Пиърс Браун
Утринна звезда (67)

65.
Долината

През седмиците след бомбардировката на Луната и възкачването на Мустанга на власт светът се е променил. Милиони загубиха живота си, но за пръв път надежда има. Вследствие на речта й пред Сената десетки Златни кораби се вляха във войските на Орион и Виктра. Властелинът на пепелта положи всички усилия да обедини своя флот, но Луната пламтеше, флотилията му се разцепваше, а Мустанга вече бе Суверен. Той не може да направи друго, за да спаси собствените си кораби, освен да се оттегли на Меркурий заедно с най-верните си последователи.

В негово отсъствие Мустанга си осигури съдействието на голяма част от военните, особено на Сивите легиони и Обсидиановите рицари роби. Използва политически мускули, за да предприеме първите стъпки към демонтиране на Йерархията на Цветовете и разхлабване на Златната хватка върху военните сили. Сенатът бе разпуснат. Съветът за Качествен контрол — разформирован. Хиляди бяха обвинени в престъпления срещу човечеството. Правосъдието няма да възтържествува толкова бързо, както с Чакала, нито ще действа толкова чисто, но ще направим всичко по силите си.

Мислех си, че ще мога да си почина след смъртта на Октавия, но не сме останали без врагове. В Периферията са Ромул и Спътниковите владетели. Властелинът на пепелта цели да обедини Меркурий и Венера. Златните военачалници започнаха да предявяват претенции. А самата Луна е същинско бедствие. Навсякъде бунтове, недостиг на храна и радиация. Ще оцелее, но се съмнявам някога да изглежда същата, независимо колко обещания сипе Живака да построи града наново и да го издигне до още по-големи висини.

Собственото ми тяло постепенно се възстановява. Мики и Вирани ми пришиха ръката обратно — взех си я от совалката на Чакала, когато кацна на Луната. Ще минат месеци, докато отново мога да пиша с нея, а камо ли да завъртя меч. Но се надявам в идните дни да нямам толкова причини да го правя.

На младини си мислех, че бих унищожил Обществото. Бих премахнал обичаите му. Бих разкъсал веригите и нещо ново и прекрасно просто би израсло от пепелта. Обаче в света нещата не стават така. Тази компромисна победа бе най-доброто, на което можеше човечеството да се надява. Промяната ще дойде по-бавно, отколкото се иска на Танцьора и на Синовете, но ще дойде не с цената на анархия.

Така се надяваме.

Под надзора на Холидей Сефи замина за Марс, за да започне бавния процес на освобождаване на остатъка от своя народ. Тя вече обхожда полюсите с лекарства вместо с оръжие. Спомням си колко мрачни бяха очите й, когато на живо оглеждаше един от ядрените кратери на Чакала. Засега е прегърнала наследството на брат си и смята да се засели в по-топли земи, заделени за народа й на Марс. Макар и да й се иска да държи хората си далеч от чуждите им градове. Мисля, че дълбоко в душата си тя е наясно, че няма да може да ги овладее. Обсидианите ще напуснат затворите си. Ще ги обладае любопитство, ще се разселят и ще се смесят с останалите. Техният свят никога повече няма да бъде същият. Нито пък светът на моя народ. Скоро ще се върна на Марс, за да помагам на Танцьора да поведе миграцията на Червените към повърхността. Мнозина ще останат и ще продължат да живеят както си знаят. Но за другите ще има шанс за живот под небето.

Сбогувах се с Касий в предпоследния ден, преди да напусне Луната. Мустанга искаше той да остане и да ни помогне да създадем нова и по-справедлива съдебна система. Но политиката му е дошла до гуша.

— Не е нужно да заминаваш — казах му, докато стоях с него на летателната площадка.

— За мен тук няма нищо освен спомени — отвърна той. — Твърде дълго живях заради другите. Искам да видя какво още има по света. Не можеш да ме виниш за това.

— А момчето? — кимнах аз към Лисандър, който се качи в кораба с чанта с багаж. — Севро смята, че е грешка да го оставим жив. Какво каза той? „Все едно да оставиш яйце на пъклена пепелянка под седалката си. Рано или късно, все ще се излюпи.“

— А ти как мислиш?

— Мисля, че светът е вече друг и затова трябва да се държим подобаващо. Във вените му тече кръвта на Лорн — не само тази на Октавия. Не че кръвта вече има значение.

Високият ми приятел се усмихна нежно.

— Той ми напомня на Юлиан. Има добра душа въпреки всичко. Ще го отгледам както трябва. — И той протегна ръка не за да стисне моята, а за да ми даде пръстена, който свали от пръста ми в нощта, когато Фичнър и Лорн загинаха. Аз сключих шепата му около него.

— Той принадлежи на Юлиан — казах.

— Благодаря ти… братко. — И там, на летателната площадка на Цитаделата, в някогашното сърце на Златната власт, Касий ау Белона и аз се ръкувахме и си взехме сбогом почти шест години след деня на първата ни среща.

Седмици по-късно гледам как вълните се плискат край брега и чайка се стрелва надолу от небето. Бели гребени се носят по тъмните води, разбиващи се в скалните стълбове край северния бряг. С Мустанга кацнахме с малкия си двуместен флайер на изток-североизток от Тихоокеанското крайбрежие, в края на тропическа гора на един огромен полуостров. Мъх расте по скалите и по дърветата. Въздухът е свеж и хладен и виждаме парата от дъха си. За пръв път идвам на Земята, но се чувствам така, сякаш духът ми си е дошъл у дома.

— Ео щеше да се влюби в това място, нали? — пита ме Мустанга. Облечена е с черно палто, с придърпана около шията яка. Новите й телохранители — Преторианци, седят сред скалите на половин километър от тук.

— Да, щеше — казвам. Място като това е живото сърце на нашите песни. Не топъл плаж или тропически рай. Тази дива земя е пълна с тайни и ги съхранява ревностно под тежки мъгли и воали от борови иглички. Радостите й, също като тайните й, трябва да се заслужат. Тя ми напомня за моя сън за Долината. Пушекът от огъня, който си запалихме от плавей, се издига по диагонал над хоризонта.

— Мислиш ли, че ще е траен? — пита ме Мустанга, загледана във водата от нашето място сред пясъка. — Мирът.

— Ще е за първи път — казвам.

Тя се мръщи и се сгушва в мен, затваря очи.

— Поне ще имаме това.

Усмихвам се и се сещам за Касий, когато един орел прелита ниско над водата, а после се издига в мъглата и изчезва сред дърветата, стърчащи от върха на скален стълб.

— Издържах ли твоето изпитание?

— Моето изпитание? — пита тя.

— Откакто ти попречи на кораба ми да излети от Фобос, ме изпитваш. Мислех, че сред леда издържах, но ти не престана.

— Забелязал си — казва тя дяволито. Усмивката й гасне и тя отмята косата от очите си. — Извинявай, че не можех просто да те последвам. Трябваше да видя умееш ли да градиш. Да видя дали твоят народ ще може да живее в твоя свят.

— Не, това го разбирам — казвам. — Но има и нещо повече. Нещо се промени, когато видя майка ми. И брат ми. Нещо в теб се откри.

Тя кимва, без да откъсва очи от водата.

— Трябва да ти кажа нещо. — Поглеждам я. — Ти ме лъга близо пет години. От мига на нашата среща. В тунела в Ликос разруши онова, което имахме с теб. Чувството на близост, което изградихме. Възстановяването му изисква време. Трябваше да видя дали можем да открием загубеното. Нужно бе да видя мога ли да ти се доверя.

— Знаеш, че можеш.

— Вече знам — казва тя. — Но…

Намръщвам се.

— Мустанг, ти трепериш.

— Само ме остави да довърша. Не исках да те лъжа. Но не знаех как ще реагираш. Как ще действаш. Имах нужда да направиш избора да бъдеш нещо повече от убиец — не само заради мен, а и заради още някого. — Тя се взира в синьото небе зад мен, където един кораб каца лениво. Затулвам с ръка очи от есенното слънце, за да наблюдавам приближаването му.

— Компания ли очакваме? — питам предпазливо.

— Нещо такова. — Тя се изправя, а след нея и аз. Вдига се на пръсти да ме целуне — нежна и дълга целувка, която ме кара да забравя пясъка под обущата ни, уханието на бор и сол, довяно от бриза. Допирът на носа й до моя е студен, зачервила е бузи. Цялата тъга и цялата болка от миналото правят този миг още по-сладък. Ако болката е тежестта на битието, то любовта е неговата цел.

— Искам да знаеш, че те обичам. Повече от всичко. — Тя се отлепя от мен и ме дърпа след себе си. — Почти.

Корабът прелита ниско над вечнозелената гора и каца на брега. Крилете му се прибират назад, все едно каца гълъб. Двигателите му разпръскват пясък и сол. Рампата се спуска. Софокъл изтичва на плажа и хуква към група чайки. Подире му еква гласът на Кавакс и сладкият смях на дете. Краката ми се подкосяват. Поглеждам объркано Мустанга. Тя ме дърпа нататък с нервна усмивка. Кавакс слиза от кораба заедно с Танцьора. С тях са Виктра и Севро, които ми махват, а после поглеждат с очакване нагоре към рампата.

Мислех, че нишките на живота около мен се протриват, защото моята е твърде силна. Сега разбирам как когато сме вплетени заедно, изтъкаваме нещо нерушимо. Нещо, което ще го има и дълго след края на този живот. Моите приятели изпълниха бездната, зейнала в мен след смъртта на жена ми. Отново ме направиха цял. Сега и майка ми излиза след тях на рампата заедно с Кийран, за да стъпи за пръв път на Земята. Тя се усмихва също като мен, щом усеща мириса на сол. Вятърът развява посивялата й коса. Очите й сякаш са стъклени, изпълнени с радостта, която винаги е искал да й дари баща ми. А на ръце носи засмяно златокосо дете.

— Мустанг? — питам с разтреперан глас. — Кой е това?

— Дароу… — усмихва ми се Мустанга. — Това е нашият син. Името му е Пакс.