Пиърс Браун
Утринна звезда (33)

31.
Бледната царица

Вцепенен съм от скръб. Не мога да мисля за нищо друго, освен как ще реагира Севро, щом чуе за смъртта на Рагнар. Как моите племенници и племеннички никога вече няма да заплетат панделка в косите на Милия великан. Част от душата ми си е отишла и никога вече няма да се върне. Той бе моят закрилник. Вдъхваше толкова сила. И сега, без него, съм се прилепил за гърба на една Валкирия, а грифонът й се издига над кървавия сняг. Дори и докато се носим из облаците на огромни плющящи криле, дори когато съзирам за пръв път Валкириевите кули, не ме обзема страхопочитание, все тъй вцепенен съм.

Кулите са главозамайваща усукана верига от планински върхове, така нелепо и рязко издигащи се сред арктическите равнини, че само на Златен маниак, управляващ машина на Лавлок с петдесетгодишен опит в техническите манипулации и цяла слънчева система ресурси, би могло да му хрумне да ги създаде. Вероятно ей така, за да види дали ще може. Десетки каменни шпилове се преплитат като озлобени любовници, обвити в мъгла. По върховете им гнездят грифони, в ниското — гарвани и орли. Върху висока скална стена на вериги са увиснали седем скелета. Ледът е изцапан с кръв и животински изпражнения. Това е домът на единствената раса, заплашила някога Златните. И ние идваме, опетнени от кръвта на прокудения й принц.

Сефи и ездачките й претърсват цепнатината, в която падна Айя, но намират единствено следи от ботуши. Няма тяло, няма кръв. Нищо, което да обуздае гнева, изгарящ Сефи отвътре. Струва ми се, че тя би останала надвесена над тялото на брат си още часове, ако не бяха чули биещите в далечината барабани. Човекоядци, събрали по-голяма сила и възнамеряващи да предизвикат Валкириите за собствеността над техните паднали богове.

Ярост опетни лицето й, щом се изправи над Касий с брадва в ръка. Той е един от първите Златни, когото е виждала някога без броня. Може би първият освен Мустанга. И ми се струва, че опетнена от кръвта на брат си, тя би го убила още там на снега. Зная и че щях да й позволя, и Мустанга — също. Но тя се смили, изцъка с език на своите Валкирии, прибра брадвата си и им даде знак да яхнат грифоните. Сега Касий е вързан за седлото на Валкирията вдясно от мен. Стрелата не е улучила югуларната му вена, но смъртта може да го отнесе и без целувка от брадвата на Сефи.

Кацаме в ниша, изсечена в най-високата част на вита кула. Роби от вражески Обсидианови кланове, ослепени с нажежено желязо, поемат грифоните ни, щом се приземяваме. Лицата им са боядисани в жълто за проявено малодушие. Железни врати се затварят със скърцане зад нас и ни скриват от вятъра. Ездачките скачат от седлата си още преди да сме кацнали и помагат да отнесат Рагнар далеч от нас в недрата на скалния град.

Настава суматоха — няколко десетки воини в брони си проправят път в яслата на грифоните и се изправят срещу Сефи. Ръкомахат към нас като побеснели. Акцентът им е по-тежък от онзи Нагал, който учех с помощта на Мики и след това на занятията в Академията. Все пак разбирам достатъчно, за да схвана, че новата група настоява да ни оковат във вериги и крещи нещо за еретици. Жените на Сефи крещят в отговор, че сме приятели на Рагнар и трескаво сочат Златните ни коси. Не знаят как да се държат нито с нас, нито с Касий, когото няколко воини издърпват като кучета, сборили се за мръвка. Стрелата още стърчи от шията му. Белтъците на очите му са огромни. Той посяга в ужас към мен, когато Обсидиановите го повличат по пода. Ръката му стисва моята, задържа я за миг, а после той изчезва в осветения от факли коридор, понесен от половин дузина великани. Останалите се скупчват около нас с грамадни железни оръжия в ръце, от вонята на кожите им ни се повдига. Утихват чак когато една стара набита жена с татуирана длан на челото си пробива път през техните редици, за да поговори със Сефи. Една от военачалниците на майка й. Тя сочи нагоре към тавана с мощни замахвания на ръцете.

— Какво казва тя? — пита Холидей.

— Говорят за Фобос. Виждат светлините от битката. Мислят си, че Боговете се бият. Тези смятат, че трябва да сме пленници, а не гости — казва Мустанга. — Остави ги да ти вземат оръжията.

— Да, бе, да! — Холидей отстъпва назад с пистолета. Грабвам дулото, бутвам го надолу и им подавам бръснача си.

— Проклятие, зрелището е грандиозно! — измърморва тя.

Оковават ръцете и краката ни с огромни железни пранги, като внимават да не докоснат кожата или косата ни, и стражите на Кулите ни повеждат към един тунел, далеч от Валкириите на Сефи. Но докато се движим, мярвам Сефи да гледа след нас и погледът на бялото й лице е странен и противоречив.

 

 

След като ни замъкват по стълбища няколко десетки сумрачни етажа по-надолу, ни натикват в килия без прозорци, издялана в камъка. Вътре е задимено и задушно. В железни свещници гори тюленова мас. Спъвам се в една повдигната каменна плоча, падам на пода и веригите ми издрънчават в камъка. Изпълва ме гняв. Безпомощност. Всичко се случва толкова бързо и ме мята като вихър, та напълно губя представа за посоките. Нямам време да се замисля достатъчно дълго, че да осъзная доколко напразни са действията и плановете ми. Мустанга и Холидей ме гледат, потънали в тежко мълчание. Само ден, след като започнахме да изпълняваме великия ми план, Рагнар вече е мъртъв.

— Защо не я остави тя да го убие? — пита Холидей.

Не отговарям.

Мустанга заговаря по-кротко:

— Добре ли си?

— Ти как мислиш? — питам ядно. Тя премълчава в отговор — не е от онези нежни създания, които се обиждат и почват да хленчат, че само се опитвали да помогнат. Достатъчно добре познава болката от загубата. — Трябва да имаме план — казвам машинално, опитвам се да изтикам Рагнар от мислите си.

— Рагнар беше нашият план — казва Холидей. — Той беше целият скапан план!

— Плана можем да спасим.

— И как точно смяташ да го направиш, по дяволите? — пита Холидей. — Вече нямаме оръжия. А и нашето присъствие тук като че не е Розов гъдел за тях. Сигурно ще ни изядат.

— Тези не са канибали — пояснява Мустанга.

— Хващаш ли се на бас за това на цената на крака си, госпожичке?

— Ключът е Алия — казвам. — Все още можем да я убедим. Без Рагнар ще е трудно, но няма друг начин. Да я убедим, че е умрял в опит да донесе на своя народ истината.

— Не го ли чу? Той каза, че думите няма да свършат работа.

— Но може и да свършат.

— Дароу, дай си малко време — казва Мустанга.

— Време? Хората ми измират на орбита. Севро води война и разчита на нас да му доведем войска. Кърваво проклятие, не разполагаме с лукса да си даваме време!

— Дароу… — опитва се да се намеси Мустанга. Аз методично продължавам да подреждам възможностите — как трябва да издирим Айя и да се върнем при Синовете. Тя ме прихваща над лакътя.

— Дароу, спри.

Заеквам. Губя си нишката, изхлузвам се от уюта на логиката и пропадам право в бездната на чувствата, породени от всичко това. Кръвта на Рагнар се е набила под ноктите ми. Той искаше само да се завърне у дома, при своя народ, и да ги изведе от мрака, както видя мен да извеждам своя. И аз му отнех тази възможност, като поведох атаката срещу Айя. Не плача. Няма време за плач, ала седя, обронил глава в шепи. Мустанга ме докосва по рамото.

— Накрая той се усмихна — казва тихо тя. — Знаеш ли защо? Защото знаеше, че постъпва правилно. Той се бореше за обич. Ти превърна своите приятели в семейство. Винаги си постъпвал така. Ти направи Рагнар по-добър човек. Не заради теб го убиха. Ти му помогна да живее. Но сега ти трябва да живееш. — Тя сяда до мен. — Знам, че искаш да вярваш в най-доброто у хората. Но помисли си колко време ти отне, докато се сближиш с Рагнар. Да спечелиш Такт или мен. Какво можеш да сториш за един ден? За седмица? Това място… То не е нашият свят. Те не зачитат нито нашите правила, нито нашия морал. Ще умрем тук, ако не избягаме.

— Ти не смяташ, че Алия ще ме изслуша.

— Защо да те изслушва? Обсидианите ценят единствено силата. А къде е нашата сила? Дори Рагнар мислеше, че ще му се наложи да убие майка си. Тя няма да те изслуша. Знаеш ли как е на Нагал „предавам се“? Рьога. А „подчинение“? Рьога. А как е „робство“? Рьога. Без предводителството на Рагнар според теб какво ще се случи, ако ги пуснеш срещу Обществото? Алия Снежноврабка е тиранин с черна кръв. И останалите й военачалници не са по-добри от нея. Тя може дори да ни е очаквала. Макар и да сме проникнали в наблюдателната система на Златните, те знаят, че тя е негова майка и биха могли да й наредят да го чака. Точно в момента тя може и да им докладва за нас. Когато като малка подражавах на баща си, аз си мислех, че да си мъж, означава да имаш контрол. Да си господар и командир на собствената си съдба. Как би могло едно дете да знае, че свободата се губи в мига, в който станеш мъж. Това започва да те притиска. Да те задушава бавно и неизбежно, да създава клетка от неудобства, задължения, крайни срокове, провалени планове и изгубени приятели. Омръзнали са ми съмненията на хората. Омръзнало ми е те да избират да вярват, че нещо не е възможно просто защото досега не се е случвало.

Холидей изсумтява.

— Няма да е толкоз лесно да избягаме.

— Първа стъпка — казва Мустанга и се измъква от оковите си.

Използвала е малка каменна отломка, за да отключи катинара.

— Това къде си го научила? — пита Холидей.

— Мислиш си, че Институтът беше първото ми училище ли? — пита тя. — Твой ред е. — Тя посяга към моите окови. — Тъй както аз го виждам, можем да ги погнем, щом отворят… Какво има?

Отдръпнал съм ръката си от нейната.

— Аз няма да си тръгна.

— Дароу…

— Рагнар беше мой приятел. Казах му, че ще помогна на неговия народ. Няма да бягам, за да отърва кожата си. Няма да позволя гибелта му да е напразна. Единственият изход е да минем през всичко.

— Обсидианите…

— … са ни нужни — довършвам. — Без тях не мога да се бия със Златните легиони. Дори и с твоята помощ.

— Добре. — Мустанга се отказва да ми противоречи. — Тогава как възнамеряваш да промениш решението на Алия?

— Мисля, че за това ще имам нужда от твоята помощ.

 

 

Часове по-късно ни въвеждат в подобна на пещера тронна зала, построена за великани. Осветена е от лампи с тюленова мас, бълващи черен дим по стените. Железните врати се затръшват зад нас и ни оставят сами пред трон, на който седи най-грамадното човешко същество, което някога съм виждал. Тя ни наблюдава от дъното на стаята и повече прилича на статуя, отколкото на жена. Приближаваме се неловко, оковани. Крачим с ботуши по гладкия черен под, докато заставаме пред Алия Снежноврабка, царица на Валкириите.

В скута й лежи тялото на мъртвия й син.

Алия ни гледа гневно отвисоко. И тя е колос като Рагнар, ала древен и покварен, като най-старото дърво в някоя първобитна гора. От онези, които изпиват всичката влага от почвата и затулват слънцето на по-дребните дървета, гледат ги как повяхват, пожълтяват и умират и не правят нищо, освен да издигат клони все по-високо и да забиват корени все по-дълбоко. Вятърът е бронирал лицето й с мъртва кожа и мазоли. Косата й е дълга и пада на фитили, с цвета на мръсен сняг. Седи на възглавница от кожи, напъхани в гръдния кош от скелета на сигурно най-грамадния грифон, извайван някога. Разперените по каменната стена крила са с ширина десет метра. Главата й е увенчана с корона от черно стъкло, а в нозете й е баснословното бойно ковчеже, заключено в мирно време с грамадно желязно приспособление. Възлестите й ръце са потънали в кръв.

Тук сме в нейното първобитно царство и макар и да знам какво се казва на владетелка на нейния трон, кърваво проклятие, представа си нямам какво да кажа на майка, чийто собствен син лежи мъртъв в скута й и тя ме гледа все едно съм някакъв червей, измъкнал се от тайгата.

Като че не я е грижа, че ми се е оплел езикът. Нейният е достатъчно остър.

— Велика ерес се шири из нашите земи срещу боговете, властващи над хилядата звезди в Бездната. — Гласът й боботи като гласа на престарял крокодил. Но не говори на своя език, а на нашия. Ауреатски висшеЖаргон. Свещен език, който в тези земи знаят малцина — най-вече шаманите, общуващи с боговете. Шпиони, иначе казано. Лекотата, с която Алия го говори, стряска Мустанга, но не и мен. Аз зная как низшите се надигат под властта на могъщите и това просто потвърждава нещо, което подозирах отдавна. Шлаканите Гама не са единствените облагодетелствани роби по световете.

— Ерес, изричана от покварени пророци с покварени цели. За едно лято и една зима тя проникна и до нас и трови моя народ, и народа на Периферията, и на Драконовия гръбнак, и на Кървавите колиби, и на Кънтящите пещери. Трови ги с лъжи, плюещи в очите на нашия народ. — Тя се навежда от трона си, носът й е покрит с огромни черни пъпки. Бръчки са се вдълбали като дълбоки клисури около катранените й очи.

— Лъжи, които разправят, че един Опетнен син ще се върне и ще доведе мъж, който ще ни изведе от тази земя. Утринна звезда в тъмата. Издирих тези еретици, за да науча какво шепнат, да видя дали боговете говорят чрез тях. Но не боговете говореха чрез тях, а злото! И затуй преследвах и хванах еретиците. Потроших им костите с голи ръце. Одрах плътта им и ги окачих горе на скалата, от която се издигат кулите, та да изкълват ледените птици мършата им. — Седемте трупа, провесени отвън на вериги. Приятелите на Рагнар. — Това го правя заради своя народ. Защото обичам народа си. Защото рожбите, излезли от слабините ми, са малко на брой, ала рожбите на сърцето ми са многобройни. Защото знаех, че тази ерес е лъжа. Рагнар, кръв от кръвта ми, никога нямаше да се върне. Със завръщането си той би нарушил клетвите, дадени пред мен, пред народа му, пред Боговете, които бдят над нас отвисоко в Асгард.

Тя свежда очи към мъртвия си син.

— А после се пробудих сред този кошмар. — Тя затваря очи, вдъхва дълбоко и пак ги отваря. — Кои сте вие, дето носите трупа на най-достойната ми рожба в мойта кула?

— Името ми е Дароу от Ликос — казвам. — Това са Виргиния ау Август и Холидей ти Накамура. — Погледът на Алия подминава Холидей и се стрелва към Мустанга. Макар и близо два метра висока, в тази грамадна зала тя изглежда като детенце. — Дойдохме заедно с Рагнар на дипломатическа мисия от името на Въстанието.

— Въстанието. — Вкусът на чуждата дума не й допада. — А ти какъв си на сина ми? — Оглежда косата ми с презрение, с каквото един смъртен не бива да се отнася към бог. Тук се таи нещо по-дълбоко. — Господарят на Рагнар ли си?

— Аз съм негов брат — поправям я.

— Негов брат?! — изрича подигравателно тя.

— Синът ти се закле да ми робува, когато го отнех от един Златен. Поднесе ми Петна, а аз му дарих свободата. От тогава той бе мой брат.

— Той… — Гласът й секва. — Той е умрял свободен?

Интонацията й изказва онази, по-дълбоката идея. Мустанга го забелязва.

— Да, тъй беше. Бойците му, онези, които си овесила на стените навън, щяха да ти кажат, че предвождам въстание срещу Златните, които ви управляват и които са ти отнели Рагнар тъй както и другите ти деца. И щяха да ти съобщят, както и на твоя народ, че Рагнар бе най-великият сред моите генерали. Той бе добър човек. Беше…

— Познавам сина си! — прекъсва ме тя. — Плувала съм с него сред плаващите ледове, когато бе момченце. Научих го на имената на снега и на бурите и го издигнах върху грифона си, за да му покажа гръбнака на света. Ръцете му стискаха косата ми и той пееше от радост, докато летяхме нагоре сред облаците. Синът ми не знаеше страх. — Тя си спомня онзи ден много по-различно от Рагнар. — Познавам сина си. И няма нужда чужденец да ми разказва за духа му.

— Тогава се запитай, царице, какво би го накарало да се завърне тук — казва Мустанга. — Кое би го накарало да прати бойците си тук, щом е щял сам да дойде, макар и да е знаел, че така ще наруши клетвата си, дадена пред теб и вашия народ?

Алия оглежда Мустанга с тези свои жадни очи, без да промълви ни дума.

— Брат! — произнася тя пак подигравателно и пак ме гледа. — Питам се дали би използвал братята си така, както използва сина ми? Да го доведеш тук. Сякаш той е ключът, за да отключиш ледените великани? — Тя се оглежда из залата и виждам подвизите, изсечени в камъка, издигащ се на петнайсет човешки боя височина над нас. Никога не съм виждал Обсидианов майстор. Те ни пращат само воините си. — Сякаш можеш да използваш майчината обич срещу самата майка! Такива са мъжете. Подушвам стремежите ти. Плановете ти. Аз не познавам Бездната, о, светски военачалнико, ала леда познавам. Познавам змиите, приплъзващи се в хорските сърца. Сама разпитах еретиците. Зная те какъв си. Знам, че си потомък на по-низше същество от нас. Червен. Виждала съм Червени. Те са като децата. Като елфите, живеещи в костите на света. Но ти си откраднал тялото на Аезир, на Слънцероден. Наричаш себе си разбивач на окови, ала сам ти ги изковаваш! Ти искаш да ни приковеш към себе си. Да използваш силата ни, та да те направи велик. Като всеки мъж!

Тя се свежда над мъртвия ми приятел, за да вторачи злобен поглед в мен и аз виждам към какво изпитва почит тази жена и защо Рагнар бе убеден, че ще му се наложи да я убие и да вземе трона й, и защо Мустанга искаше да избяга. Силата. И къде ли е моята, пита се тя.

— Ти знаеш много за него — казва Мустанга. — Ала за мен нищо не знаеш и при все това ме оскърбяваш.

Алия се мръщи. Ясно е, че няма представа коя е Мустанга, нито пък има желание да разгневи истинска Златна, ако Мустанга действително е такава. Увереността й е поразклатена само за миг.

— Нищо не съм казала срещу тебе, Слънцеродена.

— Не, каза. Предполагайки, че той желае злото на твоя народ, ти предполагаш и че аз плета козни заедно с него. Че аз, неговата спътница, съм дошла тук със същите коварни намерения.

— А какви са тогава намеренията ти? Защо съпровождаш това нищожество?

— За да видя дали е достоен да бъде последван — отвръща Мустанга.

— А достоен ли е?

— Още не зная. Ала зная, че милиони ще го последват. Познато ли ти е това число? Можеш ли изобщо да го проумееш, Алия?

— Числото ми е познато.

— Попита ме за намеренията ми — казва Мустанга. — Ще ти ги изложа просто и ясно. Аз съм военачалник и царица като теб. Моето царство е толкова огромно, че ти не можеш да го проумееш. Аз имам в Бездната железни кораби, побиращи повече бойци, отколкото някога си виждала. Те могат да разцепят на две и най-високата планина. И съм дошла тук да ти кажа, че аз не съм бог. Онези мъже и жени в Асгард не са богове. Те са от плът и кръв. Като теб. Като мен.

Алия се надига бавно, вдига на ръце грамадния си син като перце, отнася го до каменен олтар и го полага върху него. Излива масло от малка урна върху кърпа и я надипля върху лицето на Рагнар. После целува кърпата и се взира отвисоко в него.

Мустанга не отслабва натиска си.

— В тази земя семе не покълва. В нея властват вятърът, ледът и голата скала. Ала вие оцелявате. Канибали скитат из хълмовете. Вражи кланове жадуват за земята ви. Но вие оцелявате. Продавате синовете и дъщерите си на вашите „богове“, но оцелявате. Кажи ми, Алия! Защо? Защо да живеете, когато живеете само за да робувате? Да гледате как семействата ви едва кретат и измират? Моето си отиде пред очите ми. Откраднаха ги от мен, всички, един по един. Светът ми рухна. Твоят — също. Но ако обединиш оръжие с мен, с Дароу, както искаше Рагнар… ние можем да създадем нов свят!

Алия се обръща отново към нас — тя е под обсада. Идва с бавна, премерена стъпка и се изправя пред нас.

— От кое би се бояла повече, Виргиния ау Август — от бог? Или от смъртен със силата на бог? — Въпросът увисва помежду им и издълбава бездна между тях, бездна, над която думите не могат да изградят мост. — Един бог не може да умре. Затова боговете нямат страх. Но смъртните… — Тя цъка с език зад почернелите си зъби. — Колко ги е страх, че ще се спусне мракът! Как страшно ще се борят да останат на светло!

От пресипналия й глас кръвта ми се смръзва във вените.

Тя знае.

Мустанга и аз го разбираме в един и същи ужасен миг. Алия знае, че нейните богове са смъртни. Нов страх се надига от дълбините на душата ми. Аз съм глупак. Дойдохме толкова отдалече да й отворим очите, но тя вече е прозряла истината. Някак, кой знае как. Дали Златните са дошли при нея, защото е царица? Или го е открила сама? Преди да продаде Рагнар? След това? Няма значение. Тя вече се е предала на този свят. На лъжата.

— Има и друг път — казвам отчаяно със знанието, че Алия е взела решение против нас още преди да влезем в залата. — Рагнар го видя. Той видя свят, в който вашият народ би могъл да напусне леда. Където сам би могъл да гради съдбата си. Подкрепи ме, и този свят ще стане възможен. Ще ти дам средствата да добиеш силата, която ще ти позволи да летиш сред звездите като предците си, да ходиш невидима, да се издигаш сред облаците с ботуши. Можете да живеете в земя по ваш избор. Където вятърът е топъл като плът, а земята — зелена, а не бяла. Трябва само да се бориш заедно с мен като сина си.

— Не, дребосъко. Не можеш да се бориш с небето. Не можеш да се бориш ни с реката, ни с морето, ни с планините. И с Боговете не можеш да се бориш — заявява Алия. — Затова ще изпълня своя дълг. Ще защитя народа си. Ще те пратя в Асгард в окови. Ще оставя Боговете там, горе, да решат съдбата ти. Моят народ ще продължи да живее. Сефи ще наследи трона ми. А аз ще погреба сина си в леда, от който е роден.