Пиърс Браун
Утринна звезда (65)

63.
Тишина

Смехът му гърми из залата. Лицето му е бледо под сиянието на холото, което показва Луната и биещите се в мрака флотилии. Мустанга е спряла излъчването от холоплощадката и вече проучва центъра за данни на Суверена, Касий е тръгнал към Лисандър, а аз се изправям над тялото на Октавия. Раните изгарят тялото ми.

— Какво искаше да каже тя с това да го спреш? — пита ме Касий.

— Не знам.

— Лисандър?

Момчето е толкова шокирано от ужаса наоколо, че не може да говори.

— Видеозаписът е излъчен до корабите и планетите — казва Мустанга. — Хората гледат смъртта на Октавия. Таблата за комюникета преливат. Не знаят кой е поел контрола. Трябва да се махнем веднага, преди да са се обединили зад някого.

Двамата с Касий отиваме при Чакала.

— Какво си направил? — пита Севро и разтърсва дребосъка. — За какво говореше тя?

— Разкарай псето си от мен! — изломотва Чакала изпод коляното на Севро. Дръпвам приятеля си от него. Той започва да крачи около Чакала и продължава да трепери от адреналина.

— Какво си направил? — питам.

— Няма смисъл да се говори с него — казва Мустанга.

— Няма смисъл? Защо според вас Суверенът ме допусна в нейно присъствие? — пита Чакала от земята. Надига се на коляно, стиснал ранената си ръка. — Защо не се боеше от пистолета на бедрото ми, освен ако не е била притисната от по-голяма заплаха?

И той ме поглежда изпод рошавата си коса. Очите му са спокойни въпреки устроената от нас касапница. Въпреки че ни въведе тук и сега е прикован на пода.

— Спомням си чувството да се намираш под земята, Дароу — заговаря бавно той. — Студеният камък под дланите ми. Членовете на моя Дом Плутон около мен, прегърбени в мрака. Парата от дъха им, погледите им. Спомням си колко се боях от провала. От дългата си подготовка, от тъй ниското мнение на баща си за мен. Целия си живот претеглих в тези мигове. Той целият ми се изплъзваше. Бяхме напуснали нашата крепост, бягахме от Вулкан. Те нападнаха толкова бързо. Щяха да ни поробят. Последните от нашия Дом още тичаха през тунела, когато заредих мините и ги взривих заедно с тези от Вулкан. Чувах гласа на баща си. Чувах го как ми заявява, че не е изненадан, дето толкова бързо съм се провалил. Седмица след взрива нищо не чувах. Чак седмица по-късно убихме едно момиче и изядохме краката й, за да оцелеем. Тя ни молеше за пощада. Умоляваше ни да изберем някой друг. Но тогава, в онзи миг, научих, че ако никой не се жертва, никой няма да оцелее.

Леден страх се надига в мен от дълбините на стомаха ми и плъзва нагоре.

— Мустанг…

— Те са тук — мълви тя ужасено.

— Какво става? Кое е тук? — съска Севро.

— Дароу… — прошепва уморено Касий.

— Атомните бомби не са на Марс — казвам аз. — На Луната са.

Усмивката на Чакала се разтяга. Той бавно се изправя на крака и нито един от нас не смее да го докосне. Всичко се подрежда на мястото си. Напрежението между него и Суверена. Заплахите. Дързостта му да дойде тук, в центъра на нейната власт. Способността му да се подиграва с Айя без последствия.

— Мамка му. Мамка му, мамка му, мамка му! — Севро си скубе гребена. — Мамка му.

— Никога не съм искал да бомбардирам Марс с ядрени оръжия — казва Чакала. — На Марс съм роден. Той по рождение е мое притежание, трофеят, от който произтича всичко. Неговият хелий е кръвта на империята. Но тази Луна, този скелет, е също като Октавия — дърта вероломна вещица, която изсмуква жизнените сили на Обществото и вие за миналото, а не за потенциалното бъдеще. И Октавия ми позволи да изнудвам Луната със заплахи. Точно както ще постъпиш и ти, защото си слабак и не научи в Института каквото трябваше. За да спечелиш, трябва да жертваш.

— Мустанг, можеш ли да намериш бомбите? — питам. — Мустанг!

Тя е онемяла.

— Не. Той би маскирал сигнатурите на радиацията. Дори да можехме, не бихме могли да ги обезвредим… — Тя посяга към комуникатора, за да извика флотилията ни.

— Ако се обадиш, ще започна да взривявам по една бомба на всяка минута — казва Чакала и почуква по ухото си, където е имплантиран малък комуникатор. Лайлат сигурно слуша и спусъкът е у нея. Това искаше да каже той. Тя е неговата застраховка. — Щях ли действително да ви посветя в моя план, ако можехте с нещо да му попречите? — Той приглажда косата си и избърсва кръвта от бронята си. — Бомбите бяха инсталирани още преди седмици. Синдикатът прекара контрабандно устройствата през цялата Луна. Достатъчно са, че да предизвикат ядрена зима. Втора Рея, ако щете. Когато ги монтирах, съобщих на Октавия за това и я уведомих за условията си. Тя да продължи да заема поста Суверен до потушаването на Въстанието, но след това… нещата взеха изненадващ обрат… очевидно. В деня на победата тя трябваше да свика Сената, да абдикира от Трона на утрото и да ме посочи за свой наследник. В замяна аз нямаше да унищожа Луната.

— Затова Октавия бе събрала Сената — казва отвратено Мустанга. — За да станеш ти Суверен?

— Да.

Отстъпвам от него, усещам тежестта на битката върху плещите си, отслабналото ми от напрежението тяло, загубата на кръв и сега това… Това зло. Тази себичност е съкрушителна.

— Кърваво проклятие, ти си луд! — възкликва Севро.

— Не е — казва Мустанга. — Ако беше луд, бих могла да го простя. Адрий, на този спътник има три милиарда души. Ти не искаш да бъдеш убиецът им.

— На тях не им пука за мен! Защо на мен да ми пука за тях? — пита той. — Всичко това е игра. И аз я спечелих.

— Къде са бомбите? — пита Мустанга и пристъпва заплашително към него.

— Опааа! — сгълчава я той. — Ако и косъм падне от главата ми, Лайлат ще взриви бомба.

Мустанга се вбесява.

— Това са хора! В твоя власт е да дариш на три милиарда души живота, Адрий. Тази власт надхвърля всичко, за което някой нявга би мечтал. Имаш шанса да станеш по-добър от баща ни. По-добър от Октавия…

— Ти, снизходителна малка кучко! — подсмива се той невярващо. — Ти наистина си мислиш, че все още можеш да ме манипулираш. Тази е на твой гръб! Лайлат, взриви бомбата в южното Море на яснотата.

Всички поглеждаме холограмата на Луната над главите си с отчаяната надежда, че това е някакъв блъф. Че някак си съобщението няма да бъде предадено. Но върху хладната холограма светва червена точица и разцъфва — малка анимацийка, покрила десет километра от града. Мустанга се втурва към компютъра.

— Ядрен взрив! — прошепва тя. — В този район има над пет милиона души.

— Имаше — поправя я Чакала.

— Ти бе, изрод! — изпищява Севро и се втурва към Чакала. Касий му прегражда пътя и го събаря назад. — Махни ми се от пътя!

— Севро, успокой се.

— По-полека, Гоблине! Има още стотици! — казва Чакала.

Севро е смазан, стиска се за гърдите там, където е сърцето, и се гърчи от наркотиците.

— Дароу, какво да правим?

— Покорете се — казва Чакала.

— Какво искаш? — принуждавам се да попитам.

— Какво искам ли? — Той увива със зъби парче плат около кървящата си ръка. — Искам да се превърнеш в онова, към което винаги си се стремял, Дароу. Искам да си като жена си. Мъченик. Да се самоубиеш. Тук. Пред сестра ми. В замяна на това три милиарда души ще живеят. Не си ли искал винаги това? Да станеш герой? Умри и аз ще бъда коронясан за Суверен. И ще има мир.

— Не! — извиква Мустанга.

— Лайлат, взриви още една бомба. Този път в Морето на змията.

Още един червен цвят изригва на монитора.

— Спри! — извиква Мустанга. — Моля те, Адрий!

— Ти току-що изби шест милиона души — казва Касий неразбиращо.

— Те ще си помислят, че сме ние — подхилва се Севро.

Чакала потвърждава.

— Всяка бомба изглежда като част от инвазия. Това ще оставиш след себе си, Дароу. Помисли си за децата, които сега изгарят. Помисли си за пищящите им майки. И колко много хора можеш да спасиш, като просто дръпнеш спусъка.

Приятелите ми ме гледат, но аз съм някъде далеч и слушам как стене вятърът в тунелите на Ликос. Усещам уханието на росата по машините рано сутрин. Знам, че Ео ще ме чака, щом се прибера. Както и сега ме чака в края на калдъръмения път, където ме чакат и Нарол, и Пакс, и Рагнар, и Куин, а също, надявам се, и Рок, Лорн, Такт и останалите. Смъртта няма да е краят. Тя ще е началото на нещо ново. Трябва да вярвам в това. Ала моята смърт ще остави тук, в този свят, Чакала. Ще му остави властта над обичните ми хора, над всичко, за което съм се борил. Винаги съм мислил, че ще умра преди края. Влачех се напред и знаех, че съм обречен. Но моите приятели ми вдъхнаха любов, вдъхнаха отново в костите ми вяра. Накараха ме да поискам да живея. Да поискам да градя. Мустанга ме гледа с изцъклени очи и зная, че тя иска да избера живота, не би избрала вместо мен.

— Дароу? Какъв е отговорът ти?

— Не! — Забивам юмрук в гърлото му и той изхъхря. Не може да диша. Събарям го долу и скачам върху него, приковавам с колене ръцете му на земята и притискам главата му между краката си. Забивам юмрук в устата му. Погледът му става див. Краката му ритат. Зъбите му се врязват в юмрука ми и потича кръв.

Последния път, когато го приковах, не избрах правилното оръжие. Какво са ръцете за твар като него? Цялото си злодейство, всичките си лъжи той изплита с езика си. И затова аз го стисвам за езика с ръката си на Пъклолаз, притискам го с палеца и показалеца си като мъничка месеста пъклена пепелянка — каквато всъщност е.

— Не с писъците ти. Не с твойта ярост. А с мълчанието ти.

И с едно мощно дръпване изтръгвам езика на Чакала.

Той пищи под мен. От разкъсания корен в гърлото му шурти кръв и плиска по устните му. Той се мята. Блъсвам го и се изправям, обладан от черна ярост, стиснал кървавия инструмент на моя враг, а той надава вопли на земята, усещам как омразата кипва в мен и виждам слисаните погледи на приятелите си. Не пипам комуникатора в ухото му, та Лайлат да чуе воплите му, отивам при холоуправлението и търся кораба на Виктра. Лицето й изплува и щом ме зърва, очите й се отварят широко.

— Дароу… ти си жив… — мълви тя. — Севро… Бомбите…

— Трябва да унищожите „Лъвът на Марс“ — казвам. — Лайлат взривява бомби, заложени по повърхността. В градовете са скрити още стотици. Унищожете този кораб!

— Той е в центъра на тяхната формация — протестира тя. — Ще съсипем флотилията си в опити да се доберем до него. Ако изобщо успеем, това ще отнеме часове.

— Можем ли да заглушим сигнала им? — пита Мустанга.

— Как? В момента около нас хвърчат милиони сигнали.

— Електромагнитни импулси? — пита Севро и застава зад гърба ми. Щом го зърва, лицето на Виктра грейва, а после тя поклаща глава.

— Имат щитове — казва.

— Използвайте електромагнитни импулси върху бомбите, за да предизвикате късо съединение в радиотрансмитерите им — нареждам. — Изстреляйте Железен дъжд и обсипете градовете с електромагнитни импулси, докато ги обезвредите.

— И да върнем три милиарда души в Средновековието? — пита Касий.

— Ще ни изтребят — казва Виктра. — Не можем да пуснем Дъжд. Ще загубим армията си. А Златните ще си задържат Луната.

Още една бомба се взривява, този път — близо до Южния полюс. После и четвърта — на Екватора. Знаем какви са последиците от всяка.

— Лайлат не знае какво точно се е случило с Адрий — казва бързо Касий. — Доколко му е вярна? Всичките ли ще взриви?

— Не и докато той още хленчи — казвам. Поне това ми е надеждата.

— Извинете — обажда се тих гласец. Обръщаме се и виждаме застаналия зад нас Лисандър. Сред хаоса и ужасите сме забравили за него. Очите му са зачервени от плач. Севро вдига пулсЮмрук, за да го застреля. Касий му избива оръжието.

— Обадете се на кръстника ми! — казва храбро Лисандър. — Обадете се на Властелина на пепелта. Той ще се вслуша в разума.

— Да, бе, друг път! — възкликва Севро.

— Току-що убихме Суверена и неговата дъщеря — казвам. — Властелинът на пепелта…

— … унищожи Рея, да — прекъсва ме Лисандър. — И това и досега го преследва. Обадете му се и той ще ви помогне. Баба ми би искала той да ви помогне. Луната е нашият дом.

— Той е прав! — Мустанга ме избутва от конзолата. — Дароу, помести се. — Тя е попаднала в онази затворена зона на съсредоточението, неспособна да изкаже мислите си, и започва да отваря преки канали за свръзка със Златните Претори във флота. Грамадните мъже и жени изникват около нас като сребристи призраци, изправят се между труповете на хората, които са наблюдавали как убиваме. Последен се появява Властелинът на пепелта с лице, изкривено от ярост. И дъщеря му, и господарката му паднаха мъртви под нашите ръце.

— Белона, Август! — изръмжава той, щом вижда Лисандър сред нас. — Не е достатъчно…

— Кръстнико, нямаме време за обвинения! — казва Лисандър.

— Лисандър… Ти си жив!

— Моля те, изслушай ги. От това зависи нашият свят!

Мустанга излиза напред и заговаря със силен глас:

— Претори от флота, Властелине на пепелта! Суверенът е мъртва. Ядрените взривове, които виждате да рушат нашия дом, не са дело на Червените. Те идват от собствения ви арсенал, окраден от моя брат. Неговият Претор Лайлат може да детонира повече от четиристотин ядрени бойни глави от мостика на „Лъвът на Марс“ и те ще продължат да избухват, докато тя не издъхне. Мои сънародници Ауреати, прегърнете промяната — или прегърнете забравата. Изборът е ваш.

— Ти си предателка… — изсъсква един от Преторите.

Лисандър напуска холоплощадката и отива до масата, където седеше по-рано, взема бабиния си скиптър и се връща, докато Преторите обсипват Мустанга със заплахи.

— Тя не е предателка — казва Лисандър и й подава скиптъра. — Тя е нашата завоевателка.