието от ръката й и Арес, господарят на това въстание, се стоварва върху пътеката с шлема с шипове на главата си. Той се изправя и Обсидианите отскачат от него, изтупва раменете си от праха и шлемът му се прибира в бронята.

— Какво прави той? — пита ме Виктра и аз клатя глава.

— Тъпи лайнари! — изрича присмехулно Севро. — Пипате мое имущество. — Той тръгва наперено по мостика към Сефи. — Псст! Разкарай се! — Няколко Валкирии му преграждат пътя. Носът му едва стига до гърдите им. — Я мърдай бе, торба със срамни косми!

Обсидиановата се помества едва след като Сефи й нарежда. Севро минава между овързаните Златни и игриво ги потупва по главите.

— Този си е мой! — посочва той Касий. — Долу ръцете от него, госпожо! — Тя не помръдва ножа си. — Той отряза главата на баща ми и я тури в сандъче. И ако не искаш и аз да постъпя така с теб, ще бъдеш така любезна да пуснеш моята собственост.

Сефи отстъпва назад, но не прибира ножа.

— Това е твой кръвен дълг. Животът му ти принадлежи.

— Очевидно. — Той я отпъжда. — Изправи се, малка Феичке! — излайва той на Касий, изритва го с ботуша си и го издърпва за окаченото на врата му въже. — Имай малко достойнство! Стани! — Касий се изправя тромаво на крака с ръце, закопчани зад гърба, и лице, подпухнало от бой. Секачът синее на гърдите му. — Ти ли уби баща ми? — Той го перва по широката гръд. — Ти ли уби баща ми?

Касий го поглежда отгоре. Няма никакъв темперамент, само гордост, ала не суетната гордост, която съм виждал у него през годините. Войната и животът са изцедили онзи жизнен дух. Това са лицето и осанката на мъж, който не желае нищо по-силно от това да умре с капка достойнство.

— Да — отвръща той високо. — Аз го убих.

— Радвам се, че го изяснихме. Той е убиец! — изкрещява Севро на тълпата. — А какво правим с убийците?

Тълпата ревва и иска живота на Касий. И Севро, след като театрално се ослушва с ръка на ухото, им го дава — бутва Касий от края на пътеката. Златният пропада надолу, докато въжето около шията му се изпъва, и той увисва във въздуха. Задавя се, краката му ритат, лицето му почервенява. Тълпата реве жадно и скандира името на Арес.

Тълпата няма душа, тя се храни със страх, импулс и предразсъдъци. Те не познават духа на Касий, благородството на човека, отдал живота си на семейството, ала проклет да живее, след като всички те са погинали. Те виждат едно чудовище. Над двуметров бивш бог, почти гол, принизен, душен от собственото си високомерие.

Аз виждам мъж, който дава всичко от себе си в един свят, на който не му пука. И това сломява сърцето ми.

Ала не помръдвам, защото зная, че ставам свидетел на смъртта не толкова на приятел, колкото на прераждането на друг. Придружителите ми не разбират. Лицето на Кавакс е потъмняло от ужас. И на Виктра — също. Макар и през цялото това време да не е жалила Касий, струва ми се, че тя скърби, че вижда такава диващина у Севро. Грозно и непоносимо е за всеки. Холидей вади оръжието си и държи под око Червените наблизо, които сочат Кавакс. Но те изпускат представлението.

Гледам със страхопочитание как Севро скача на парапета и разтваря широко ръце, прегръща своята армия. Касий се люшка под него, умира, а тълпата долу се раздвижва — надпреварват се кой ще подскочи достатъчно високо, че да издърпа краката му. Никой не успява.

— Името ми е Севро ау Барка! — провиква се моят приятел. — Аз съм Арес! — И той се тупва по гърдите. — Убил съм деветдесет и четирима Златни! Четирийсет Обсидианови! Сто и тринайсет Сиви с бръснача си! — Тълпата реве одобрително, дори и Обсидиановите. — И Юпитер знае кого още с кораби, релсови оръдия и пулсЮмруци. С ядрени бомби, ножове, заострени пръчки… — Той замлъква театрално.

Те тропат с крака.

Той пак се удря в гърдите.

— Аз съм Арес! Аз също съм убиец! — Той слага ръце на хълбоците си. — А какво правим с убийците?

Този път никой не отговаря.

Той не го е и очаквал от тях. Награбва въжето от шията на един от коленичилите Златни, увива го около собствения си врат, отправя на Сефи малоумна усмивчица, намига и се хвърля със задно салто от парапета.

Тълпата пищи, но най-силно се чува слисаното ахване на Виктра. Въжето на Севро се изпъва. Той рита и се задушава до Касий. Краката му се мятат. Безмълвие и ужас. Лицето му почервенява, скоро ще стане пурпурно като на Касий. Люшкат се заедно, Гоблина и Златният, увиснали над развихрената тълпа, която сега панически напира да се изкачи по стълбата на пътеката, за да среже въжето на Севро, но в лудостта си претоварват стълбата, тя се огъва и се откъсва от стената. Виктра се готви да излети във въздуха с гравиБотушите си, за да го спаси. Аз я задържам.

— Изчакай.

— Той умира! — извиква тя, обезумяла.

— Точно там е смисълът.

Там, на онова въже, не виси момченце. Не виси сираче с разбито сърце, което иска да го вдигна. Това е мъж, който е минал през ада и сега вярва в мечтата на баща си, в мечтата на жена ми. Това е мъж, за когото бих умрял, за да го защитя, дори и когато той умира, за да спаси душата на Въстанието.

Кавакс, онемял, наблюдава Сефи, вторачила се в странната сцена. И нейните Обсидиани са също толкова объркани. Те я поглеждат, чакат команди. Рагнар вярваше в сестра си, в нейната способност да превъзхожда дадения им свят — свят, в който не съществува милост, не съществува и прошка. И тя е не по-малко поразена от случващото се. Безмълвно тя вдига брадва и прерязва въжето на Севро, а после, с неохота — и въжето на Касий. Някъде Рагнар се усмихва.

И двамата мъже пропадат във въздуха и развихрената тълпа отдолу ги улавя.

Кавакс не е помръднал от скока на Севро, вперил в Сефи поглед, изпълнен с дълбоко объркване. Ръката му все още е върху комуникатора в готовност да се обади на децата си, но го изгубвам в тълпата. Синовете на Арес и Виещите са оформили плътен кръг около водача си и оттласкват останалите. Севро, на четири крака, се бори да си поеме дъх. Втурвам се към него и коленича, а Холидей помага на Касий, хриптящ на земята вляво от мен. Чакълчето завива с наметалото си на Виеща голото му окървавено тяло.

— Можеш ли да говориш? — питам Севро.

Той кимва, устните му треперят от болка, ала в очите му бушува огън. Подавам му ръка и му помагам да се изправи. Вдигам юмрук — искам тишина. Синовете крещят на останалите да млъкнат и най-сетне двайсет и петте хиляди дихания влизат в ритъма на сърцето на дребничкия ми приятел. Той ги гледа, поразен от обичта, която вижда, от почитта, от навлажнените очи.

— Жената на Дароу… — изхъхря Севро с увреден ларинкс. — Жена му… — произнася той с по-плътен глас — … и баща ми никога не са се срещали. Но те имаха обща мечта. Мечта за свободен свят. Построен не върху трупове, а върху надежда. Върху обичта, която ни свързва, а не разделящата ни омраза. Мнозина изгубихме. Ала не сме сломени! Не сме победени! Продължаваме борбата! Ала не се борим, за да отмъстим за загиналите. Борим се един за друг! Борим се за живите! Борим се за онези, които още не са заживели!

— Касий уби баща ми… — Той застава над мъжа, преглъща и отново вдига очи. — Но аз му прощавам. Защо? Защото той закриляше познатия му свят, защото се страхуваше.

Виктра си пробива път най-отпред до кръга и гледа Севро, който произнася последното изречение, сякаш го казва на нея и само на нея:

— Ние сме новата епоха. И ако трябва да посочим пътя, то, да му се не види, хубаво ще е да го направим по-добър! Аз съм Севро Барка. И вече не се боя.