Пиърс Браун
Утринна звезда (29)

27.
Заливът на смеха

Втурвам се към отвора. Водата мирно се плиска до ръба. Ледът е твърде дебел и не мога да видя как Мустанга плува под него, но фенерът й нежно сияе в синьо през метър мръсен лед и светлото петно лъкатуши към сушата. Следвам го. Холидей се опитва да се повлече след нас. Изкрещявам й да не мърда и да си извади аптечката.

Следвам фенера на Мустанга. Бръсначът дращи по леда и проследява подводната светлина няколко минути. Тя най-сетне се спира. Времето не е достатъчно, че да й свърши въздухът, но фенерът не помръдва десет секунди. А после започва да гасне. Ледът и снегът потъмняват, а светлината потъва в морето. Трябва да я извадя! Забивам бръснач в леда и отрязвам един къс. Изревавам, мушвам пръст в пукнатините, повдигам ледения къс и го мятам над главата си. Водата отдолу кипи окървавена и бледи тела се мятат в нея. Мустанга изскача навън и плаче от болка. Рагнар е до нея, посинял и неподвижен, заклещен под лявата й ръка, докато дясната удря нещо бледо във водата.

Забивам бръснача си в леда зад мен и се подпирам на дръжката му. Мустанга ме улавя за ръката и я издърпвам. После с напън и рев извличаме и Рагнар навън. Мустанга драска по леда и се строполява заедно с великана. Но тя не е сама. Личинкоподобна бяла твар, колкото дребен човек, се е лепнала за гърба й. Има форма на бясно спринтиращ плужек, само че гърбът й е твърд — космата прозрачна плът, изпъстрена с десетки пищящи усти, поръбени със зъби като игли, и те ръфат гърба й. Жива я изяжда. Втора твар, колкото голямо куче, се е лепнала за гърба на Рагнар.

— Махни го! — изръмжава Мустанга и цепи въздуха като побесняла с бръснача си. — Махни го от мен! — Чудовището е твърде силно и пълзи назад към отвора в леда, опитва се да я замъкне обратно в своя дом. Проехтява изстрел и гадта отскача, щом куршумът на Холидей я улучва. Шурва черна кръв. Страшилището писва и забавя ход, тъй че успявам да изтичам при Мустанга и да го откъсна от гърба й с бръснача си. Изригвам го настрана, където то, разтърсвано от спазми, издъхва. Разрязвам на две и звяра, нападнал Рагнар, одирам го от гърба му и го мятам настрана.

— Там долу има още. И нещо по-едро — казва Мустанга, докато се мъчи да се изправи. Щом вижда Рагнар, лицето й се изопва. Изтичвам при него. Не диша.

— Следи дупката — нареждам на Мустанга.

Грамадният ми приятел изглежда тъй детински, проснат на леда. Започвам да му правя кардиопулмонарна реанимация. Левият му ботуш липсва. Чорапът се е изхлузил наполовина. Рита с крак леда, докато му помпам гърдите. Холидей се довлича с клатушкане до нас. Зениците й са се разширили от болкоуспокояващите, обработила е крака си с реПлът от аптечката. Но тъканите са увредени в дълбочина и няма да може да ходи, щом въздействието на лекарствата отмине. Тя се строполява на леда до Рагнар и придърпва чорапа обратно върху ходилото му, все едно това има значение.

— Върни се! — чувам се да казвам. Слюнката замръзва по устните ми. Сълзите по клепачите ми са замръзнали — дори не знаех, че плача. — Върни се. Трудът ти не е завършен. — Татуировката на Виещ тъмнее върху пребледняващата му кожа. Руните за закрила са като сълзи по бялото му лице. — Твоят народ има нужда от теб! — казвам. Холидей държи ръката му. Двете й длани заедно не могат да се мерят с грамадната му шестопръста лапа.

— Искаш те да победят ли? — пита Холидей. — Събуди се, Рагнар. Събуди се!

Той се разтриса под ръцете ми. Гърдите му треперят, а сърцето започва да бие. От устата му избълбуква вода. Ръцете объркано дращят по леда, докато кашля и се мъчи да си поеме въздух. Всмуква го. Грамадната гръд се надига тежко, а той се взира в небето. Изрязаните му от белези устни оголват зъбите в подигравателна усмивка.

— Още не, Всеобща майко. Още не.

— Спукана ни е работата — заявява Холидей, докато оглеждаме оскъдните припаси, които Мустанга е успяла да посъбере от нашия кораб. Треперим заедно в една клисура — временно убежище от вятъра. Не пази много. Скупчили сме се около нищожната топлина на две термални сигнални ракети, след като сме се гърбили по ледения шелф, ръфани от зъбите на ветровете, духащи с осемдесет километра в час. Бурята обгръща в мрак водите зад нас. Рагнар я следи с бдителен поглед, докато останалите подреждаме припасите. Имаме джипиес устройство, няколко протеинови блокчета, две фенерчета, сушена храна, термична фурна и термично одеяло, голямо колкото да завие един от нас. Увили сме го около Холидей, тъй като нейният скафандър е най-повреден. Има също и ракетен пистолет, апликатор за реПлът и дигитално ръководство за оцеляване, голямо колкото палец.

— Тя е права — казва Мустанга. — Трябва да се махаме от тук, иначе ще умрем.

Двамата Обсидианови на Рагнар ги няма. Сандъците ни с оръжия ги няма. Броните, гравиБотушите и боеприпасите ни потънаха на морското дъно. Всичко онова, с което Обсидиановите щяха да унищожат своите Богове. Всичко, чрез което можехме да поддържаме връзка с приятелите си на орбита. Сателитите са слепи. Никой не наблюдава. Никой освен хората, простреляли ни от небето. Единственото добро е, че и те се разбиха. Видяхме огъня от катастрофата надалеч сред планините, докато се препъвахме по ледения шелф. Но ако са оцелели и имат техника, те ще ни преследват, а за отбрана ние разполагаме само с четири бръснача, пистолет и пулсЮмрук с изхабен заряд. Холидей е ранена в гърба. ТюленоКожите ни са разцепени и повредени, но обезводняването ще ни събори далеч преди студа. Черни скали и лед се простират чак до хоризонта. Ала ако ядем лед, вътрешната ни температура ще спадне и студът ще ни отнесе.

— Трябва да намерим истински подслон. — Мустанга духа върху облечените си с ръкавици ръце и трепери. — Според последните данни, които видях в пилотската кабина, се намираме на двеста километра от кулите.

— И хиляда да бяха, все тая — отсича Холидей, захапва разцепената си долна устна и все тъй се взира в запасите, все едно ще почнат да се плодят.

Рагнар уморено ни гледа как разговаряме. Той познава тази земя и знае, че тук не можем да оцелеем. И макар че няма да го каже, знае, че ще умрем пред очите му един по един и няма да има и едно нещо, с което да може да ни помогне. Холидей ще умре първа. После — Мустанга. ТюленоКожата й е скъсана там, където звярът я ухапа, и в нея проникна вода. После ще си замина аз, а той ще оцелее. Колко ли нагло сме звучали, като сме си мислели, че можем да се спуснем и да освободим Обсидианите за една нощ.

— Тук няма ли номади? — пита Холидей Рагнар. — Все слушахме приказки за легионери, попаднали в пусти земи…

— Не са приказки — отвръща Рагнар. — Клановете рядко дръзват да тръгнат по леда, след като есента отмине. Това е сезонът на Човекоядците.

— Тях не ги спомена — казвам.

— Мислех, че ще прелетим покрай земите им. Съжалявам.

— Кои са Човекоядците? — пита Холидей. — Хич ме няма по антарктическа антропология.

— Те ядат хора — пояснява Рагнар. — Посрамени изгнаници от клановете.

— Кървав ад!

— Дароу, трябва да има начин да се свържем с хората ти, за да ни изведат от тук — заявява Мустанга, решена да намери изход.

— Няма. Масивът от заглушители на Асгард покрива целия континент със смущения. Единствената техника в разстояние от хиляда километра е там. Освен ако на другия кораб има нещо.

— Кои са те? — пита Рагнар.

— Не знам. Не може да е Чакала — отвръщам. — Ако той знаеше кои сме, щеше да прати цялата си флотилия подире ни, не само един кораб под прикритие.

— Касий е — казва Мустанга. — Сигурно е дошъл с маскиран кораб като мен. Уж трябва да е на Луната. Това бе едно от предимствата да преговаряме тук. Ако ги хванат какви ги вършат зад гърба на брат ми, и те ще си изпатят също колкото и аз. Че и по-зле.

— Как е разбрал в кой кораб сме? — питам.

Мустанга свива рамене.

— Сигурно е подушил, че им отвличаме вниманието. Може да ни е проследил от Кухината. Не знам. Той не е глупак. Хвана те и по време на Дъжда, като мина под стената.

— Или някой му е подшушнал — обажда се мрачно Холидей.

— Защо да му подшушвам, след като аз се намирам на кръвогадния кораб? — пита Мустанга.

— Е, дано да е Касий — казвам. — Ако е така, то те няма да скочат в гравиБотушите и да хвръкнат към Асгард за помощ, защото тогава ще им се наложи да се обясняват на Чакала какво са търсили на Фобос, като за начало. Но как падна той? — питам. — От задната част на нашия кораб приличаше на сигнатурата на ракета. Но ние нямаме ракети.

— В сандъците имаше — обажда се Рагнар. — Изстрелях една сариса^[1] от дъното на товарния отсек с ръчен ракетомет.

— Изстрелял си по тях ракета, докато сме падали? — пита невярващо Мустанга.

— Да. Опитах се и да посъбера гравиБотуши. Не успях.

— Мисля, че си се справил чудесно — неочаквано се разсмива Мустанга и смехът й заразява и останалите от нас, дори и Холидей. Рагнар не разбира шегата. Но веселието ми бързо отминава, когато Холидей се изкашля и придърпва по-плътно качулката си.

Гледам черните облаци над морето.

— Колко време остава, докато връхлети бурята, Рагнар?

— Може би два часа. Лети стремглаво.

— Температурата ще падне до минус шейсет градуса — казва Мустанга. — Няма да оцелеем. Не и с тези дрехи. — Вятърът вие в клисурата и по мрачните планински скатове наоколо.

— Има само една възможност — казвам. — Стягаме се, поемаме през планината и намираме падналия кораб. Ако вътре е Касий, с него ще има поне цял отряд агенти за черни операции от Тринайсети легион.

— Лоша работа — казва уморено Мустанга. — Тези Сиви са по-добре обучени за зимни битки от нас.

— По-добре от теб! — Холидей дръпва назад тюленоКожата си, за да различи Мустанга татуировката на Тринайсети легион на врата й. — Не и от мен.

— Ти си драгун? — възкликва Мустанга, неспособна да прикрие изненадата си.

— Бях. ППП, Преторианският полеви правилник, изисква задължително в транспорта за мисии на дълги разстояния наличието на достатъчно приспособления за оцеляване, за да може всеки отряд да издържи един месец при всякакви условия. Те ще имат вода, храна, топлина и гравиБотуши.

— Ами ако са оцелели след катастрофата? — пита Мустанга и оглежда ранения гръб на Холидей и мижавия ни запас от оръжия.

— Тогава след нас няма да оцелеят — заявява Рагнар.

— И по-добре да ударим, докато още се мъчат да се съвземат — додавам аз. — Сега да тръгваме възможно най-бързо и може да ги спипаме, преди бурята да връхлети. Това е единственият ни шанс.

Рагнар и Холидей ме подкрепят — Обсидианът събира багажа, а Сивата преглежда амунициите за пистолета си. Но Мустанга се двоуми. Има и още нещо, което е премълчала.

— Какво има? — питам.

— Касий е — промълвява тя бавно. — Не знам със сигурност… Ами ако не е сам? Ами ако Айя е с него?